През прозореца проникваха благотворните лъчи на слънцето, които изпълваха цялата стая, разпръсквайки чиста и благословена светлина дори върху запотеното и измъчено лице на бедния синьор Пелегрино, изоставен на леглото си. Вратата се отвори и се показа усмихнатото лице на абат Мелани.

— Време е да тръгваме, момче!

— Къде са останалите наематели?

— Всички са в кухнята, за да слушат Девизе, който свири на тромпет.

Странно — не знаех, че китаристът беше виртуоз и на този великолепен инструмент и най-вече не си обяснявах как така неговият сребрист и мощен звук не се чуваше на горните етажи.

— Къде отиваме?

— Трябва да се върнем там, долу — последният път не търсихме достатъчно.

Влязохме отново в стаичката, където отворих вратичката зад етажерката. Усетих влажният въздух да облъхва лицето ми. С нежелание надникнах вътре, като осветих с лампата началото на кладенеца.

— Защо да не изчакаме нощта? Останалите наематели биха могли да ни разкрият — възразих слабо.

Абатът не отговори. Извади от джоба си един пръстен и го сложи на дланта ми, затваряйки с пръстите ми бижуто, като че искаше да подчертае голямото значение на подаръка. Кимнах и започнах да слизам.

В мига, в който стигнахме тухления под, подскочих. В мрака една ръка ме бе потупала по дясното рамо. Ужасът ми попречи да извикам, или да се обърна. Смътно усетих, че абатът ме подканваше да остана спокоен. Надвивайки с мъка вцепенението, което ме сковаваше, се обърнах, за да видя лицето на третия преследвач.

— Не забравяй да почиташ мъртвите.

Беше синьор Пелегрино, който ме укоряваше със страдалческо изражение. Не намерих думи да изразя объркването си — кой беше тогава спящият, който бях оставил в леглото му? Как Пелегрино беше успял да се пренесе внезапно от нашата усамотена стая в мрачното и влажно подземие? Докато подобни въпроси започваха да се оформят в главата ми, Пелегрино отново проговори.

— Искам повече светлина.

Изведнъж почувствах, че политам назад — тухлената повърхност беше хлъзгава и неописуемо стръмна. Вероятно бях загубил равновесие, помислих си, докато се обръщах към Пелегрино. Започнах да се плъзгам бавно, но с цялата си тежест, към отвора на кладенеца, обръщайки се с гръб към земята и с лице нагоре към небето — което изглежда тук долу сякаш никога не беше съществувало. Започнах като по магия да се пързалям с гръб по стълбите, които водеха надолу, без да срещна никаква съпротива, макар и да ми се струваше, че тежа повече от мраморна статуя. Последното нещо, което видях, бяха Ато Мелани и Пелегрино, които наблюдаваха моето изчезване с флегматично безразличие, сякаш разликата между живота и смъртта им бе непозната. Падах, едновременно скован от учудване и отчаяние, подобно на заблудена душа, която, хвърляйки се в безкрайната адска бездна най-накрая разбира собствената си присъда.

Спаси ме викът, който сякаш идваше от някой непознат край на вселената и който ме събуди, отървавайки ме от кошмара.

Бях сънувал и бях извикал в съня си. Намирах се в леглото си и се обърнах към леглото на моя господар, който, разбира се, си беше там, където го бях оставил. През прозореца не влизаха красиви слънчеви лъчи, както в съновидението, а сиво-розовата светлина, която предвещава зората. Хладният въздух на ранната утрин ме караше да зъзна. Завих се добре, макар и да знаех, че няма да успея да заспя отново така лесно. От стълбите се чуваше далечен шум на стъпки. Наострих уши, за да разбера дали някой не се приближава към вратата на стаичката. Ясно чух, че това бяха неколцина от наемателите, които слизаха към кухнята или на първия етаж. Различих отдалеч гласовете на Стилоне Приазо и отец Робледа, които питаха Кристофано дала има новини за състоянието на синьор Пелегрино. Станах, тъй като предположих, че след малко лекарят щеше да дойде при моя господар. Обаче първият, който почука на вратата ми, беше Бедфорд.

Когато отворих, видях пред себе си бледо лице с огромни тъмни сенки под очите. Бедфорд бе добре облечен, с топло наметало на раменете, но независимо от това целият се тресеше и правеше колкото безполезни, толкова и мъчителни опити да възпре тръпките. Помоли ме веднага да го пусна да влезе, сигурно, за да не го видят останалите наематели. Предложих му малко вода и хапчетата, които ни беше дал Кристофано. Англичанинът отклони предложението, тъй като, каза той притеснен, някои хапчета, можели да уморят пациента. Този отговор ме изненада, но бях принуден да настоя.

— Ще ти кажа — каза той с внезапно отслабнал глас, — че опиумът и очистителните средства срещу различни неразположения могат също да докарат до смърт. Не забравяй, че негрите крият под ноктите си един вид отрова, която убива с просто одраскване, и после има и змии кротали, да, а четох и за един паяк, който пръснал в окото на своя преследвач толкова силна отрова, че го оставил лишен от зрение за доста дълго време…

Като че ли бълнуваше.

— Но Кристофано не би направил нищо подобно — възразих аз.

— … и тези субстанции — продължи той, като че изобщо не ме беше чул — действат чрез загадъчна сила, но загадъчните сили не са нищо друго, освен огледалото на нашето незнание.

Забелязах, че краката му трепереха и, за да се държи изправен, трябваше да се подпира на рамката на вратата. Думите му също навеждаха на мисълта за бълнуване. Бедфорд седна на леглото и ми се усмихна тъжно.

— Екскрементите изсушават роговицата — изрецитира той, вдигайки строго пръст като учител, който се кара на учениците си — хмелът, окачен на врата, помага, за да се излекува маларийната треска. Но за истерията са нужни компреси със сол, които да се поставят многократно на краката. А пък, ако иска да разбере лекарското изкуство, така кажи на синьор Кристофано, когато го извикаш, вместо Гален и Парацелз, да чете „Дон Кихот“.

После се отпусна, затвори очи, скръсти ръце на гърдите си, за да се стопли и започна леко да трепери. Хвърлих се през глава по стълбите, за да извикам помощ.

Един огромен цирей на слабините и още един с малко по-малки размери под дясната мишница не оставиха почти никакви съмнения у Кристофано. Този път за съжаление очевидно ставаше въпрос за чумна зараза, нещо, което, разбира се, отново хвърляше черни сенки и върху смъртта на синьор дьо Муре, и върху необичайното вцепенение, което бе връхлетяло моя господар. Вече нищо не разбирах — дали из странноприемницата върлуваше ловък и загадъчен убиец или пък добре познатата черна болест?

Вестта за заболяването на Бедфорд хвърли в най-дълбоко отчаяние цялата компания. Разполагахме само с един ден, преди стражите да се върнат за следващата проверка. Забелязах, че мнозина ме отбягваха от мига, в който се разбра, че може би бях първият, влязъл в контакт с Бедфорд, когато болестта го бе връхлетяла. Подозрението отново се връщаше на дневен ред. Кристофано обаче отбеляза, че всички сме говорили, яли и някои даже играли на карти с англичанина до предния ден. Ето защо никой не можеше да се чувства сигурен. Аз, вероятно поради естествена младежка неустрашимост, бях единственият, който не се поддаде веднага на страха. Видях обаче как най-малодушните — иначе казано, отец Робледа и Стилоне Приазо, внезапно се разтичаха, за да вземат някои хранителни припаси, които бяха оставени на разположение в кухнята, и се отправиха към стаите си. Спрях ги, тъй като се бях сетил за необходимостта да се извърши и за Бедфорд тайнството на последното миропомазване. Този път обаче отец Робледа не искаше и да чуе:

— Англичанин е и знам, че симпатизира на реформираната религия; той е просто отлъчен, езичник — каза той накратко, добавяйки, че мирото за болните е запазено само за възрастни кръстени християни и забранено за деца, за лудите, за обявените за отлъчени, за признати и непокаяли се грешници, за каторжниците и за родилките, както и за войниците, изправени в битка срещу врага и за онези, които се намират в опасност от корабокрушение.

Нападна ме и Стилоне Приазо:

— Не знаеш ли, че светото миро ускорява смъртта, Кара косите да падат, принуждава майките да раждат с повече мъки и докарва жълтеница на новороденото, умъртвява пчелите, които летят около къщата на болния и, че тези, които са го получили, ще умрат, ако танцуват до края на същата година, че е грях да се преде в стаята на заболелия, защото той ще умре, ако преденото спре или преждата се скъса, и че болният не бива да си мие краката дълго време, след като е получил последното миропомазваш, и че е необходимо да има винаги някаква лампа или свещ в помещението на болния, докато трае болестта, защото инак бедничкият ще умре?

И, след като ме оставиха с пръст в уста, хукнаха да се залостят всеки в стаята си.

Така, след около половин час, влязох отново в стаичката на първия етаж, където лежеше Бедфорд, за да видя в какво състояние се намира той. Помислих, че Кристофано също се е върнал там, тъй като злощастният англичанин говореше и очевидно имаше компания. Обаче установих, че аз и болният бяхме сами и че той всъщност бълнуваше. Заварих го ужасно блед, кичур коса бе залепнал на челото му поради обилната пот, а силно напуканите устни говореха за много зачервено и болно гърло.

— В кулата е… в кулата — измънка той мъчително, като ме погледна с невиждащи очи. Говореше несвързано.

Изброи без ясни причини цяла поредица имена, неизвестни за мен, които успях да запаметя добре само защото ги повтори многократно, вмъквайки ги между неразбираеми изрази на родния му език. Постоянно шепнеше името на някой си Уилям, родом от град Оранж, за когото си помислих, че му е приятел или познат.

Вече бях решил да повикам Кристофано в страха си, че болестта можеше неочаквано да се изостри и да стигне до летален край, когато лекарят пристигна, привлечен от бълнуванията на болния. Придружаваха го Бреноци и Девизе, които предпазливо се задържаха на разстояние.

Бедният Бедфорд продължаваше своя безумен монолог, като повтаряше името на някой си Чарлз, за когото Бреноци ни изясни, че е Чарлз II, крал на Англия; венецианецът, който по този начин ни разкри своето съвсем не лошо познаване на английския език, обясни, че, доколкото схванал, Бедфорд наскоро е пътувал из Холандия.

— И какво е търсил в Холандия? — попитах.

— Това не знам — отговори Бреноци, като ме накара да замълча, наострил отново уши за бълнуванията на болния.

— Наистина знаете доста добре английския език — отбеляза лекарят.

— Един мой далечен братовчед, роден в Лондон, ми пише често по семейни дела. Самият аз уча и запаметявам бързо, а и много пъти съм пътувал натам по разни търговски сделки. Вижте, изглежда се чувства по-добре.

Треската изглежда бе поотпуснала болния и Кристофано ни подкани със знак да излезем в коридора. Тук заварихме голяма част от останалите наематели, които ни чакаха, нетърпеливи за нови вести.

Кристофано говори без увъртания. Развитието на болестта, каза той, било такова, че го карало да се съмнява в собствената си професия. Първо неясната смърт на синьор дьо Муре, после нещастието със синьор Пелегрино, който все още се намираше в такова жалко състояние, накрая очевидният случай на зараза, поразила Бедфорд — всичко това беше обезкуражило напълно лекаря-тосканец, който, изправен пред подобно стечение на нещастия и злополуки, признаваше, че повече не може да държи положението, под контрол. Спогледахме се, бледи и уплашени, в продължение на няколко мига, които ни се сториха безкрайни.

* * *

Някои избухнаха в отчаян плач, други избягаха в стаите си. Едни държаха под обсада лекаря, за да получат някакво успокоение за собствените си страхове, други мълчаливо се отпускаха на земята с лице в ръцете. Самият Кристофано забърза към стаята си, където залости здраво вратата, като помоли да бъде оставен за малко на мира, за да може да се порови в някои книги и да обмисли положението. Обаче неговото отстъпление изглеждаше по-скоро като опит да си намери добро скривалище, отколкото да организира някакво противодействие на болестта. Принудителният ни затвор бе захвърлил маската на комедията, за да облече костюма на трагедията.

На сцената на всеобщо отчаяние беше присъствал и смъртно бледният абат Мелани. Но аз бях жертва на истинското отчаяние повече от всеки друг. Синьор Пелегрино, мислех си, потънал в сълзи, беше превърнал странноприемницата не само в гробница за мен и за самия себе си, но и за нашите наематели. Вече си представях тъжните сцени, които щяха да последват пристигането на съпругата му, когато тя щеше да открие със собствените си очи жестокото дело на смъртта в стаите на „Оръженосеца“. Абатът дойде при мен, докато седях на пода в коридора пред стаята на Кристофано и се бях отдал изцяло на риданията, прикрил покритото си със сълзи лице. Докато ме галеше по главата, той започна да припява тъжно:

Плача, моля се, въздишам

накрая нищо не помага…

Почака да се успокоя, като се опитваше гальовно да ме утеши, но после, след като видя, че тези първи опити бяха безрезултатни, ме вдигна на крака и опря енергично раменете ми в стената.

— Нямам желание да ви слушам — възпротивих се аз.

Повторих му думите на лекаря, към които добавих, че със сигурност до няколко дни всички щяхме да бъдем връхлетени от зловещи мъки — или даже до няколко часа, както Бедфорд. Абат Мелани ме хвана здраво и ме повлече надолу по стълбите, чак до неговата стая. Обаче нищо не можеше да ме успокои, ето защо в крайна сметка се наложи абатът да ми зашлеви една здрава плесница с опакото на ръката си, която успя да спре хълцането ми. За няколко секунди възвърнах спокойствието си.

Ато ме прегърна братски през раменете и с кротки думи се опита да ме убеди да не се предавам на отчаянието. Важното беше преди всичко отново да повторим хитрината, с която бяхме заблудили стражата за болестта на Пелегрино. Ако разкриехме присъствието на заразен от чума (този път истински) в странноприемницата, това щеше да предизвика много по-чести и внимателни проверки; може би щяхме да бъдем преместени във временен лазарет в някоя от по-необитаемите зони, най-вероятно на остров Сан Бартоломео, където беше изградена болница за заразените по време на голямата чума отпреди тридесет години. На нас двамата все пак ни оставаше подземният път за бягство, който бяхме открили заедно миналата нощ. Да убегнем на издирванията в такъв случай беше — той не отричаше — изключително трудно, но така или иначе това при всички положения бе най-вероятното спасение, ако събитията излезеха извън контрол. Докато аз почти си бях възвърнал спокойствието, абатът заключи — ако дьо Муре е бил отровен и вероятните бубони на Пелегрино са просто петна или, още по-добре, обикновени синини, единственият заразен със сигурност засега бе само Бедфорд.

На вратата се почука: Кристофано викаше всички да се съберат в трапезарията на приземния етаж. Каза, че имал спешни съобщения за нас. Когато слязохме в преддверието, заварихме всички наематели събрани в близост до стълбата, макар и благоразумно отдалечени един от друг след последните събития. В един ъгъл Девизе се опитваше да разведри тежкия момент със звуците на своето прекрасно и тревожно рондо.

— Да не би младият англичанин да е издъхнал? — осмели се да попита Бреноци, без да спира да се пощипва отпред.

Лекарят поклати глава и подкани всички да седнат. Навъсеният поглед на Кристофано секна последната нота изпод пръстите на френския музикант.

