Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (21)

Събитията от 20 до 25 септември 1683

Бележките, записани онази нощ в моя дневник, бяха последните. Събитията, които последваха, всъщност не ми оставиха повече време (нито пък вдъхновиха желанието ми) да продължа да пиша. За щастие последните няколко дни от карантината в „Оръженосеца“ са останали ярки и живи в моята памет, макар и само по отношение на най-важните събития.

 

На следващия ден Дулчибени бе намерен на леглото си, плувнал унизително в собствената си урина, неспособен да се изправи и дори да движи краката си. Безполезни се оказаха всички опити да се възстанови изцяло, пък било само и към контрола на долните крайници. Вече не чувстваше изобщо краката си. Кристофано не остави никакви съмнения относно тежестта на състоянието му — той сподели, че е наблюдавал много подобни случаи. Между най-сходните бил този с едно бедно момче, което работело в една мраморна кариера — след като паднало от зле сковано скеле, то се приземило, удряйки жестоко гърба си в земята; на следващия ден се събудило в леглото си, в същото състояние като Дулчибени и впоследствие, за жалост, никога повече не си възвърнало контрола над краката, оставайки осакатено за цял живот.

И все пак надеждите не бяха напълно загубени, подчерта Кристофано, като се впусна в поредица от аргументи, които ми сториха колкото красноречиви, толкова и съмнителни. Болният, в плен на треската, изглежда не бе осъзнал своето тежко състояние.

Разбира се злощастният инцидент, на който бе станал жертва Дулчибени, предизвика същинска канонада от въпроси от страна на Кристофано, който определено не беше толкова глупав да не разбере, че старият човек бе имал възможността да влиза и излиза от странноприемницата, (както и онзи, който го бе върнал обратно)

Също така синините, раните и драскотините, с които Ато и аз се бяхме сдобили при падането от каретата на Тиракорда, изискваха разяснения. Докато Кристофано ни оказваше своите грижи — лекувайки раните с мехлем собствено производство и „небесна вода“, и мажейки отоците с „философско масло“ и настойка от кралска алтея — бяхме принудени да признаем, че Дулчибени действително беше излязъл от странноприемницата в търсене на път за бягство от карантината, и от тайната стаичка се бе спуснал в мрежата от подземни проходи под странноприемницата. Но ние двамата от доста време сме го държали под око, и като бяхме предусетили неговите намерения, го бяхме последвали и върнали обратно. По време на завръщането, продължихме ние, той бе загубил равновесие и бе паднал в малкия отвесен кладенец, който извеждаше обратно в странноприемницата и така бе получил тежкото нараняване, принудило го да остане на легло.

Що се отнася до Дулчибени, той не беше в състояние да опровергае каквото и да било: през деня, след падането, беше вдигнал висока температура, която го бе лишила почти изцяло от мисъл и слово. Само от време на време той идваше на себе си и стенеше продължително, като се оплакваше от жестоки и непрестанни болки в гърба.

Може би и заради тази мъчителна гледка, Кристофано се оказа снизходителен; естествено нашият разказ бе несвързан и недостоверен и нямаше да издържи на сериозен разпит, особено ако той бе проведен от хора от градската стража. Вероятно вземайки предвид смайващото подобрение на Бедфорд и предсказуемия край на карантината, лекарят прецени рисковете и изгодите, и добронамерено се престори, че е задоволен от нашата версия, без да съобщава на часовия (който, както винаги, беше на пост пред странноприемницата) това, което се беше случило. До края на нашето затворничество, каза той, щял да положи за Дулчибени всички необходими грижи. За това благоприятно решение обаче най-вероятно бе получил вдъхновение от празничното настроение, което тъкмо тогава започваше да се възцарява из целия град и за което веднага ще разкажа.