Аз отидох в кухнята, където започнах да се суетя около тенджерите и огъня, за да приготвя обяда.

Когато всички се настаниха, лекарят отвори чантата си, извади кърпичка, внимателно попи потта си (както правеше всеки път, преди да започне префърцунените си речи) и се покашля.

— Почтени господа, извинявам се, задето преди малко избягах от вашата компания; беше необходимо все пак да се помисли върху сегашното положение, и заключих — каза той във възцарилата се тишина — и заключих… — повтори Кристофано, като смачка кърпичката на топче — че, ако не искаме да умрем, трябва да се погребем живи.

Беше дошъл моментът, обясни той, да престанем веднъж завинаги от това да се шляем насам-натам из „Оръженосеца“, като че нищо не се е случило. Нямаше да можем повече да се задържаме заедно в безгрижни разговори и в пълно нехайство за препоръките, които той от дни насам безсмислено раздаваше. Досега съдбата ни беше даже прекалено добра приятелка и нещастията, случили се на стария синьор дьо Муре и на Пелегрино се бяха оказали чужди на каквато и да е зараза; обаче сега нещата се бяха обърнали към най-лошото и чумата, доскоро споменавана неуместно, наистина се бе появила „При оръженосеца“. Напразно занимание беше да се смятат минутите, прекарани от този или онзи в контакт с бедния Бедфорд; това само подхранваше подозренията. Единствената надежда за спасение бе да се разделим, да се приберем доброволно по стаите си, за да избегнем вдишването на дъха на другия или докосванията до дрехите на останалите наематели и тъй нататък, и тъй нататък. Трябваше да позволим да ни намазва и масажира редовно с пречистващи масла и балсами, които сам щеше да приготви, и щяхме да се събираме само за проверките, като тази на следващата сутрин.

— Господи Боже Всемогъщи — вдъхнови се отец Робледа, — ще очакваме смъртта в някой ъгъл сред собствените си нечистотии? — Ако мога да си позволя — добави йезуитът с по-мек глас, — чух, че моят събрат Диего Гусман от Замора извършил чудеса, за да предпази себе си и останалите йезуити мисионери по време на чумата в Перпинян, в кралство Каталуния, с един лек, доста приятен за небцето: изключително добро бяло вино, в което са размити един драм бакърена вода и половин драм бял диктамон, да се пие на корем. Карал всички да се мажат с отрова от скорпиони и да се хранят добре. И никой не се разболял. Не е ли това подходящ случай да опитаме, преди да се зазидаме живи.

В отговор абат Мелани кимаше енергично на думите на Робледа. Едно евентуално заключване по стаите щеше да сложи прекалено сериозни препятствия пред разследването му:

— И аз знам, че бялото вино от най-добро качество се смята за отличен лек срещу чума и гнилостни трески — решително се съгласи Ато, — а още по-добри са ракията и малвазията. В Пистоя е изключително известна напитката, която майстор Анзелмо Рагучи използва с голям успех, за да предпази жителите от заразата. Моят баща разказваше на мен и братята ми, че епископите-ръководители на духовната власт в града, от векове я консумирали много, с голямо желание, и то не само за да се лекуват. Всъщност ставаше дума за пет либри ракия, ароматизирана с билки, която трябва да се остави, плътно затворена в бутилка, да престои едно денонощие вътре в катедралата. Накрая се добавят шест либри изключително качествена малвазия^[1]. Получава се отличен ликьор, от който монсиньор епископът на Пистоя пиеше две унции на гладно всяка сутрин зад централния олтар, примесени с една унция мед.

Йезуитът примлясна многозначително с език, докато Кристофано скептично клатеше глава и се опитваше безрезултатно пак да вземе думата.

— Струва ми се безспорно, че подобни лекове доставят радост на душата — изпревари го Дулчибени, — но се съмнявам, че успяват да постигнат други, по-значителни резултати. И аз съм чувал, например, за една вкусна смес, чийто състав е формулиран от Лодовико Джильо от Кремона по време на чумата в Ломбардия. Става дума за един чудесен крем, от който трябва да се намажат четири драма върху топъл хляб и да се поглъща всяка сутрин на гладно — мед с розови листа и малко оцетен сироп, смесени с гъбата agarico и шафран. Обаче там мнозина измряха, а Джильо избегна саморазправата само заради скромния брой и сили на оживелите — завърши мрачно възрастният благородник, като даде да се разбере, че по негова преценка имахме доста малко възможности да се справим с болестта.

— Ами да — подхвана отново Кристофано — както толкова прехваления сърдечен и стомашен цяр на Тиберио Гариото от Фаенца. Някаква сладкарска фантазия: розова захар, канела, шафран, сандалово дърво и червени корали да се смесят с четири унции кедров сок и после да се остави да престои четиринадесет часа. След това всичко се забърква с горещ мед, кипнал до пяна. И добавяше толкова мускус, колкото да му придаде аромат. Него обаче го биха. Слушайте ме, не ни остава нищо друго, освен да направим, това, което казах преди малко…

Но Девизе не го остави да завърши:

— Имат право господин Помпео и нашият хирург: Жан Гутиерус, лекар на крал Шарл II Френски, също твърдял, че това, което се услажда на небцето, не може да прочиства вредните вещества. Така или иначе Гутиерус съставил един лек, който би имало смисъл да опитаме. Представете си, кралят му подарил, заради качествата на неговото лекарство, сериозни приходи от херцогство Лотарингия. Всъщност в своята смес лекарят прибавял, към кипнал мед, двайсет ореха и петнайсет смокини, както и малко седефче, бяла глина и каменна сол. Трябвало да се взема сутрин и вечер по една унция, и заедно с това да се пие по една унция силен ябълков оцет, за да се подсили неприятният вкус.

Последва разпален спор между поддръжниците на лековете, сладки за небцето, предвождани от Робледа и тези на неприятния вкус като най-добра терапия. Следях спора почти развеселен (въпреки тежкия момент) от подготовката на участниците — всеки наемател изглежда имаше открай време в джоба си спасителната рецепта срещу заразата.

Само Кристофано продължаваше да клати глава:

— Ако искате, пробвайте всички тези лекарства, ама после да не идвате да ме търсите при следващия случай на зараза!

— Не можем ли да се уговорим за частично затваряне? — срамежливо предложи Бреноци. — Известен е подобен случай във Венеция, по време на чумата от 1556-та: човек можеше спокойно да се движи из уличките на града, само ако държеше в ръка ароматните топчета, измислени от философа и поета Джироламо Рушели. Обратно на стомаха, за носа всички приятни аромати са от полза, а неприятните вредят: смесват се левантински мускус, цвят от миризливче, карамфил, индийско орехче, лавандула и течна смола от стиракс. Философът изработваше топчета, големи колкото орех, които трябваше да се държат в двете ръце, денем и нощем, през всичките месеци, докато траеше заразата. Действаха безпогрешно, но само за тези, които успяха да не ги изпускат нито за миг — не знам колко бяха на брой.

Тук Кристофано изгуби търпение и, като стана на крака, заяви с още по-тежки и драматични нотки в гласа, че малко го интересувало дали ни се харесва или не затварянето по стаите: това било последното възможно средство и, ако ние не сме прибегнели до него, той сам щял да се заключи в стаята си, и ме помоли да му нося храна. Повече нямало да излезе оттам, докато не узнаел, че всички останали вече са мъртви, нещо, което съвсем скоро щяло да се случи.

Последва гробно мълчание. Тогава Кристофано продължи, като обяви, че — ако най-накрая са решили да следват неговите напътствия — само той, лекарят, щял да може да се движи свободно из странноприемницата, за да се грижи за болните и да посещава редовно останалите наематели; същевременно със сигурност би имал нужда от помощник, който да се занимава не само с изхранването и хигиената на наемателите, но и да маже и да втрива правилно предпазващите масла и балсами. От друга страна не дръзваше да моли някого да рискува толкова. И все пак сме можели да се наречем късметлии в нещастието, тъй като сред нас имало един (той хвърли поглед към мен, докато се връщах от кухнята), за когото неговият дълъг лекарски опит му подсказваше, че е устойчив спрямо болестите. Погледите се насочиха към мен: лекарят ме беше хванал за ръка.

— Физическите особености на този прислужник — продължи убедено хирургът от Сиена — придават на него и на подобните нему почти пълен имунитет срещу заразата.

И докато присъстващите слушаха удивено, Кристофано започна да изброява случаите на абсолютен имунитет, наблюдавани по време на чума и описани от най-великите автори. Чудесата следваха едно след друго in crescendo^[2] и доказваха, че хора като мен дори можеха да пият гной от циреите (както изглежда се бе случвало наистина по време на черната чума отпреди три века) без да претърпят по-голяма вреда от едно леко горене в стомаха.

— Фортунио Личето свързва смайващите им качества с тези на еднокраките, кучеглавите, циклопите, сатирите, тритоните и сирените. Ако се придържаме към класификациите на отец Гаспаре Ското, колкото по-съразмерни са крайниците на такива субекти, толкова по-голям е техният имунитет срещу чумната зараза — завърши Кристофано. — И ето сега, всички виждаме, че това момче е доста добре сложено за своя вид: силни рамене, прави крака, правилни черти на лицето, здрави зъби. Причислява се, за негово щастие, към mediocres^[3] от своя вид, а не към по-нещастните minores^[4] или, Боже опази, към клетите Iminimi^[5]. Следователно можем да бъдем спокойни. Ако се вярва на Нирембергиус, такива като него се раждат със зъбите, косите и срамните части на възрастен. На седем години имат брада, на десет са силни като гиганти и могат да създават деца. Джовани Еузебио казва, че е видял един, който на четиригодишна възраст имал чудесни дълги коси и брада. Да не говорим за легендарния Попобава, който нападал и с огромните си атрибути изнасилвал в съня им яките мъжаги от едно африканско островче, които претърпявали всякакви контузии и фрактури при безполезната съпротива.

Към лекаря, който седна треперещ и отново изпотен, първи се присъедини отец Робледа. Липсата на други убедителни решения и страхът да не бъдат изоставени от Кристофано накара останалите печално да се примирят със затварянето. Абат Мелани не обели дума.

Докато всички наставаха, за да се отправят към горните етажи, лекарят каза, че биха могли да минат през кухнята, където аз щях да им предложа топло ядене и препечен хляб. Предупреди ме да сервирам виното, само след като обилно го разредя с вода, понеже така щяло по-лесно да мине през стомаха.

Знаех как биха съживили духа на нещастните наематели готварските умения на синьор Пелегрино. Само че сега бях останал единственият грижещ се за странноприемницата и, независимо от крайното ми старание, бях стигнал дотам да приготвям ястията с накиснати semi^[6] и всичко онова, което успеех да изровя от стария килер в кухнята, без да вземам почти нищо от добре зареденото подземие. Обикновено завършвах с някой друг плод или малко зеленчуци и с хляба, който ни докарваха заедно с меховете вода. Поне така, успокоявах себе си, се спестяваха запасите на моя господар, вече изложени на постоянното разграбване, извършвано от Кристофано за неговите смески, балсами, масла, мазила, елексири и лечебни топчета.

И все пак тази вечер, като утешение за злочестия миг, се бях постарал и бях приготвил една супичка от яйца на водна баня с нахут; после кюфтенца от киснат във вода хляб и няколко осолени сардини, смесени с билки, и хлебчета; и накрая цикория, варена в шира и оцет. Бях поръсил всичко с една щипка канела: прехвалената подправка на богатите щеше да изненада небцето и да окуражи духовете.

— Горещи са! — обявих с пресилено добро настроение на Дулчибени и отец Робледа, които се бяха надвесили с гробовни физиономии да оглеждат храната.

Не получих никакъв отговор, нито забелязах някакво оживление по лицата им.

* * *

Предположението, че моите физически особености можеха, по преценка на лекаря, да се превърнат в оръжие срещу атаките на епидемията, за първи път ме накара да усетя опиянението на гордостта. Независимо от някои подробности, които ме бяха хвърлили в недоумение (на седем години аз, разбира се, бях голобрад, и не бях роден със зъби и с гигантски атрибути), внезапно се почувствах едно стъпало по-горе от останалите. Ами да, казах си, мислейки отново за решението на Кристофано, аз щях да се справя. Те, наемателите, зависеха от мен. Ето и обяснението защо лекарят ме беше оставил така спокойно да спя в същата стая с моя господар, когато той беше в безсъзнание! Така си възвърнах отново малко от доброто настроение, което старателно прикрих.

За който всеки час живей доволен,

всеки месец му е пролет…

Чух някой да тананика до мен. Беше абат Мелани.

— Какво радостно личице — пошегува се той. — Задръж го така до утре, ще имаме нужда.

Споменът за проверката на следващата сутрин ме върна на земята.

— Искаш ли да ме придружиш до моят тъжен затвор? — каза той с тънка усмивка, след като си изяде обяда.

— В стаята си ще отидете сам — прекъсна го Кристофано, — момчето ми трябва и то веднага.

След като се раздели така грубо с Ато, лекарят ми нареди да измия чиниите и приборите на наемателите. Отсега занапред, каза той, трябвало да го правя поне веднъж дневно. Изпрати ме да потърся два големи легена, чисти кърпи, орехови черупки, чиста вода и бяло вино, и ме заведе със себе си при Бедфорд. После се отправи към собствената си стая, за да вземе кутията с хирургическите инструменти и няколко торби.

Когато се върна, му помогнах да съблече младия англичанин, който пареше като пещ и подхващаше от време на време патетични слова.

— Циреите се прекалено горещи — отбеляза Кристофано притеснен, — едно заравяне би им се отразило добре.

— Тоест?

— Става дума за една голяма тайна, завещана от кавалера Марко Леонардо Фиораванти, славен болонски лекар, преди смъртта му — как да се излекуваш от чумата за кратко време: който вече има циреи, трябва целият да се погребе в дупка, с изключение на главата, и да стои така дванайсет или четиринайсет часа, и после да бъде изровен. Този таен метод може да се използва където и да е по света, безплатно и безвъзмездно.

— И как действа?

— Земята е наша майка и пречиства всичко: премахва всички петна от тъканите, размеква твърдите меса, ако ги погребеш за четири или шест часа, а да не забравяме, че в Падуа има кални бани, които лекуват от множество болести. Друг много ефикасен метод е да се лежи от три до дванайсет часа в солена морска вода. Но за жалост сме затворени и не можем да сторим нищо от това. Така че не ни остава друго, освен да пуснем малко кръв на бедния Бедфорд, което ще помогне да се изстудят циреите. Първо обаче трябва да изкараме развалените сокове.

И извади един дървен съд.

— Ето ги моите императорски лекове, много привлекателни за стомаха.

— Какво значи това?

— Че привличат към себе си всичко, което се намира в стомаха и го изкарват навън, като отслабват в болния неприятното съпротивление, което би могъл да окаже на действията на лекаря.

И взе с два пръста едно хапче, или иначе казано, един от тези сухи препарати, смес от различни материали, които приготвят билкарите. Не без усилия успяхме да накараме Бедфорд да го глътне. В следващия миг той замлъкна и като че ли щеше да се задуши — беше разтърсен от спазми и кашлица, от устата му започнаха да текат лиги, докато накрая избълва огромно количество воняща гадост в легена, който предварително му бях сложил под носа.

Кристофано разгледа и помириса със задоволство течността.

— Чудотворни са моите лекове, не мислиш ли? А пък са въплъщение на простотата: една унция карамелизирана захар, пет унции ирис и още толкова яйчени черупки на прах, един драм мускус, един драм амбра, заедно с трагаканти и розова вода се смесват и се сушат на слънце — рецитираше предоволен Кристофано, докато се стараеше да почисти слюнките на болния. — А пък при здравите възвръщат апетита, макар че не са толкова силни, колкото диароматикът — добави той. — Напомни ми да ти дам няколко да носиш със себе си, когато раздаваш храната, в случай, че някой откаже да се храни.

След като почистихме и разположихме удобно бедния англичанин, който сега мълчеше с притворени очи, лекарят започна да го дупчи със своите инструменти.

— Както правилно учи маестро Еузебио Скальоне от Кастел дел Маре в кралство Неапол, кръвта трябва да се пуска от вените, които започват от местата, където са се появили циреите. Вената на главата отговаря на циреите на врата, а общата вена на тези върху гърба, но случаят не е такъв. Ще му пуснем кръв от вената на китката, понеже тръгва от циреят, който има под мишницата си. И после от вената на краката, която отговаря на големия бубон на слабините. Подай ми чистия леген.

Нареди ми да потърся из неговите торби шишенцата, на които бе написано „бял диктамон“ и „петолистник“; накара ме да взема по две щипки от всяко и, след като ги разбърках с три пръста вино, ми каза да ги дам на Бедфорд да ги изпие. После ме накара да счукам в хаванчето някаква билка, наречена гарванов крак, с която трябваше да напълня две половинки от орехова черупка, които лекарят използва, след като свърши кръвопускането, за да запуши раните на китката и на глезена на бедния заразен.

— Завържи здраво черупките. Ще ги сменяме два пъти на ден, докато не се появят мехури, които после ще спукаме, за да изцедим отровната вода.

Бедфорд започна да трепери.

— Да не би да му пуснахме прекалено много кръв?

— Съвсем не! Чумата е тази, която смразява кръвта във вените. Бях го предвидил — приготвих смес от коприва, слез, къпина, риган, мента, тинтява, лавър, смола от стиракс, бензоин и ароматна тръстика за една много здравословна парна баня.

От едно черно кадифено вързопче извади малка стъклена бутилка. Слязохме отново в кухнята, където ме накара да сложа съдържанието на бутилката да се вари с много вода в най-големия казан на странноприемницата. Междувременно той се занимаваше с приготовлението на брашно от гръцко сено, ленено семе и корени от алтея, към които по-късно го видях да разбърква свинска мас, взета от килера на синьор Пелегрино.

Като се върнахме в стаята на болния, завихме Бедфорд с пет одеяла и го разположихме удобно над димящия казан, който бяхме пренесли дотам с големи усилия и риск от изгаряне.

— Трябва да се поти, колкото може повече: потта изкарва вредните течности, отваря порите и затопля замразената кръв, за да него убие внезапно гниенето на кожата.

Нещастният англичанин обаче не изглеждаше съгласен. Започна все по-силно да стене, задъхвайки се и кашляйки, като изпъваше ръцете си и разтваряше пръстите на краката си в мъчителни спазми. Накрая изглежда припадна. Като го държеше все още над казана, Кристофано почна да пробожда циреите му с един ланцет на три или четири места. После намаза дупките със сместа от свинска мас. Щом операцията завърши, го върнахме отново на леглото. Не помръдна, но дишаше. Какъв каприз на съдбата, помислих си аз, че лекарските умения на Кристофано се упражняваха именно върху неговия най-разпален критик.

— Сега да го оставим да почива и да се уповаваме на Бог — каза сериозно лекарят.

Заведе ме в стаята си, където ми връчи една торбичка с някакви мазила, сиропи и отвари, вече готови, за да се използват върху останалите наематели. Описа ми употребата и медицинските им свойства, като ме снабди и с някои бележки. Едни remedia^[7] бяха по-ефикасни за определени усложнения, отколкото за други. Отец Робледа, например, винаги напрегнат, рискуваше да заболее от най-смъртоносната чума — в сърцето или мозъка. По-малко тежко пък било, ако бил засегнат черния дроб, който можел да се освободи от циреите. Трябвало да започна възможно най-рано, тъй нареди Кристофано.

* * *

Не можех повече. Качих се по стълбите, натоварен с тези шишенца, които вече не можех да понасям, на път към моето легълце на тавана. Но щом стигнах до втория етаж, ме спря шепотът на абат Мелани. Чакаше ме, озъртайки се през открехнатата врата на стаята си в дъното на коридора. Приближих се. Без да ми остави време да отворя уста той ми прошепна, че странното поведение на някои наематели през последните часове му било дало немалък повод за размисъл върху нашето положение.

— Може би се страхувате за живота на някого другиго от нас? — прошепнах веднага притеснен.

— Възможно е, момче, възможно е — отвърна припряно абат Мелани, докато ме придърпваше за ръка вътре в стаята.

След като заключи вратата, ми обясни, че бълнуванията на Бедфорд, които самият абат беше успял да подслуша зад вратата на стаята, в която лежеше болният, разкривали без сянка от съмнение, че англичанинът е просто беглец.

— Беглец ли? Но от какво бяга?

— Изгнаник, който очаква по-добри времена, за да се върне в родината си — каза накратко абатът с назидателен тон, докато почукваше с показалец трапчинката на брадичката си.

Тогава Ато ми разказа една поредица от събития и обстоятелства, които щяха да добият огромно значение през следващите дни. Загадъчният Уилям, чието име Бедфорд бе споменал, беше Уилям, принц Оранжки, кандидат за английския трон.

Очертаваше се дълъг разговор — усетих, че първоначалното напрежение се бе уталожило.

Проблемът, обясняваше междувременно Ато, бил в това, че сегашният крал нямал законни синове. Така че определил за свой наследник брат си, който обаче бил католик и щял по този начин да върне истинската вяра на английския престол.

— Тогава какъв е проблемът? — намесих се, прекъсвайки една прозявка.

— Ами в това, че английските благородници, който симпатизират на реформираната религия, не искат католик за крал и кроят заговор в полза на Уилям, който е един от най-разпалените протестанти. Ако искаш, изтегни се на леглото ми, момче — отговори внезапно абатът с мил глас, като ми посочи постелята си.

— Но тогава Англия може завинаги да остане в ерес! — възкликнах, сложих на земята торбата на Кристофано и легнах, без да чакам втора покана, докато Ато се отправяше към огледалото.

— Да. Затова в Англия днес има две фракции — една протестантска — на оранжистите, а другата католическа. Нашият Бедфорд, макар че никога няма да го признае, трябва да принадлежи към първата — обясни той, докато острото свиване на веждите му, което забелязах в огледалото, показваше неудовлетворението, което абатът изпитваше от проучването на собствения си образ.

— А вие как го установихте? — попитах аз, гледайки го с любопитство.

— Доколкото можах да разбера, Бедфорд се е задържал известно време в Холандия. А Холандия е земя на калвинисти.

— Но в Холандия има и католици, знам от някои наши наематели, които са прекарали доста дълго там, и със сигурност са верни на Римската църква…

— Разбира се. Но Обединените провинции на Холандия са също така и родина на Уилям. Преди около десетина години принц Оранжки победи армията на Луи XIV, отправила се на завоевателен поход. И сега Холандия е бастион на заговорниците-оранжисти — отвърна абатът, изсумтя нетърпеливо, извади една четчица и една кутийка и започна да оцветява в червено малко изпъкналите си скули.

— В общи линии, вие мислите, че Бедфорд е отишъл в Холандия, за да заговорничи в полза на принц Оранжки — заключих, опитвайки се да не го гледам много вторачено.

— Моля ти се, недей да преувеличаваш — отговори той, обръщайки се към мен, след като хвърли за последно доволен поглед в огледалото. — Мисля, че Бедфорд просто е един от тези, които биха искали да видят Уилям на трона, защото — не забравяй — в Англия еретиците са доста голям брой. Ще да е някой от множеството пратеници между единия и другия бряг на Ламанша, и рискува рано или късно да бъде арестуван и затворен в Лондонската кула.

— Всъщност Бедфорд спомена някаква кула, докато бълнуваше.

— Виждаш тогава, че не сме далеч от истината — продължи абатът, взе един стол и седна до леглото.

— Невероятно е — казах и почувствах, че се разсънвам.

Бях притеснен и разтревожен от тези необикновени и въздействащи разкази. Далечни, но мощни конфликти между владетелите в Европа се превръщаха в реални картини пред очите ми, тук, в странноприемницата, в която бях само един беден прислужник.

— Но кой е този принц Уилям Оранжки, синьор Ато? — заинтригувах се.

— О, просто добър воин с много дългове. Нищо повече — отговори сухо абатът. — Иначе животът му е напълно безцветен и безинтересен, като впрочем и неговата личност, и неговият дух.

— Значи принц без пари? — попитах с недоверие.

— Именно. И ако не страдаше постоянно от безпаричие, може би принц Оранжки вече щеше да е завоювал със сила английския престол.

Млъкнах замислен.

— Разбира се, никога, ама никога не бих заподозрял, че Бедфорд е беглец — подех отново след малко.

— Още един сред нас е такъв. Един човек, който идва от далеч и пак от морски град — добави Мелани с тънка усмивка, вече почти надвесил лице над мен.

— Бреноци венецианецът?! — извиках, като внезапно си вдигнах главата от леглото и, без да искам, я ударих в извития нос на абата, който изохка.

— Именно той, да — потвърди после, докато се изправяше на крака, потривайки носа си.

— Но как можете да бъдете сигурен?

— Ако беше слушал с по-голямо внимание думите на Бреноци, и ако преди всичко твоето познание за света бе по-обширно, щеше без съмнение да забележиш една неправдоподобност — отговори той малко нетърпеливо.

— Ами, той каза, че един братовчед…

— Един далечен братовчед от Лондон го бил научил на английски така простичко, чрез писма — доста любопитно обяснение, не мислиш ли?

И той ми припомни момента, когато стъкларят ме беше завлякъл със сила надолу по стълбите и почти обезумял, ме беше подложил на цял разпит относно турската обсада и заразата, която може би бе нахлула във Виена, а после ми беше споменал маргаритите.

Не ставало дума за никакво цвете, продължи Ато, ами за едно от най-ценните съкровища на „La Serenissima“^[8] — венецианската република, което тя е готова да защитава с всякакви средства и поради което нашият Бедфорд се намираше сега в такова затруднение. Из островите, които се намират в сърцето на венецианската лагуна, се пази тайно едно съкровище, на което дожите, които от множество векове са владетели на „La Serenissima“, особено държат. На тези острови се издигат работилниците за стъкло и на перли, наречени на латински „margaritae“. Обработката им е истинско тайно изкуство, предавано от поколение на поколение, с което венецианците са горди, но преди всичко крият ревниво.

— Значи „маргаритите“, които той спомена, и малките перли, които после ми сложи в ръката, са едно и също нещо! — извиках объркан. — Но колко ли може да струват?

— Дори не можеш да си представиш. Ако беше пропътувал и една десета от това, което аз съм пропътувал, щеше да знаеш, че за тези красиви накити се е проляла немалко кръв, и кой знае още колко ще се пролива — каза Мелани, след като седна на писалището.

Майсторите стъклари и техните прислужници според традицията през есенните месеци се радвали на малко свобода. По това време можели да прекъснат работата в своите работилници, да почистят пещите, в които се обработвало стъклото и да се отправят на търговия в чужбина. Но не малко майстори стъклари често затъвали до гуша в дългове или изпадали в затруднения заради периодичното забавяне на поръчките. Техните пътувания в чужбина се превръщали в сгодни случаи за бягство по следите на по-добра участ.

Бягството обаче не се нравело на магистратите от Съвета на десетте във Венеция, които нямали никакво намерение да изгубят контрол върху това изкуство, което бе внесло толкова пари в касите на дожите. Затова поверили случая на инквизиторите на държавата — специалния съвет, натоварен с отговорността да бди затова някоя тайна, която може да ощети „La Serenissima“, да не излезе на бял свят.

За инквизиторите било даже прекалено лесно да разберат дали някой стъклар се готви да хване пътя. Достатъчно било да се наблюдава дали между занаятчиите от лагуната се шири недоволство и дали наоколо се навъртали агентите, които вербували стъкларите и били изпратени от чужди държави, за да им помогнат в бягството. Агентите се следели крачка след крачка, уличка след уличка, и така довеждали инквизиторите право пред вратите на онези, които имали намерение да избягат. Но играта била рискова на и за непредпазливите чужди пратеници, които нерядко изплували с прерязано гърло от някой канал.

Много венецианци накрая успявали да отплават, но дори и в чужбина скоро бивали откривани, благодарение на мрежата от посланици и консули на венецианската република. Тогава някои дискретни посредници, пратени от Венеция, се опитвали да ги убедят да се върнат, първоначално с хвалебствия и обещания. На онзи, който беше нарушил закона (дори и на убийците) се предлагала амнистия. На тези, които били избягали поради неплатени дългове, се предлагало удължаване на сроковете за плащане.

— И стъкларите връщаха ли се?

— Трябва да кажеш „връщат ли се“, тъй като тази трагедия се повтаря и днес и, мисля, дори именно в тази странноприемница.

Тези, които не приемали настоятелните предложения, изпратени от „La Serenissima“, продължи абатът, ненадейно били оставяни на мира. Повече никакви посещения на посредници, никакви други предложения — това било по-фина форма на тормоз. След известно време започвали заплахите, следенето, разбиването на новите дюкяни, току-що отворени с цената на тежки лишения, на чужда земя.

Някои се предавали, други избягвали отново в чужди страни, носейки със себе си тайните на занаята. Други все още удържали на място, като отказвали да се завърнат в родината. И именно срещу тях се ожесточавали инквизиторите. Писмата им системно се залавяли. Роднините им, останали във Венеция, били заплашвани и им се забранявало да напускат държавата. Жените на майсторите били шпионирани и сурово наказвани, ако дори се доближат до някой кей.

Когато бегълците стигали ръба на отчаянието, им се предлагало завръщане в родината и доживотно заточение на островчето Мурано. За онзи, който не приема, оставало сръчното и подмолно дело на главорезите. Убийството на един непокорен, така смятат инквизиторите, ще послужи за назидание на сто други. Пред острието, което доказва насилствения край, предпочитали отровата.

— Ето защо нашият Бреноци е толкова притеснен — завърши абат Мелани. — Майсторът на перли, стъкларят или майсторът на огледала, който бяга от Венеция, попада в ада. Вижда убийци и предателства навсякъде, спи само с едно око, върви, като постоянно гледа зад гърба си. Бреноци също е опознал насилието и заплахите на инквизиторите.

— А аз така наивно се бях уплашил от това, което Кристофано ми каза за силите на моите перлички! — извиках леко засрамен. — Едва сега разбирам защо Бреноци ме попита, и то с такава ненавист, дали това е достатъчно: с тези три перли искаше да купи моето мълчание за нашия разговор.

— Браво, най-накрая схвана.

— И все пак, не считате ли за странно, че в тази странноприемница има цели двама бегълци? — попитах, загатвайки за едновременното присъствие на Бедфорд и Бреноци.

— Не много. Напоследък има немалко бегълци от Лондон, и още толкова от Венеция. Вероятно твоят господар не е от хората, които лесно се превръщат в шпиони, може би и синьора Луиджа Бонети, която държеше странноприемницата преди него не е била такава. Може би „Оръженосецът“ е известен като „спокойно“ местенце, където, който бяга от сериозни проблеми, може да намери подслон. За места от този род бегълците често си съобщават от уста на уста. Запомни — светът е пълен с хора, които искат да избягат от собственото си минало.

Междувременно бях станал от леглото и, след като взех чантата, изсипах в една купичка сироп за абата, който бе назначен от лекаря. Обясних му накратко за какво става дума и Ато го изпи, без да задава ненужни въпроси. После стана и тананикайки си, започна да подрежда някакви документи на масата:

В това тежко изгнание…

Бях любопитен как така Ато успяваше да открие от собствения си певчески репертоар най-подходящата за всяка ситуация ариета. Сигурно хранеше топли чувства, помислих аз, към паметта на своя римски учител — seigneur Луиджи, както го наричаше той.

— Значи бедният Бреноци е много разтревожен — подхвана отново абат Мелани. — И може би рано или късно пак ще ти поиска помощ. Между другото, момче, имаш капка масло на главата.

Почисти малката пръска на челото ми с върха на пръста си и небрежно го облиза.

— Мислите ли, че отровата, която вероятно е убила Муре, има някаква връзка с Бреноци? — попитах го.

— Бих го изключил — отговори с усмивка. — Предполагам, че само нашият беден стъклар има подобни страхове?

— Но защо ме попита и за обсадата на Виена?

— А ти кажи ми, къде се намира „La Serenissima“!

— Близо до империята, даже на юг, и…

— Това е достатъчно: ако Виена капитулира, след няколко дни турците ще нахлуят най-вече на юг, влизайки във Венеция. Нашият Бреноци трябва да е прекарал доста време в Англия, където е могъл да научи не лошо английския лично, а не чрез писма. Сега вероятно би искал да се върне във Венеция, но си е дал сметка, че моментът не е подходящ.

— Така рискува да свърши в лапите на турците.

— Именно. Трябва да е стигнал до Рим с надеждата може би да отвори дюкян и по този начин да успее да се скрие. Но е забелязал, че и тук страхът е голям: ако турците победят при Виена, след Венеция ще пристигнат в херцогство Ферара. Ще преминат през земите на Романя и херцогствата на Урбино и Сполето, а след меките възвишения на Умбрия, ще оставят от дясната си страна Витербо, за да се насочат…

— Насам — потръпнах, давайки си може би за първи път ясна сметка за опасността, която бе надвиснала над нас.

— Не е необходимо да ти обяснявам какво ще стане в такъв случай — каза Ато. — Разграбването на Рим отпреди век и половина ще бъде нищо в сравнение с това. Турците ще опустошат папската държава, отдавайки се докрай на своята естествена жестокост. Базилики и църкви, като започнем със „Свети Петър“ ще бъдат сравнени със земята. Свещеници, епископи и кардинали ще бъдат изкарани от домовете си и заклани, разпятията и другите символи на вярата ще бъдат изтръгнати и подпалени; народът ще бъде оплячкосан, жените зверски изнасилени, градове и провинции ще се превърнат завинаги в руини. И ако се стигне до това първо падение, цялото християнство ще рискува да свърши в лапите на турските пълчища.

Войската на неверниците, слизайки от горите на Лацио, впоследствие би помела Великото херцогство Тоскана, после херцогство Парма, и, преминавайки през Генуезката република, херцогство Савоя. Тогава щеше да връхлети (едва при тези думи по лицето на абат Мелани да се изписва истински ужас) върху френските територии в посока към Марсилия и Лион. При това положение, поне на теория, можеше да се насочат и към Версай.

Тогава аз отново се предадох на отчаянието и, след като се разделих с Ато под някакъв претекст, взех чантата и хукнах през глава по стълбите. Спрях едва, когато достигнах малката площадка, която водеше към куличката.

Тук дадох пълен израз на всичките си притеснения, като се впуснах в отчаян вътрешен монолог. Бях затворник в една тясна странноприемница, където се предполагаше, вече не без основание, че витае чумата. Едва бях успял да си дам кураж, благодарение на думите на лекаря, който изтъкна вероятната ми издръжливост на болести, а сега, според Мелани, рискувах да изляза от странноприемницата и да заваря Рим, завзет от кръвожадните следовници на Мохамед. Винаги съм знаел, че мога да се уповавам на душевната доброта на малцина, сред които Пелегрино, който благородно ме беше спасил от опасностите и трудностите на живота; този път обаче можех да разчитам единствено на компанията, и то не безкористна, на един абат-шпионин и кастрат, чиито поучения за мен бяха почти само източник на тревоги. А останалите наематели на странноприемницата? Един йезуит с раздразнителен темперамент, един мрачен и антипатичен благородник от Фермо, един неприветлив музикант-французин, един лекар тосканец с объркани и вероятно опасни идеи, един стъклар венецианец, беглец от собствената си родина, един самозван поет от Неапол, и освен тях моят господар и Бедфорд, които лежаха безсилни в леглата си. Никога преди това не бях усещал така дълбоко чувството на самота. Точно тогава хлипането ми бе ненадейно прекъснато от някаква невидима сила, която ме накара да залитна и да падна на земята. Над себе си видях единствения гост, който бях пропуснал в мълчаливата си равносметка.

— Изплаши ме, глупчо!

Клоридия, усетила чуждо присъствие пред вратата си (на която всъщност се бях подпрял), я беше отворила внезапно, така че паднах през глава вътре в стаята й. Скочих на крака, без дори и да опитам да се оправдая, и набързо избърсах лицето си.

— Освен това — продължи тя — има много по-големи нещастия от чумата и турците.

— Чули сте моите мисли? — отвърнах учудено.

— Преди всичко ти не мислеше, защото който наистина мисли, няма време да хленчи. И после, ние сме под карантина поради подозрение за зараза, а в Рим тези седмици никой не спи и една нощ, без да сънува как турците влизат през „Порта дел пополо“. За какво друго може да се вайкаш?

Тя постави пред мен един поднос, на който имаше половин чаша ракия и сладкиш с анасон. Понечих да седна на ръба на високото й легло.

— Не, не там.

Инстинктивно скочих, като обърнах половината напитка на пода, сграбчих като по чудо сладкиша, но посипах цялото легло с трохи. Клоридия не каза нищо. Измънках някакво извинение и се опитах да оправя стореното, докато се питах защо ли не ми се беше скарала строго, както обикновено правеше синьор Пелегрино, а и всеки друг наемател на странноприемницата (с изключение, всъщност, на абат Мелани, който беше проявил към мен по-либерално отношение).

Младата жена, която стоеше пред мен, беше единствената личност, за която имах действително малко, но затова пък сигурни сведения. Моите контакти с нея се ограничаваха до ястията, които моят господар ми нареждаше да й приготвям и да й нося, до запечатаните писъмца, които от време на време ме караше да отнасям на този или онзи, до прислужничките, които сменяше често и които понякога обучавах относно ползването на водата и на килера в странноприемницата. Това бе всичко. Що се отнася до останалото, не знаех нищо за живота й в малката кула, където приемаше гости през пасажа, който водеше към покрива, а и не беше необходимо да се знае нещо.

Тя не беше обикновена проститутка, беше куртизанка — прекалено богата, за да бъде уличница и прекалено алчна, за да не бъде такава. И все пак това не е достатъчно, за да се разбере докрай какво представляваше една куртизанка и на какви тънки изкуства беше майсторка.

Защото всички знаеха какво се случва в „стуфите“^[9], онези бани, изпълнени с топла пара, въведени в Рим от един немец и препоръчвани за унищожаването на развалените телесни течности посредством потене; бани, които се държаха преди всичко от непочтени жени (имаше една точно на две крачки от „Оръженосеца“, която, според думите на всички, беше най-известната и най-старата в Рим и се наричаше „Стуфата на жените“; всички бяха на ясно, дори и аз, какви сделки можеше да се сключват с някои жени близо до „Сант Андреа деле Фрате“ или в околностите на виа Джулия или в „Санта Мария ин Виа“. Много добре се знаеше, че в „Санта Мария ин Монтероне“ подобна търговия се развиваше дори и в сградите към енорийската църква, и че още в най-стари векове на папите се наложило да забранят на духовенството смесеното съжителство с този род жени, но че подобни забрани често бяха заобикаляни или пък ги нямаха за нищо. В края на краищата беше прекалено ясно кой се крие зад благородните латински имена като Лукреция, Корнелия, Медея, Пентезилея, Флора, Диана, Виктория, Поликсена, Пруденция или Адриана; или кои бяха Дукесата и Преподобната, дръзнали да си присвоят титлите на всеизвестните си покровители; какви скрити страсти обичаха да събуждат Селваджа, Дивата и Смералда, и каква беше истинската природа на Сметаната, или защо Бременната се наричаше така, или най-накрая какъв занаят упражняваше Лукреция Разпасаната.

Какво да обясняваме? Още преди век и даже по-рано бяха определени категориите: проститутки, курви, кардиналски контингент, за лампа, за свещ, ревниви, кокетки, жени с положение и от низшите съсловия, а в някои подигравателни песнички се споменаваха „неделните“, набожните, магариците, гвелфките, гибелинките^[10] и стотици хиляди други. Колко бяха? Толкова, че да дадат идеята на папа Лъв X, всеки път, когато трябваше да се ремонтира улицата, дето водеше към пиаца дел Пополо, да налага такса на проститутките, които изобилстваха в този квартал. При папа Климент VII някои се кълняха, че на всеки десет римляни се падала по една блудница (без да се броят сводници и съдържателки на публични домове) и може би свети Августин имаше право, като казваше, че ако проститутките изчезнеха, всичко би затънало в безкрайна разюзданост.

Но куртизанките бяха друго нещо. Понеже с тях любовната игра се превръщаше във върховно преживяване — по нея можеше да се измерва не апетитът на търговеца или войника, а интелектът на посланици, принцове и кардинали. Интелектът: тъй като куртизанките се състезаваха с мъжете успешно в стихоплетство, като Гаспара Стампа, която посвещава цяла пламенна стихосбирка на Колатино от Колалто, или като Вероника Франко, която предизвикваше в леглото и с куплети силните на деня от рода; или като Империя, кралицата на римските куртизанки, която можеше да съчинява елегантни мадригали и сонети и не само била обичана от славни и даровити мъже като Томазо Ингирами, Камило Порцио, Бернардино Капела, Анджело Колочи и невероятно богатия Агостино Киджи, но е позирала за Рафаело и е била съперница на самата Форнарина (Империя се самоубива, но преди смъртта й папа Юлий II й дава пълно опрощение на греховете, а Киджи й издига паметник). Прословутата Мама-не-дава, назована така поради един неблагоразумен младежки отказ, знаеше наизуст Петрарка, Бокачо, Вергилий, Хораций и още стотина други автори.

И тъй: жената, която стоеше пред мен, принадлежеше, както казва Пиетро Аретино^[11], към онова племе безсрамници, чиито излишества съсипват Рим, докато съпругите вървят по улиците забулени и мънкат под носа си молитви.

— И ти ли си дошъл да питаш какво ти крие бъдещето? — попита Клоридия. — Добри новини ли искаш да чуеш? Знай, че нещата от бъдещето (това казвам на всички, които идват тук), не винаги са такива, каквито човек желае.

Замълчах смаян. Мислех си, че съм разбрал всичко за тази жена, а изобщо не знаех, че можела да предсказва бъдещето.

— От магии не разбирам нищо. А и ако искаш да опознаеш тайните на звездите, трябва да идеш при някой друг. Но ако никога не са ти гледали на ръка, значи ти трябва именно Клоридия. Или може би си сънувал някакъв сън и искаш да разбереш скрития му смисъл? Не ми казвай, че си дошъл тук без никакво желание, защото няма да ти повярвам. Никой не идва при Клоридия, без да иска нещо.

Бях заинтригуван, развълнуван и в същото време смутен. Дойде ми наум, че трябваше да дам и на нея лекарствата на Кристофано, но го отложих. Вместо това се възползвах от случая и й разказах кошмара, в който се бях видял да падам в тъмната подземна пещера на „Оръженосеца“.

— Не, не, не е ясно — каза накрая Клоридия, поклащайки глава.

— Пръстенът от злато ли беше или от по-прост метал?

— Не мога да знам.

— Тогава тълкуването е неясно. Защото железен пръстен означава някакво добро, но свързано със страдание. Златен пръстен значи голяма печалба. Струва ми се интересна гробницата, която говори за тайни — скрити или разкрити. Може би Девизе е свързан с някаква тайна, която той може да познава или пък не. Знаеш ли нещо такова?

— Не, всъщност знам само, че е много способен музикант — казах, спомняйки си за прекрасната музика, която бях чул да изтръгва от струните на своя инструмент.

— Разбира се, че не можеш да знаеш друго, иначе каква тайна би била тайната на Девизе? — разсмя се Клоридия. — После обаче в твоя сън се явява Пелегрино. Видял си го като мъртъв и после възкръснал, а мъртъвците, които оживяват, означават мъки и терзания. Така, да видим: пръстен, тайна, мъртвец, който оживява. Значението, повтарям, не е ясно заради пръстена. Единствената ясна работа са тайната и мъртвеца.

— Значи сънят е предсказание за нещастие.

— Не е речено. Защото твоят господар всъщност е само болен, в лошо състояние е, но не е мъртъв. А болестта означава просто почивка и безделие. Вероятно, откакто Пелегрино е изгубил силата си, ти се страхуваш да не би да си пренебрегнал задълженията си. Но не се страхувай от мен — каза Клоридия, като лениво извади от едно панерче нов сладкиш. — Разбира се, няма да те обвиня пред Пелегрино, че си малко небрежен. Кажи ми обаче какво се говори долу? Освен нещастния Бедфорд, останалите се радват на добро здраве, нали? — и уж между другото добави: — Как е Помпео Дулчибени, например? Питам те за него, понеже е сред най-възрастните…

Ето че Клоридия отново ме питаше за Дулчибени. Отместих се мрачен. Тя веднага разбра:

— Не се страхувай да седиш близо до мен — каза, като ме придърпа към себе си и разроши косите ми — „засега не съм болна от чума“.

Тогава се сетих за задълженията си и й съобщих, че Кристофано вече ми е връчил лековете, които трябваше да се приложат профилактично на всички здрави. Изчервявайки се, добавих, че трябваше да започна с мехлема от виолетки на маестро Джакомо Бортолото от Парма, с което се налагаше да намажа гърба и хълбоците.

Тя замълча. Усмихнах се плахо:

— Ако предпочитате, имам тук и пастилите на Орсолин Пиньоло от Понтремоли. Можем да започнем от тях, тъй като имате камина в стаята.

— Добре — отвърна тя. — Само да не е дълго.

Седна пред тоалетната си масичка. Наблюдавах я как разкрива раменете си и събира косата си в нощна шапчица от бял муселин, придържана от кръстосани панделки. Междувременно аз се заех да разпаля и да събера в една купа парещите въглени от малката камина, мислейки си с трепет за голотата, която те трябваше да са сгрявали в тези все още топли нощи през средата на септември.

Отново се обърнах към нея. Беше увила два пъти около главата си една ленена кърпа — така приличаше на ангелско видение.

— Рошков, мирта, тамян, бензоин, антимон, замесени с най-фина розова вода — рецитирах, добре изучил бележките на Кристофано, като внимателно положих купата с въглените върху масичката и изсипах в нея прахчето — моля ви, вдишвайте дълбоко с широко отворена уста.

Свалих надолу лененото платно, за да покрия лицето й. Стаята за миг се изпълни с остър мирис.

— Турците умеят да правят много по-здравословни пари от тези — измърмори тя след малко изпод кърпата.

— Но ние не сме турци, все още — отвърнах глупаво.

— А ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че аз съм? — чух в отговор.

— Със сигурност не, дона Клоридия.

— Защо пък не?

— Защото сте родена в Холандия, в…

— В Амстердам, браво. Това откъде го знаеш?

Не можах да отговоря, тъй като бях разбрал за това обстоятелство едва преди няколко дни, подслушвайки пред вратата на Клоридия разговора между нея и някакъв неизвестен посетител, преди да почукам, за да й връча една кошница плодове.

— Сигурно ти го е казала някоя от моите прислужници. Да, родена съм в онази земя на еретици преди почти деветнайсет години, но Калвин и Лутер никога не са ме имали измежду своите следовници. Майка си никога не съм познавала, а баща ми беше италиански търговец, много богат и малко капризен, който пътуваше постоянно.

— О, вие сте щастлива! — дръзнах да кажа от низостта на положението си на подхвърлено дете.

Тя замълча и по движението на гърдите й разбрах, че вдишваше дълбоко парата. Изкашля се.

— Ако един ден ти се случи да си имаш работа с италиански търговци, тогава помни — те са склонни да оставят само дълговете на другите и да задържат за себе си доходите.

Все още не можех да схвана доколко говореше от личен опит. Всъщност имаше времена, когато ломбардците, тосканците и венецианците се бяха усъвършенствали до такава степен в търговията, че бяха завоювали, за да използваме военния жаргон, най-богатите пазари на Холандия, Фландрия, Германия, Русия и Полша. Не се намираше никой, който да ги надмине по безскрупулност.

Те, намекна Клоридия (това щях да разбера още по-добре в идните години), бяха в голямата си част издънки на родове с огромна слава като Буонвизи, Арнолфини, Каландрини, Ченами, Балбани, Валби, Бурламаки, Паренци и Саминиати, от незапомнени времена специалисти в търговията с тъкани и жито в Антверпен, който тогава беше най-големият пазар в Европа, а после също и банкери, и посредници в Амстердам, Безансон и Лион. В Амстердам самата Клоридия видяла отблизо възхода на фамилиите Тенсини, Верацано, Валби, Куинджети, а после и на Бурламаки и Каландрини, вече известни в Антверпен — генуезци, флорентинци, венецианци, всички до един търговци, банкери, посредници, някои от тях и пратеници на италиански монархии и републики.

— И всички ли продаваха зърно? — попитах, опрял се с лакти на масичката, за да чувам и бъда чуван по-добре.

Започвах да се увличам в разказа за тези далечни земи, които, за човек като мен, който нямаше никаква точна представа за северните страни, все още не заемаха никакво място върху кълбото от суша и вода.

— Не, казах ти вече. Даваха, и все още дават пари в заем, търгуват с много неща. Тенсини например са застрахователи и дават под наем кораби, купуват хайвер, лой и кожи от Русия, а после снабдяват царя с лекарства. Сега почти всички са много богати, но някои са стигнали дотук, започвайки от най-долните занаяти, един е започнал като пивовар, други бяха прости бояджии…

— Пивовар? — подхвърлих скептично, невярващ, че по подобен начин можеше да се натрупа състояние. Вече държах лицето си много близо до нейното — така или иначе не можеше да ме види. Това ми вдъхваше голяма сигурност.

— Разбира се: Бартолоти, които имат най-красивата къща по цялата Хееренграхт^[12] и които днес са сред най-могъщите банкери в Амстердам, акционери и инвеститори в Обединената остиндийска компания.

Обясни ми, че от Холандия или, по-скоро, от Седемте обединени провинции, както гласеше официалното име на републиката, три пъти в годината отплавали към Индиите кораби, натоварени с храна, стоки и злато, които трябвало да се разменят по пътя, и се връщали след много месеци, натоварени с подправки, захар, селитра, коприна, перли, миди, често след като заменяли китайска коприна за японска мед, платове за пипер, слонове за канела. А за да се набират екипажите и да се въоръжават флуитите (така се наричали бързите кораби, използвани от Компанията), парите били предоставяни наравно от управниците и най-влиятелните в града, които при завръщането на корабите често (но не винаги) извличали огромни приходи от пристигналите стоки и впоследствие успявали да получат други, още по-големи доходи, тъй като, според еретическата религия на този народ, възнаграден с рая е този, който работи и печели здраво, макар че прахосването на тази печалба не се смята за нещо добро, а се цени особено много човек да е умерен, скромен и почтен.

— А Бартолоти, пивоварите, и те ли са еретици?

— На фасадата на къщата им стоят думите Religione et probitate^[13]. Това е достатъчно да покаже, че са следовници на Калвин, също и защото…

Ставаше трудно да я слушам: изпаренията на отварата като че ли ми замайваха главата.

— Какво значи посредник? — попитах в мига, в който се свестих, тъй като някои от тези търговци, според казаното от Клоридия, бяха преминали към тази още по-доходоносна дейност.

— Това е човек, който служи като връзка между заемащия парите и онзи, който ги взема на заем.

— И добър занаят ли е?

— Ако искаш да знаеш дали хората, които го упражняват, са добри, зависи. Ако те интересува дали е работа, която те прави богат, това е сигурно. Даже от богат ставаш свръхбогат.

— Застрахователите и наемодателите на кораби по-богати ли са?

Клоридия изпъхтя:

— Мога ли да стана?

— Не, дона Клоридия, не, докато не излетят всички пари! — спрях я аз.

Не исках така скоро да сложа край на нашия разговор. Освен това бях започнал, без да се усетя, да прокарвам пръст по края на ленения плат, който покриваше главата й — нямаше как да забележи.

Тя въздъхна. Тогава прекалената ми наивност, съчетана със скромните ми познания за света развърза езика на Клоридия. Нахвърли се неочаквано срещу търговците и техните пари, но най-вече срещу банкерите, чието богатство стояло в основата на всяка мерзост (честно казано, с доста по-остри думи и със съвсем друг тон) и било коренът на всяко зло, особено когато лихвари и посредници давали на заем и най-вече когато получатели на парите били крале и папи.

Сега, когато вече не съм онзи необразован прислужник, знам колко права бе тя. Знам, че Карл V купи избора си за император с парите на банкерите Фугер; и че закъсалите испански владетели, задето често прибягваха към капиталите на генуезките лихвари, трябваше да обявят позорен банкрут, който изпрати на дъното много от търговците, които ги финансираха. При това без изобщо да става дума за съмнителния Орацио Палавичино, който покриваше разходите на Елизабет Английска, или за тосканците Фрескобалди и Ричарди, които още от времето на Хенри III заемаха пари на английската корона и алчно прибираха десятъка по заръка на папите.

Междувременно Клоридия се беше изправила и бе махнала кърпата от главата си, което ме накара да отскоча назад, зачервен от срам. Тя дори си свали шапчицата. Дългата и гъста коса се спусна на вълни по раменете й.

Тогава за първи път я видях в нова и неописуема светлина, способна да заличи всичко, което бях видял в нея дотогава — и най-вече онова, което не бях видял, но ми се струваше още по-незаличимо. Видях с очите си и, мисля, с цялата си душа красивата плът, прилична искрящо кафяво кадифе, на чийто фон се открояваха гъстите къдрици във венецианско русо. В този момент малко ме бе грижа, че цветът се постигаше със смес от утайка от бяло вино или зехтин, щом като служеше за рамка на издължените черни очи и на заключените в устата перли, на финото, но гордо носле, на усмихващите се устни с малко червенина по тях, която стигаше да заличи непостоянната бледност, и на дребната, но нежна и хармонична фигура, на белия сняг на гърдите, недокоснат, огряван от две слънца, а отгоре раменете, достойни за бюст на Бернини или поне така ми се струваше et satis erat^[14]; нейният глас, който, макар променен и почти гръмлив от гнева, или може би именно заради това, ме изпълваше със забранени мечти и тихи въздишки, с дива страст, с цветни сънища, с ароматен уханен екстаз, сякаш ми се струваше, че мога да стана невидим за чуждите очи, поради мъглата от желание, която ме обгръщаше и ми представяше Клоридия по-съвършена от мадона на Рафаело, по-вдъхновена от фраза на Тереза д’Авила, по-прекрасна от стих на кавалер Марино, по-мелодична от мадригал на Монтеверди, по-сладострастна от овидиево двустишие и по-способна да даде спасение от цял том на Фракасторо^[15]. Казвах си, че поезията на някоя си Империя, на някоя Вероника, на някоя Мама не дава никога няма да притежава същата сила. (Въпреки че мисълта за долнопробните момичета на няколко метра от странноприемницата, в „Стуфата на жените“, които стояха там готови за всичко, също и за мен, само да имах две скуди, ми измъчваше душата). Докато все още я слушах, в един миг, бърз като конете на кардинал Киджи, бях прерязан от спомена за всички случаи, когато бях занасял чак до вратата й коритото с топла вода, и никога нямаше да разбера как тя, зад тези няколко дъски, докато прислужницата я разтриваше нежно с талк и лавандула, можеше да ми е била безразлична, щом сега разпалваше така ума ми, чувствата и цялата ми душа.

В този унес, забравях (едва по-късно щях да си дам напълно сметка за това) колко странни бяха тези нападки срещу търговците от устата на дъщерята на един търговец, и преди всичко колко неочаквани бяха тези нотки на отвращение от парите от устните на една куртизанка.

Освен, че бях сляп за подобни странности, без малко и не останах глух за ритмичното хлопане на юмруците на Кристофано по вратата на Клоридия, която обаче отговори веднага на любезната молба за разрешение да влезе и покани лекаря. Беше ме търсил навсякъде. Имаше нужда от моята помощ за приготвянето на една отвара: Бреноци се оплакваше от силна болка в челюстта и го беше помолил за лек. Ето защо с нежелание бях отведен от първия ми разговор с единствената гостенка на „Оръженосеца“.

Сбогувахме се набързо. С очи, изпълнени с надежда, исках да отгатна в нейното изражение някаква следа от тъга заради раздялата, но това все пак не ми попречи, докато тя затваряше вратата, да забележа на китката й един ужасен белег, който я загрозяваше чак до опакото на ръката.

* * *

Кристофано ме върна в кухнята, където бях натоварен със задачата да намеря някои семена, билки и една нова свещ. После ме накара да сложа на огъня тенджерка с малко вода, докато самият той стриваше на прах и пресяваше съставките, а когато водата беше достатъчно гореща, прибавихме фино стритата смес, от която веднага започна да се носи прекрасен аромат. Докато кладях огъня за отварата, го попитах дали е вярно, както бях чувал да казват, че бялото вино може да се използва и за почистване и избелване на зъбите.

— Разбира се, и резултатът е много добър и даже прекрасен, но само ако го използваш, за да си миеш устата. Ако го смесиш с бяла глина, ще има чудесен ефект, който ще се хареса най-вече на младите жени. Трябва да го разтриеш върху зъбите и венците, най-добре с кърпа от червена коприна, като тази, която стоеше на леглото на Клоридия и върху която ти беше седнал.

Престорих се, че не разбирам двойнствения намек и побързах да отклоня разговора, питайки Кристофано дали някога е чувал да се говори за неговите земляци тосканци, като Каландрини, Бурламаки, Паренци и други (макар че може би имената, които успях да си спомня, без да сбъркам, бяха само едно-две). И докато вече ми нареждаше да сложа в тенджерката сместа от билки и восък, Кристофано ми отговори, че някои от имената били наистина известни в Тоскана (въпреки че много от тези родове всъщност били западнали от доста време), и самият той познавал някои от семействата, понеже лекувал техните секретари, прислужници и близки. Известно било например, че родовете Бурламаки и Каландрини от град Лука вече от поколения изповядват калвинизма. Техните синове и внуци избрали първо Женева, а после Амстердам за втора родина, а пък, без да стигат чак дотам, Бенци и Тенсини все пак били така обвързани с търговията с Холандия, където закупили земи, вили и дворци, че в Тоскана ги наричали „фламандците“. Беше вярно казаното от Клоридия: често бяха пристигали в Антверпен и Амстердам без никакви средства и бяха научили на място трудния и рискован търговски занаят. Някои натрупали състояния, свързали се в брак и се сродили с местни благороднически родове; други рухнали под тежестта на дълговете и за тях повече не се чуло нищо. Трети пък бяха загинали на някой кораб, потънал сред арктическите ледове на Архангелск или във водите на Малабар. Имало и други, които забогатели, но вече в напреднала възраст предпочели да се върнат в родината, където си спечелили заслужени почести: като Франческо Ферони, беден бояджия от Емполи, който започнал, продавайки стари завивки, виолетови раса от Делфт, памучно платно, дребни стъклени перли от Венеция, големи количества ракия, испанско вино и силна бира в Гвинея. Със своите сделки забогатял дотолкова, че си спечелил огромна слава във Великото херцогство Тоскана, още преди да се върне. Той оказал и големи услуги като посланик на великия херцог, Козимо де Медичи, в Обединените провинции. Накрая, когато решил да се върне в Тоскана, самият велик херцог го бе провъзгласил за свой Главен пазител на хазната, предизвиквайки завистта на цяла Флоренция. Ферони донесъл в Тоскана огромни богатства, купил си една прекрасна вила в провинцията край Белависта и, въпреки зложелателството на флорентинците, можел спокойно да се нарече късметлия, задето се е върнал в родината и е избегнал опасностите.

— Опасността да загине с някой потънал кораб?

— Не само тази, момче! Някои видове търговия носят със себе си безкрайни рискове.

Искаше ми се да го попитам какво има предвид, но отварата вече беше готова и Кристофано ми каза да я занеса на Бреноци в стаичката му на втория етаж. Следвайки препоръките на лекаря, посъветвах венецианеца да вдишва с широко отворена уста все още горещите пари: след това лечение, челюстта му щеше да го боли доста по-малко или болката изобщо щеше да премине. Накрая Бреноци трябваше да остави тенджерката пред вратата си, за да мога да я прибера обратно. Благодарение на болките, неговите приказки ми бяха спестени. Така можех да се върна незабавно в кухнята, за да продължа разговора с лекаря, преди той да се прибере в стаята си. Там обаче, за съжаление, намерих абат Мелани.

Постарах се да скрия разочарованието си. Моментите, прекарани с Клоридия, завършили в тревожната гледка на обезобразената й китка, а и нейната странна реч срещу търговците, ме караха да чувствам отчаяна нужда да продължа да разпитвам Кристофано. Лекарят обаче, придържайки се към своите собствени разписания, предпазливо се беше прибрал в стаята си, без да изчака моето завръщане. А сега се беше появил и Ато Мелани, за да измъчва допълнително мислите ми. Заварих го да ровичка безгрижно в килера. Казах му, че нарушаването на лекарските нареждания поставя всички ни в опасност и че е мой дълг да осведомя Кристофано, че, освен това, часът за вечеря все още не беше дошъл, и че без друго след малко щях да заема със задачата да задоволя апетита на господа наемателите, ако само (и хвърлих един многозначителен поглед на филията хляб, която Мелани държеше в ръка) можех да разполагам свободно с килера.

Абат Мелани се опита да прикрие неудобството си и отвърна, че ме бил търсил, за да ми каже някои неща, които го бяха накарали да се замисли, но аз веднага го пресякох и му казах, че вече ми е омръзнало да му обръщам внимание, след като всички се намирахме в очевидна и тежка опасност, а аз все още не знаех какво искаше и търсеше той, и че нямах намерение да се захващам с дела, чиято цел не разбирах, и че за него бе настъпил моментът да даде обяснения и да разсее всички съмнения, тъй като бях чул някои подозрителни коментари по негов адрес и, че преди да му бъда в услуга, изисквах задоволителни обяснения.

Срещата с Клоридия като че ли ми беше вдъхнала нови, свежи сили, тъй като дръзкото ми словоизлияние явно свари неподготвен абат Мелани. Той се показа изненадан, че някой в странноприемницата мислеше, че може да засяга честта му, без да си плати за това, и не много убедително ме подкани да споделя името на този, който се бе осмелил да го стори.

После се закле, че в никакъв случай нямал намерение да злоупотребява с моите услуги и показа огромно удивление: нима не си спомнях вече, че двамата заедно се опитвахме да открием кой бе неизвестният крадец на ключовете на Пелегрино и на моите перлички? И че, даже още преди това, трябваше спешно да се разбере дали всички събития имаха нещо общо с убийството на синьор дьо Муре и накрая — по какъв начин се свързваше всичко (ако наистина съществуваше някаква връзка) с инцидентите, случили се на моя господар и на младия Бедфорд? Не се ли боях вече, упрекна ме той, за живота на всички нас?

Независимо от уверената му реч, забелязвах, че абатът е притеснен.

Вдъхновен от успеха на изненадващата ми атака, аз го прекъснах нетърпеливо и все още с образа на Клоридия в сърцето, изисках от Мелани незабавни обяснения относно неговото пристигане в Рим и истинските му намерения.

Докато усещах как кръвта ми пулсира силно в слепоочията и мислено бършех потта от челото си, избила поради дързостта на тези настоявания, едва удържах учудването си от реакцията на абат Мелани. Той, вместо да отблъсне нахалните претенции на един прост прислужник, внезапно смени изражението си и любезно ме покани да седна с него в един ъгъл на кухнята, за да даде задоволителен отговор на основателните ми възражения. След като се настанихме, абатът започна да ми описва поредица от обстоятелства, които, макар и близки до измислицата, трябва в светлината на последвалите събития да считам за верни или за прекалено правдоподобни, и които ще се постарая следователно да опиша с колкото може по-голяма точност.

* * *

Абат Мелани започна да разказва, че в последните дни на току-що изтеклия август Колбер паднал тежко болен, изпадайки за кратко време в агония, и всички се страхували, че смъртта щяла да настъпи много скоро. Както става в подобни случаи, сиреч когато един държавник, пазител на множество тайни, се приближава към края на земния живот, жилището на Колбер в квартала „Ришельо“ внезапно се бе превърнало в прицел на най-разнообразни посещения, някои невинни, други съвсем не. Между последните било и това на самия Ато, който, благодарение на отличните препоръки, с които разполагаше лично пред Негово Всехристиянско Величество, успял да се промъкне без особени трудности в дома на неговия министър. Там постоянното влизане и излизане на лица от двора, които идвали да окажат почит към умиращия (или просто отбелязвали присъствие), позволило на абата да се шмугне в един малък салон и, избягвайки вече безразличната охрана, да се вмъкне в личните покои на господаря на дома. Тук всъщност рискувал цели два пъти да бъде изненадан от прислугата, докато се криел зад една завеса и после под една маса.

Спасил се като по чудо, в крайна сметка той стигнал до кабинета на Колбер, където, чувствайки се най-накрая на сигурно място, започнал бързо да рови из писмата и документите, които били най-лесно достъпни. На два пъти му се бе наложило да прекъсне огледа, смутен от преминаването на непознати в страничния коридор. Всички документи, на които успял да хвърли бърз поглед, изглеждали напълно безинтересни. Кореспонденция с Министерството на войната, дела на флотата, писма за френските манифактури, записки, сметки, чернови. Нищо необикновено. Още един път доловил приближаването на други посетители. Не можел да рискува да се разчуе, че абат Мелани е бил изненадан да рови скришно из документите на Колбер, възползвайки се от болестта на министъра. Ето защо в бързината хванал и натъпкал в пояса си няколко връзки с писма и лични бележки, подредени в чекмеджетата на писалището и в шкафовете, ключовете за които открил без особени усилия.

— Но имахте ли разрешение да го направите?

— Когато става дума за сигурността на краля, всяка постъпка е разрешена — отвърна сухо абатът.

Огледал полутъмния коридор, преди да излезе от кабинета (за посещението си абатът избрал часовете на късния следобед, за да може да разчита на по-слабата светлина), когато интуицията го накарала да забележи с крайчеца на окото си, едно малко шкафче сгушено в един ъгъл между гънките на тежка завеса и масивния край на огромен гардероб от абаносово дърво.

Шкафчето се огъвало под внушителна купчина бели листа, върху които едва се крепял масивен пулт за четене на книги с широка основа. На пулта имало свитък, вързан със съвсем ново шнурче.

— Изглежда още никой не го бе пипал — обясни Ато.

Болестта на Колбер — една тежка бъбречна криза, всъщност достигнала своя връх едва преди няколко седмици. От един-два дена се говорело, че той вече изобщо не може да работи; това означавало, че свитъкът може би все още очаквал читател. Решението било въпрос на секунди: върнал на място всичко, което бил прибрал и взел със себе си свитъка. Когато обаче вдигнал плика, окото му отново се спряло на купчината с бели листа, деформирана под тежестта на стойката.

— Хубаво място да сложиш хартия за писане — измънкал на себе си, отдавайки подобна глупост на поредния загубен слуга.

След като взел под лявата си мишница стойката, абатът поискал да поразлисти набързо все още девствените листа за всеки случай, да види дали между тях не се криел някой интересен документ. Нямало нищо. Хартията била с отлично качество, доста гладка и тежка. Открил обаче, че някои листове били срязани по колкото прецизен, толкова и особен начин: всички имали една и съща форма, като звезда с неправилни лъчи.

— Първоначално го отдадох на някаква старческа мания на Змията. После забелязах, че на един от тези листове се забелязваха знаци на търкане по ръба на лъчите — съвсем леки зацапвания, като че от черно масло. Стоях все още слисан — продължи Ато, — когато усетих, че от голямата тежест на стойката ръката ми бе изтръпнала. Реших да я сложа върху писалището и тогава забелязах с ужас, че един крайчец на изключително фината дантела на ръкава ми се беше защипал в един дълбок процеп между двете дървени части на основата.

Когато абатът успял да освободи дантелата, по нея имало следи от черно масло.

— Ах, дребно самонадеяно змийче, мислеше, че ще можеш да ме измамиш? — си помислил Мелани в проблясък на интуиция.

Мигновено взел една от все още новите хартиени звезди. След като я огледал внимателно, я наложил върху една стара и бързо я завъртял, за да разпознае кой е точният лъч. После я вкарал в процепа. Но не се случило нищо. Опитал нервно отново, но без успех. Звездата вече се била намачкала и се наложило да вземе нова. Този път я вмъкнал изключително деликатно в цепнатината, полепвайки ухо, както правят майсторите часовникари, когато се готвят да почувстват задоволството от първото тиктакане на махалото, което самите те са възкресили за нов живот. Тъкмо такова леко щракване чул абатът веднага, щом хартиеният лъч се докоснал до дъното на процепа: една от страните на основата на дървената стойка изскочила щръкнала навън като малко чекмедже, разкривайки неголяма кухина. В нея лежал плик с изображението на змия отгоре.

— Надменно змийче — повторил на себе си абат Мелани при вида на емблемата на Змията, която така изненадващо му се бе явила пред очите.

В този момент Ато чул много стъпки в коридора, които изглежда бързо се приближавали. Взел плика, оправил си жакета, за да прикрие колкото било възможно издутината от плячката, и си поел дълбоко дъх, скрит зад една завеса. Чул как човекът се приближава към вратата на кабинета. Някой прекрачил прага и казал на останалите: „Трябва да е влязъл вече.“

Прислужниците на Колбер, тъй като не чули абат Мелани да влиза в стаята на болния, започнали да го търсят. Врата се затворила, слугата се върнал обратно по коридора. Абат Мелани излязъл в пълна тишина и се отправил, без да губи време, към изхода. Там поздравил един паж с непринудена усмивка: „Скоро ще оздравее“, казал той, гледайки го право в очите, докато излизал навън.

През следващите дни не се разнесъл никакъв слух за изчезването на свитъка и абатът успял да го прочете в пълно спокойствие.

— Простете, синьор Ато — прекъснах го аз, — но как разбрахте кой беше точният хартиен лъч за вмъкване в процепа?

— Много просто. Всички вече употребени хартиени звезди имаха следи от масло все на един и същи лъч. Огромна грешка бе от страна на Змията да ги остави там. Очевидно в последно време сетивата му вече бяха започнали да се замъгляват.

— А защо тайното чекмедженце не се е отворило веднага?

— Наивно си бях представил някакъв прост механизъм — въздъхна Ато, — който щеше да се задейства веднага, щом дъното на процепа се докоснеше с правилния ключ, сиреч с хартиения лъч вмъкнат под определен ъгъл. Но бях подценил френските майстори-дърводелци, способни да изобретяват механизми, все по-достойни за възхищение. Всъщност (именно за това имаше голямо значение да се използва деликатен материал като тези листа от най-качествена хартия) ставаше дума за многобройни и свръхчувствителни метални механизми, поставени не на самото дъно, а по дължината на последната линия на процепа, които само едно бавно докосване от двете страни би успяло да задейства в съвършена последователност.

Мълчах, обзет от възхищение.

— Трябваше да го разбера веднага — завърши Ато с гримаса. — Използваните звезди в действителност бяха почернени не точно на върха на лъчите им, а по тяхната дължина.

Инстинктът му не го бе разочаровал: в ръцете му попаднали, по негови думи, сведения за един от най-необикновените случаи. В плика с изображението на Змията имало кореспонденция на латински език, изпратена от Рим от някакъв непознат, за когото Мелани, съдейки по стила и други подробности, заключил, че със сигурност е духовно лице. Хартията била пожълтяла и явно датирала отпреди много години. В писмата се намеквало за секретни сведения, които самият доносник съобщил преди това на получателя. Последният, както се разбираше от плика, бил господин Главният интендант на финансите Никола Фуке.

— А защо писмата са били у Колбер?

— Вече ти казах, както ще си спомниш, че при ареста, а и през следващите дни бяха конфискувани всички документи и кореспонденцията на Фуке, било по лични, било по държавни дела.

Езикът на мистериозния прелат бил толкова закодиран, че за Мелани било невъзможно да разбере дори от какъв характер беше тайната, за която се намеквало. Забелязал между другото, че едно от писмата започваше с любопитното mumiarum domino^[16], но не успял да намери никакво обяснение на тази фраза.

Но най-интересната част от разказа на абат Мелани все още предстоеше. Тук разказът придобиваше оттенъка на невероятното. Пликът, който Ато беше открил поставен на видно място върху писалището, съдържал съвсем скорошна кореспонденция, която поради болестта си Колбер все още не бе успял да прочете. Освен няколкото незначителни съобщения, имало две писма от Рим, писани през юли тази година, адресирани почти със сигурност (както се подразбирало от почтителните обръщения) лично до Колбер. Подателят изглежда бил доверено лице на министъра и споменавал за появата на катеричката в града върху „arbor caritatis“^[17].

— Тоест…

— То е ясно. Катеричката е животинчето от герба на Фуке, а „дървото на милосърдието“ не може да е друго, освен „града на милосърдието“, сиреч Рим. В действителност според информатора бившият Главен интендант е бил забелязан и проследен цели три пъти: близо до едно място, наречено „пиаца Фиамета“, в околностите на църквата „Санто Аполинаре“ и на пиаца Навона. Трите места, ако не греша, се намират в Свещения град.

— Но това не е възможно — възразих аз. — Нали Фуке е умрял в затвора, в…

— В Пинероло, да, със сигурност, и то преди цели три години, издъхна в ръцете на сина си, комуто бе дадено разрешение да го види в последния му час. И въпреки всичко писмата на доносника на Колбер, макар и шифровани, говореха ясно — бил е тук, в Рим, преди малко повече от месец.

При това положение абатът решил да замине незабавно за Рим, за да разплете загадката. Възможностите били две: или вестта за присъствието на Фуке в Рим била истина (и това би излязло от границите на вероятностите, тъй като на всички бе известно, че старият главен интендант бе починал след дълго боледуване, след като е бил затворен в онази крепост в продължение на почти двайсет години); или пък бе лъжлива и тогава трябваше да се разбере дали някой, вероятно двоен агент, разпространява лъжливи слухове с цел да безпокои краля и двора, и да подпомага неприятелите на Франция.

Още веднъж забелязах как, докато разказваше тези тайни и невероятни случки, в очите на абат Мелани припламваше искрица на задоволство, самотно удовлетворение, мълчаливо сладострастие, задето можеше да ги разказва на мен, бедния прислужник, намиращ се в пълно неведение относно всякакви интриги, заговори и потайни държавни дела.

— Умря ли Колбер?

— Без съмнение е умрял, като се има предвид състоянието му. Но не и преди аз да замина.

В действителност Колбер, както щях да разбера по-късно, умрял на 6 септември, точно една седмица преди абат Мелани да ми разкаже за своето проникване в дома му.

— В очите на света той умря като победител — добави Ато след кратка пауза — изключително богат и могъщ. Закупи множество благороднически титли и длъжности за семейството си: брат му Шарл стана маркиз дьо Кроаси и държавен секретар на външните работи; друг негов брат, Едуар-Франсоа, получи титлата маркиз дьо Молеврие и генерал-лейтенант на кралската армия; синът му Жан-Батист стана не само маркиз дьо Сеньеле, но и държавен секретар на флотата. Без да броим останалите братя и синове, които насочи към блестящи военни и духовни кариери, и богатите бракове, уредени за трите дъщери, станали и трите херцогини.

— Но нали тъкмо Колбер бе предизвикал скандала, обвинявайки Фуке, че е прекалено богат и че е поставил свои хора навсякъде?

— Да, и после се опетни с най-безсрамен непотизъм. Обви кралството докрай с мрежа от свои шпиони както никой друг преди, преследваше и унищожаваше всички верни приятели на Главния интендант.

Знаех, че Мелани имаше предвид и собственото си изгнание от Париж.

— И не само това: Колбер натрупа богатство, оценено на повече от десет милиона ливри, относно чийто произход никой никога не е изказвал съмнения. А пък моят беден приятел Никола бе затънал в лични заеми, за да намери средства за Мазарини и войната срещу Испания.

— Хитър човек е бил господин Колбер.

— И безскрупулен — настоя Мелани. — Цял живот беше възхваляван заради своите големи държавни реформи, с които ще влезе, за жалост, в историята. Но всички ние в двора добре знаем, че ги открадна една след друга от Фуке — реформите при рентите и имотите, облекчението на кредитите, намаляването на данъците, големите манифактури, морската и колониалната политика. Не случайно се погрижи да изгори бързо всички писания на Главния интендант.

Фуке вече бил, обясни ми абатът, първият собственик на кораби и френски колонизатор, както и първият, който подел старата мечта на Ришельо да превърне атлантическия бряг и залива Морбиан в център на икономическо и морско съживяване на кралството. Той, вече ръководил победоносната война срещу Испания, беше човекът, който откри и организира тъкачите от село Менси, от което Колбер после направи манифактурите за гоблени.

— От друга страна в очите на света бързо стана ясно, че тези реформи не бяха негова идея. Цели двайсет и две години Колбер беше Генерален Контрольор, по-скромно име, с което той, за да се понрави на краля, беше прекръстил длъжността на Главен интендант, официално отменена. Фуке пък бе останал на власт само осем години. И в това беше проблемът: докато можеше, Змията повтаряше стъпките на своя предшественик и успехът му се бе усмихнал. След това обаче трябваше да продължи сам този проект за реформи, който бе изтръгнат от Фуке при ареста му. Оттук нататък за Колбер нещата се превърнаха във върволица от грешни ходове: в индустриалната и търговската политика, където нито благородниците, нито буржоазията му гласуваха доверие, както и в морската политика, където нито една от корабните компании под негов флаг не бе просъществувала дълго, и нито една не бе успяла да отнеме господството на англичаните или на холандците.

— А Всехристиянският крал нищо ли не забелязваше?

— Кралят ревниво крие промените в мнението си; но изглежда, че веднага след като лекарите обявиха Колбер за безнадежден случай, той е започнал поредица от консултации, за да избере негов наследник и направил списък от имена на министри, по характер и образование доста различни от Колбер. Някой изтъкнал този факт, а негово величество отговорил: „Избрах ги именно заради това.“

— Значи Колбер е умрял в немилост?

— Нека не преувеличаваме. Бих казал по-скоро, че цялата му служба бе белязана от постоянните изблици на гняв на краля. Колбер и Лувоа, министърът на войната, двамата държавници, от които французите най-много се страхуваха, трепереха и ги избиваше пот всеки път, когато кралят ги викаше на съвет. Те се радваха на доверието на монарха, но бяха и първите му роби. Колбер трябва бързо да бе разбрал колко бе трудно да заемеш мястото на Фуке и да си изложен като него на постоянни искания за пари от страна на краля, за войни и балети.

— Как успя да се справи?

— По най-удобния начин. Змията започна да насочва в ръцете на един-единствен човек — монарха — всички богатства, които дотогава принадлежаха на малцина. Премахна безброй длъжности и пенсии, с една дума, лиши от всякакъв частен лукс Париж и кралството, и всичко свърши в съкровищниците на короната. Що се отнася до народа, то този, който преди гладуваше, сега умираше от глад.

— Колбер стана ли толкова могъщ, колкото беше Фуке?

— Момче, той стана много по-могъщ. Никога, ама никога моят приятел Никола не бе разполагал със свободата, от която се възползваше неговият наследник. Ръцете на Колбер стигаха навсякъде, намесвайки се в сфери, останали напълно извън възможностите на Фуке, който освен всичко останало имаше лошия късмет да работи почти винаги по време на война. При това пасивът, който Змията остави, е по-голям от този, заради който Фуке беше набеден за съсипването на държавата, тъкмо той, който се съсипа заради държавата.

— Никой ли не обвини Колбер?

— Скандали имаше всякакви. Като например този, че в единствения случай на сечене на фалшиви монети във Франция през последните няколко века, бяха замесени всички хора на Змията, даже и племенникът му. Също така разграбването и незаконната търговия с дърво от Бургундия, или безотговорното разхищение на нормандските гори, в което бе замесен и най-близкият човек на Колбер, Берие — същият, който бе подправил документите в процеса срещу Фуке. Все измами с цел да натрупа пари за семейството си.

— Щастлив живот, значи.

— Не бих казал. Съществуването му премина в постоянния стремеж да изглежда неподкупен, натрупвайки огромно състояние, на което никога не успя да се зарадва. Страдаше от безмерна и неутихваща завист. Винаги трябваше да се поти като вол, за да измъдри някоя идейка, която да не е за изхвърляне. Жертва на своята мания за власт, пое контрола на всички държавни сектори, прекарвайки живота си в своя кабинет. Никога не прекара нито час за собствено удоволствие и при все това народът го мразеше. Всеки ден търпеше най-безумните изблици на гняв на владетеля. Беше осмиван и ненавиждан заради невежеството си. Именно последните две неща най-накрая го докараха до смъртта.

— Какво искате да кажете?

Абатът се усмихна със задоволство:

— Знаеш ли какво доведе Колбер до смъртния одър?

— Бъбречна криза, нали казахте.

— Точно така. И знаеш ли защо? Кралят, разярен от последната му глупост, го бе повикал и го обсипал с обиди и оскърбления.

— Някаква грешка в администрацията?

— Много повече. За да подражава на компетентността на Фуке, Колбер се бе натоварил с изграждането на едно ново крило на двореца Версай, налагайки собствените си виждания на строителите. Последните не успяха да го убедят в рисковете от безотговорната му намеса.

— Но как — Фуке е бил в затвора преди три години, а Колбер все още е бил потиснат от мисълта за него?

— Докато Главният интендант беше жив, макар и погребан в Пинероло, Колбер живееше в постоянен страх, че един ден кралят ще го върне на мястото му. Когато Фуке умря, душата на Змията остана потисната от спомена за неговия предшественик, много по-блестящ, гениален, образован, обичан и уважаван. Колбер имаше много деца, здрави и силни: на всички раздаде богатства, имаше огромна власт, докато семейството на неговия противник беше прокудено от столицата и осъдено да се бори безкрайно с кредиторите. Но мислите на Змията не можеха да се откъснат от онова единствено изначално поражение, нанесено му от майката природа, която с презрение му бе отказала своите дарове, за да ги раздаде щедро на неговия противник Фуке.

— Какво стана със строежа във Версай?

— Новото крило рухна и целият двор се смя. Кралят се разбесня яростно пред Колбер, който, съсипан от унижението, получи мъчителни спазми. След дни, изпълнени с мъки и страдания, пристъпите го доведоха до агония.

Стоях безмълвен, потънал в мисли за силата на Божественото възмездие.

— Вие сте били наистина добър приятел на Главния интендант Фуке — бе единственото нещо, което успях да кажа.

— Ще ми се да бях по-добър.

Чухме на първия етаж да се отваря врата, после да се затваря и някой да се насочва към стълбите.

— По-добре да оставя терена свободен, пристига Науката — каза Ато, намеквайки за приближаването на Кристофано. — Но помни, че по-късно имаме работа за вършене.

Изтича и се притаи на площадката, която водеше към подземието, в очакване лекарят да премине, за да се шмугне после бързо нагоре по стълбите.

* * *

Кристофано беше дошъл, за да ускори приготвянето на вечерята, заради протестите на останалите наематели.

— Стори ми се, че чух стъпки, докато слизах. Да не би някой да е бил тук?

— Със сигурност не, чули сте мен — вече се канех да започна с готвенето — отговорих, преструвайки се на много зает с тенджерите.

Искаше ми се да задържа лекаря, но той, доволен от моя отговор, веднага се върна в стаята си, след като ме помоли да сервирам вечерята възможно най-бързо. За късмет, помислих си, бяхме решили да се сервира ядене само два пъти на ден.

Заех се с една супа от грис с нахут, чесън, канела и поръсена със захар, към която после щях да прибавя сирене и малко ароматни треви, сухари и една фолиета^[18] разредено бяло вино.

Докато се занимавах с приготвянето на вечерята, в бедната ми глава се въртяха хиляди мъгляви мисли. На първо място беше това, което ми разказа абат Мелани. Бях развълнуван: ето, мислех си, цялото минало и настоящите затруднения, в които се намираше абатът: човек, способен на лъжа и измама (а кой не е такъв поне до известна степен?), но неспособен да се отрече от миналото. Дълготрайната му близост с Главния интендант Фуке беше петно, което нито младежкото бягство в Рим, нито последвалите оскърбления бяха успели да заличат и която и днес все още подлагаше на съмнение добронамереността на краля. Но той продължаваше да защитава паметта на своя някогашен закрилник. Може би разговаряше така свободно само с мен, понеже със сигурност не бих могъл по никакъв начин да съобщя чутото във френския двор.

После се върнах в мислите си към онова, което беше открил между документите на Колбер. Напълно спокойно той бе споделил, че е отмъкнал от кабинета на Змията някои лични писма, насилвайки механизмите, които трябваше да ги предпазват. Но изненадващото не беше това, като се вземе предвид същността на човека, който вече ми бе станал ясен от чуждите и неговите собствени разкази. Това, което ме бе поразило, беше задачата, с която самият той, по думите му, се бе заел — да намери в Рим своя стар приятел и закрилник, Главния интендант Фуке. Решението не ще да е било леко за абат Мелани — не само защото Главният интендант до тогава бе смятан за мъртъв, но и понеже ставаше дума именно за този, който, макар и неволно, беше въвлякъл Ато Мелани в скандала — а изглежда аз, според казаното от абата, бях единственият осведомен за тази тайна мисия, която само внезапното заключване на странноприемницата под карантина бе прекъснало временно. Излиза, че когато се бях спуснал в намиращата се под странноприемницата галерия, съм бил в компанията на един специален агент на френския крал! Почувствах се поласкан от факта, че той се заемаше с такава страст да разплете странните събития, случили се „При оръженосеца“, между които и кражбата на моите перлички. И даже от това, че самият той бе поискал настоятелно моята помощ. Сега вече нямаше да се поколебая нито миг да му връча с цялото си доверие втората връзка ключове, която само предния ден му бях отказал. Но сега вече беше късно: в съгласие с нарежданията на Кристофано, Дулчибени и Девизе, както и останалите наематели, щяха да останат заключени по стаите си през цялото време, правейки по този начин каквото и да е претърсване невъзможно. А абатът вече ми бе обяснил колко неуместно би било задаването на въпроси, които биха предизвикали подозрението им.

Бях горд, че споделях толкова тайни, но всичко това в крайна сметка не беше нищо в сравнение с хаоса от чувства, предизвикан от разговора ми с Клоридия.

* * *

След като занесох вечерята в стаята на всеки сътрапезник, отидох първо при Бедфорд и после при Пелегрино. Заедно с Кристофано имахме грижата да нахраним болните. Англичанинът фъфлеше нещо неразбираемо. Лекарят изглеждаше притеснен, и то до такава степен, че отиде в стаята на Девизе отсреща, разясни му състоянието на Бедфорд и го помоли да остави поне за момента китарата си: в действителност музикантът звучно се упражняваше, като повтаряше на своя инструмент една от своите любими чакони.

— Ще направя нещо добро — отвърна накратко Девизе.

И вместо да спре да свири, подхвана своето рондо. Кристофано искаше да протестира, но загадъчното обаяние на тази музика го обгърна, проясни чертите на лицето му и лекарят, кимвайки добродушно, затвори безшумно вратата.

Малко по-късно, докато слизах от таванската стая на Пелегрино, ме спря нечий шепот на втория етаж. Беше отец Робледа, чиято стая се намираше точно до стълбите. Показа се на вратата и ме попита за новости относно двамата болни.

— И англичанинът не е добре, така ли.

— Бих казал, не — отвърнах аз.

— А лекарят няма ли да ни каже нищо ново.

— Бих казал, не.

Междувременно до нас достигнаха последните звуци от рондото на Девизе. Когато ги чу, Робледа си позволи една трогателна въздишка.

— Музиката е глас Божи — каза той.

Тъй като носех със себе си мазилата, се възползвах от момента да го попитам дали разполага с малко време, за да вземе лековете срещу заразата.

Той ме покани с жест да вляза в стаичката му.

Канех се да сложа нещата върху едно столче, което се намираше веднага след вратата.

— Не, не, не, не, чакай, това ми трябва.

Набързо положи върху столчето една стъклена кутийка в черна рамка от крушово дърво, в която имаше малка статуя на Иисус с цветя и плодове, издигната върху миниатюрен кръгъл подиум от сребърни стълбички.

— Купих я тук, в Рим. Много е ценна и на стола се намира на сигурно място.

Неубедителното възражение на Робледа ми подсказа, че неговото желание за разговор, след дълги часове прекарани в самота, се смесваше със страха да общува с човек, който всеки ден трябваше да докосва Бедфорд. Тогава му напомних, че ще се наложи да приложа лековете със собствените си ръце, но няма повод за опасения, имайки предвид, че самият Кристофано беше уверил всички в моя имунитет към заразата.

— Да, да, да… — каза той в израз на колебливо доверие.

Помолих го да се съблече до кръста, понеже трябваше да го намажа и после да му направя компрес в областта на сърцето и най-вече на лявата гърда.

— Защо? — попита притеснен йезуитът.

Обясних му, че такава бе препоръката на Кристофано предвид нервния му характер, който рискуваше да отслаби именно сърцето му.

Успокои се и, докато отварях чантата и търсех шишенцата, се изпъна по гръб на леглото. Над него беше закачен портрет на Нашия Господар Инокентий XI.

Робледа почти веднага започна да се оплаква от нерешителността на Кристофано и от факта, че след толкова много време все още не се е стигнало до някакво сигурно обяснение нито за смъртта на Муре, нито за болестта на Пелегрино, и дори имаше противоречия относно чумата, на която беше жертва Бедфорд. Това било достатъчно, за да потвърди без сянка на съмнение, че лекарят-тосканец бил неспособен да упражнява своите задължения. После започна да се оплаква от останалите наематели и от синьор Пелегрино, обвинявайки ги за настоящето положение. Започна от моя господар, който, според него, не бдял достатъчно за хигиената в странноприемницата. После се нахвърли върху Бреноци и Бедфорд, които, тъй като дълго бяха пътували, можеше да са донесли в хана някаква загадъчна болест. По същата причина се оплака и от Стилоне Приазо (който на всичкото отгоре идваше от Неапол — град, известен с нездравословния си въздух), от Девизе(който също идваше от Неапол), от Ато Мелани (чието присъствие в странноприемницата и лошата му слава налагаха да се прибегне към молитви), от жената в малката кула (за чието обичайно присъствие в странноприемницата той се кълнеше, че не знаел нищо, в противен случай никога нямаше да избере да се настани „При оръженосеца“) и накрая започна да проклина Дулчибени, чието заплашително излъчване на янсенист, никога не му се бе нравило — така каза Робледа.

— Янсенист?^[19] — попитах, заинтригуван от тази дума, която чувах за първи път.

Тогава узнах в най-общи линии от Робледа, че янсенистите били изключително опасна и вредна секта. Името им идваше от Янсений, основател на тази доктрина (ако наистина искаме да я наречем така). Между неговите следовници имало даже един луд, някой си Паскал или Паскуале, философ и математик, който носел чорапи, напоени в коняк, за да си топли краката, и бе написал няколко писма, съдържащи тежки обвинения към Църквата, към Нашия Господ Иисус Христос и към всички хора честни, добронамерени и вярващи в Бога.

Но на това място йезуитът се спря и набръчка нос:

— Каква отвратителна миризма има това твое масло. Можем ли да сме сигурни, че не е отровно?

Успокоих го относно доказаните качества на лекарството, изработено от маестро Антонио Фиорентино, за да предпазва от чумата във Флорентинската република. Състоеше се, както ми бе казал Кристофано, само от левантински териак^[20], варена с лимонов сок, карлина вулгарис, императорска туя, женшен, шафран и бял диктамон.

От масажа на гърдите, който междувременно бях започнал да му правя, Робледа изглежда се разнежи, заслушан в имената на тези билки, като че ли така неприятният им мирис се заличаваше. Както вече бях забелязал при Клоридия, щипещите пари и разнообразните разтривания, с които прилагах мазилата на Кристофано, успокояваха наемателите и им развързваха езика.

— Значи тези янсенисти са почти еретици? — подхванах отново.

— Повече от почти — отговори оживено Робледа.

Оказа се, че Янсений написал книга, чиито възгледи папа Инокентий XI яростно бе осъдил още преди много години.

— Но защо според вас синьор Дулчибени принадлежи към янсенистите?

Робледа ми обясни, че предния следобед, в началото на карантината, видял Дулчибени да се връща „При оръженосеца“ с няколко книги под мишница, които вероятно бе закупил от някоя книжарница, може би от близкия площад „Навона“, където книги се продаваха с хиляди. Между писанията Робледа успял да забележи заглавието на една забранена книга, която насочвала именно към подобни еретични доктрини. И това, по мнението на йезуита, било неоспорим знак за принадлежността на Дулчибени към янсенистите.

— Странно обаче, че такава книга може да се купи тук, в Рим — възразих аз, — при положение, че папа Инокентий XI със сигурност ще да е осъдил и янсенистите.

Отец Робледа смени изражението си. Подчерта, че, противно на това, което мислех, папа Одескалки имал многобройни прояви на благородно внимание по отношение на янсенистите дотолкова, че във Франция, където янсенистите били държани под око от Всехристиянския крал, папата открай време бил обвиняван в престъпна симпатия към следовниците на тази доктрина.

— Но как е възможно Нашият Господар папа Инокентий XI да храни симпатии към еретици? — попитах удивено.

— Може би знаеш, че между Луи XIV и Нашия Господар папа Инокентий XI от доста време има големи търкания.

— Искате да кажете, че папата подкрепя янсенистите само и само, за да навреди на краля на Франция?

— Не забравяй — отговори йезуитът с поверителен тон, — че един понтифекс е също така и монарх със светска власт, която е негов дълг да защитава и упражнява, служейки си със всякакви средства.

— Но всички казват много хубави неща за папа Одескалки — възпротивих се. — Премахна непотизма, оздрави хазната на апостолическата камера, направи всичко, за да помогне във войната срещу турците…

— Това, което казваш, не е лъжа. Наистина избегна да назначи на определени длъжности племенника си Ливио Одескалки и даже не го направи кардинал. Тези длъжности той всъщност задържа за себе си.

Отговорът ми се стори лукав, макар и буквално да не отричаше моите твърдения.

— Както всички хора, приучени на търговия, той познава добре цената на парите. Всъщност трябва да му се признае, че успя да направи добра инвестиция от дружеството, получено в наследство от неговия чичо от Генуа. Около… петстотин хиляди скуди, казват. Без да се броят разните други наследства, които има грижата да оспори на роднините си — каза той припряно, като понижи глас.

Преди да мога да надвия учудването си и да го попитам дали наистина папата е наследил такива внушителни суми, Робледа продължи.

— Не е голям храбрец нашият добър папа. Говори се, но имай предвид — той почти зашепна, — това е само мълва, че като млад напуснал Комо от малодушие, само и само за да не бъде съдник в един спор между приятели.

Замълча за миг и пак подхвана:

— Обаче притежава свещения дар на постоянството и упоритостта! Почти всеки ден пише на брат си и на останалите роднини, за да има новини относно семейното имущество. Изглежда не може и два дни да издържи, без да контролира, съветва, препоръчва… То и източниците на доходи на рода му са многобройни. Ненадейно се увеличиха след чумата през 1630 дотолкова, че по техния край, в Комо, някои твърдят, че Одескалки се били възползвали от мора и се били обърнали към угодливи нотариуси, за да си припишат имуществата на умрелите, които нямали наследници. Но това са само клевети, Бог да им прости… — каза Робледа, като се прекръсти, и довърши: — Все пак тяхното богатство е толкова голямо, че според мен вече са му загубили сметката — парцели, недвижима собственост, дадена под наем на религиозни ордени, търговски кантори, монополи върху събирането на мита. И после много кредити, да, бих казал най-вече заеми — на много хора, дори на някои кардинали — отбеляза небрежно йезуитът, като гледаше уж заинтересовано някаква пукнатина в тавана.

— Семейството на папата трупа богатства от кредити? — изненадах се. — Но как, като тъкмо папа Инокентий забрани на юдеите да работят като кредитори!

— Именно — беше загадъчният отговор на йезуита.

После побърза да ме отпрати с извинението, че трябва да прочете вечерната молитва. Понечи да стане от леглото.

— Наистина, още не съм свършил: трябва да ви сложа един компрес — възразих аз.

Легна отново, без да протестира. Изглеждаше замислен.

След като прехвърлих бележките на Кристофано, взех едно парче арсеник на кристали и го загърнах в къс фина коприна. Върнах се при йезуита и поставих лапата върху гърдите му. Трябваше да изчакам да засъхне, за да я навлажня отново два пъти с оцет.

— Все пак, за Бога, не обръщай внимание на всички тези злонамерени приказки, които се носят по адрес на папа Инокентий още от времето на Дона Олимпия — подхвана отново, докато се занимавах с операцията.

— Кои приказки?

— О, нищо, нищо — само отровна злоба. И по-силна от тази, която май е убила нашия беден дьо Муре.

После млъкна със загадъчно и, стори ми се, подозрително изражение.

Застанах нащрек. Защо йезуитът бе припомнил отровата, която вероятно беше умъртвила възрастния французин? Случайно ли бе сравнението каквото изглеждаше? Или тайнственият намек криеше нещо повече и може би имаше някаква връзка с подземията на „Оръженосеца“? Казах си, че съм глупак, но веднага тази дума — отрова — прокънтя отново в главата ми.

— Извинете, отче, какво възнамерявахте да кажете?

— По-добре е за теб да останеш в неведение — отряза той уж разсеяно.

— Коя е дона Олимпия? — настоях.

— Не ми казвай, че никога не си чувал да се говори за папесата — прошепна, като се обърна и ме погледна учудено.

— Папесата?

Тогава Робледа, облегнал се на лакът и с изражение на човек, който ми прави огромна услуга, започна да ми разказва едва чуто, че папа Одескалки бил направен кардинал от папа Инокентий X от рода Памфили преди около четиридесет години. Последният бе управлявал с голям блясък и великолепие, спомагайки да се забравят някои неприятни случки, разиграли се по времето на предходното папство, това на Урбан VIII от рода Барберини. И все пак някои — тук гласът на йезуита се понижи с още една октава — бяха забелязали, че между папа Инокентий X, от фамилията Памфили, и жената на брат му Олимпия Майдалкини, съществувала голяма симпатия. Говорело се (само клевети, за Бога!), че близостта между двамата била прекомерна и подозрителна, дори и при положение, че ставало дума за близки роднини, между които чувствата, топлотата и много други неща, каза той, хвърляйки ми светкавично изпитателен поглед, са напълно естествени. Папа Памфили давал на своята зълва такава свобода, че тя посещавала почти във всеки час на деня и нощта покоите му, навирала си носа в сделките му и даже се намесвала в държавните дела: уреждала аудиенции, раздавала привилегии, присвоявала си честта да взема решения от името на папата. Дона Олимпия определено не властвала със силата на привлекателността си, била даже особено отблъскваща, а по-скоро с невероятната сила на своя почти мъжки характер. Посланиците на чуждите държави постоянно й изпращали подаръци, давайки си ясна сметка за властта, която тя упражнявала пред Светия Престол. А пък папата бил слаб, мекушав, с меланхолична природа. Слуховете в Рим не спираха, и даже някой се бе подиграл с папата, изпращайки му един медальон с образа на братовата му жена в облекло на понтифекс, с тиара и всичко останало, а от другата страна — Инокентий X в женска премяна с игла и конец в ръка.

Кардиналите се разбунтували пред подобно непристойно положение, и успели да отдалечат жената за известно време, но накрая тя съумяла да се върне на мястото си и да бъде редом с папата чак до гроба, и то по доста особен начин: скрила от народа прехода на понтифекса към райските селения, за да има време да отмъкне всичко ценно от папските покои. Злощастното бездиханно тяло междувременно било оставено в една стая на плъховете, тъй като никой не се осмелявал да се погрижи за погребението му. В крайна сметка церемонията се състояла при явното безразличие на кардиналите и под проклятията и подигравките на простолюдието.

Дона Олимпия обичала да играе на карти. Разказват, че една вечер по време на весела сбирка на дами и кавалери на нейната маса, тя се намерила в компанията на някакъв млад духовник, който, след като всички останали конкуренти се били оттеглили от играта, с радост приел предизвикателството да се съревновава с дона Олимпия. Все още се говори, че около двамата се насъбрали много хора, за да присъстват на необичайния дуел. Повече от час двамата се сражавали, без да ги е грижа нито за времето, нито за парите, предоставяйки на присъстващите повод за огромно веселие; накрая на вечерта дона Олимпия се завърнала в къщи със сума, чийто точен брой никога не се разбрал, но всички твърдят, че била огромна. Същевременно се носи слух, че младият непознат; който всъщност държал почти винаги по-добри карти от тези на противницата си, любезно подредил нещата така, че, показвайки уж разсеяно картите си на един прислужник на дона Олимпия, да загуби всички решителни ръце, и то без (както благородството задължава) да позволи на някого да разбере това, най-малко пък победителката и дори посрещнал със завидно безразличие тежкото поражение. И така, малко след това, папа Памфили направи кардинал този духовник, който, обърни внимание, носел името Бенедето Одескалки. Облякъл пурпурните кардиналски одежди на зелената възраст от тридесет и четири години.

Междувременно бях привършил масажа с мехлема.

— Не забравяй — предупреди ме бързо Робледа отново с нормалния си глас, докато си почистваше гърдите от лапата, — всичко това са приказки. Всъщност не съществува никакво веществено доказателство за тази история.

Веднага щом оставих стаята на отец Робледа, усетих някакво раздразнение, което изобщо и аз самият не можех да си обясня, докато премислях за разговора с този немощен и надут свещеник. Не бяха необходими свръхестествени способности, за да се разбере какво искаше да намекне йезуитът: че Нашият Господар папа Инокентий XI, вместо да бъде понтифекс честен, добър и свят, бе просто приятел и поддръжник на янсенистите, и то най-вече с цел да смущава плановете на краля на Франция, с когото бе във вражда. На всичкото отгоре излизаше, че е движен от нездрави апетити към материалното, користолюбие и скъперничество, и даже че подкупил онази дона Олимпия, за да си спечели кардиналската длъжност. Но ако един подобен портрет бе достоверен, разсъждавах аз, как можеше тогава Нашият Господар папа Инокентий XI да е същата онази личност, която бе въвела отново въздържанието, и почитта, и умереността в лоното на Светата майка Църквата? Как можеше да е същият човек, който от десетилетия раздаваше щедро милостиня на бедните от всички краища на света? Как можеше да е същият този, който бе извикал владетелите от цяла Европа да обединят силите си срещу турчина? Факт бе, че предишните папи бяха отрупвали с подаръци своите племенници и роднини, докато той бе прекъснал тази недостойна традиция; факт бе, че беше напълнил отново касите на апостолическата камера; и най-накрая бе факт, че Виена все още удържаше на настъплението на османските орди благодарение на усилията на папа Инокентий.

Не, не бе възможно всичко онова, което ми бе казал този страхлив сплетник йезуит, да е вярно. А при това, не бях ли се усъмнил още от самото начало в неговите думи — изречени и неизречени, и в странната доктрина на йезуитите, която представяше греха като нещо позволено? И аз самият бях виновен задето бях го изслушал и даже в един момент го бях помолил да продължи, заинтригуван от случайния и отклоняващ мисълта намек на Робледа за отравянето на синьор дьо Муре. Всичко се дължеше, мислех със съжаление, на склонността на Ато Мелани към разследванията и шпионажа и на желанието ми да се съревновавам с него. Глупава страст, която сега ме бе накрала да падна в мрежата на Лукавия и беше настроила ушите ми така, че да чуват клеветническия му шепот.

Върнах се в кухнята, където заварих на шкафа неподписана, но очевидно адресирана до мен бележка:

ТРИ ПОЧУКВАНИЯ ПО ВРАТАТА — БЪДИ ГОТОВ.

Бележки

[1] десертно вино, произведено за първи път в Гърция, а впоследствие и на остров Мадейра. — (Бел.ред.) ↑

[2] в постоянно нарастване. (муз.) — (Бел.прев.) ↑

[3] средните (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[4] по-малки (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[5] най-малки (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[6] Вид паста с формата на оризови зърна, използвана днес като добавка за супи. — (Бел.прев.) ↑

[7] лекове (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[8] La Serenissima — „най-ведрата“ историческо наименование на Венецианската република. — (Бел.ред.) ↑

[9] stufa (ит.) — съвременно значение — печка, парник, сушилня; едно време — малка баня с гореща вода, сауна — (Бел.прев.) ↑

[10] От „гвелфи“ и „гибелини“ — имената на фракциите, поддържали респективно папската държава и Свещената Римска Империя в Италия през XII и XIII в. Най-общо гвелфите застъпвали интересите на богатите търговски фамилии, а гибелините — на поземлената аристокрация. — (Бел.ред.) ↑

[11] Пиетро Аретино (1492–1556 г.) — италиански поет, покровителстван от Медичите, автор на сатирични политически коментари и еротична поезия. Преследван е от Църквата заради прочутите си еротични сонети, съпровождани от гравюри на Джулио Романо. — (Бел.ред.) ↑

[12] Централна улица в Амстердам. — (Бел.ред.) ↑

[13] религия и честност (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[14] и беше достатъчно (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[15] Джироламо Фракасторо (1478–1553 г.) — италиански лекар, поет астроном и геолог, който предлага научна теория за бацилите като разпространители на болести повече от 300 г. преди Луи Пастьор и Роберт Кох. — (Бел.ред) ↑

[16] до господаря на мумиите (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[17] дървото на милосърдието (лат.) — (Бел.прев.) ↑

[18] мярка за вино и олио, равна на около половин литър, използвана в бароков Рим — (Бел.прев.) ↑

[19] Реформистко движение в католическата църква, което се опитва да придаде повече тежест на учението на Св. Августин, според което спасението на човешката душа зависи изцяло от Божията милост, а не от човешката воля за вършене на добро. Янсенизмът е оспорван яростно от йезуитите, които придават по-голямо значение на човешката воля. Движението е наречено така по името на своя основател епископ Корнелиус Янсен. Било е разпространено най-вече във Франция. За средище на янсенизма се считал цистерцианският манастир „Порт Роял“ — (Бел.ред.) ↑

[20] териак — в средновековието — универсално лекарство. — (Бел.ред.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Рита Моналди, Франческо Сорти Печатът (7)

Метаданни

Данни

Печатът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трети ден13 септември 1683

Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (7)

Трети ден
13 септември 1683