 

През този ден бяха започнали да се носят слухове за изхода от битката при Виена. Първите гласове се бяха чули на 20-ти, но чак през нощта на вторник, 21-ви (за това, разбира се, щях да узная в подробности по-късно), на кардинал Пио бе връчено съобщение, пристигащо от Венеция, което носеше новината за оттеглянето на турската войска от Виена. Два дни по-късно, пак през нощта, от империята бяха пристигнали още писма, които съобщаваха за победата на християните. В града бяха започнали да се чуват първите несмели изрази на радост. Постепенно подробностите станаха по-точни: Виенската крепост, поставена от толкова време под обсада, най-накрая бе получила помощ.

На 23-ти в Рим пристигна официалното съобщение за победата, донесено от пратеника на кардинал Буонвизи: единадесет дни по-рано, на 12-ти септември, християнските войски бяха сразили пълчищата на Христовите врагове.

Подробностите щяха да пристигнат с газетите от следващите седмици, но в моя спомен разказите за славната битка се смесват ведно с часовете на вълнение и ликуване, в които се узна за победата.

 

Когато изгрели звездите, в нощта между 11 и 12 септември, османската войска, строена в боен ред, била чута да отправя своите молитви със силни викове; редиците се виждали ясно поради запалените клади и огньове, които се съревновавали по яркост с двойните светлини на пищните шатри в лагера на неверниците.

Нашите също се бяха молили, и то усърдно: християнските сили бяха несравнимо по-малобройни от тези на неверниците. При Първите отблясъци на зората на 12-ти септември монахът-капуцин Марко Д’Авиано, който умеел да вдъхва смелост и да вдъхновява християнските войски, отслужил литургия с християнските военачалници в един малък манастир на възвишението, наречено Каленберг, което се издига над Виена, на десния бряг на Дунав. Веднага след това нашите войски се строили, еднакво готови да посрещнат победа или смърт.

Десният фланг се водел от Шарл Лотарингски, маркграф Херман и младия Лудвиг Вилхелм, граф Леели и граф Капрара, княз Любомирски със своята всяваща страх тежковъоръжена полска конница, после Мерси и Тафе, бъдещи герои на Унгария. Заедно с десетки други принцове, за бойното си кръщение се готвели все още неизвестният принц Ойген Савойски, който, както и Шарл Лотарингски, бе напуснал Париж, за да избяга от краля-слънце и впоследствие щеше да се покрие със слава, възвръщайки изтока на Европа на християнската кауза. Подготвял своите войски и принцът-електор на Саксония, подпомаган от фелдмаршал фон Голц, и принцът-електор на Бавария с петимата Вителсбах. В центъра на християнския боен ред, до баварците, стоели войските от Франкония и Швабия, до тях били строени войските на принцовете и регентите на Тюрингия, на славните родове Велфен и Холщайн; после носителите на други прочути имена като маркграфът на Байройт, фелдмаршалите и генералите Родолфо Барата, Дюневалд, Щирум, барон фон Дегенфелд, Кароли Палфи и много други героични защитници на каузата Христова. Накрая дясното крило се предвождало от храбрите поляци на крал Ян Собиески и неговите генерали.

Веднага, щом зърнали такова внушително струпване на приятелски сили, злощастните обсадени във Виена веднага дали израз на своята безмерна радост с десетки топовни салюти.

В лагера на Кара Мустафа също забелязали войските, но когато турците решават да реагират, вече било твърде късно: нападателите се спускали надолу по Каленберг. Тогава Великият везир и неговите хора изскочили през глава от шатрите и окопите, като на свой ред се строили в боен ред. В центъра се разположил Кара Мустафа с огромната орда на спахиите, отстрани стоял нечестивият невернически проповедник Вани Ефенди с тяхното свещено бойно знаме, отпред агата със своя строй от кръвожадни еничари. От дясната страна, до Дунава, кръвожадните воеводи на Молдавия и Влашко, везирът Кара Мехмет от Диарбекир и Ибрахим Паша от Буда; на лявото крило — татарският хан и голям брой паши.

Сражението се водило по зелените и полегати възвишения, извън стените на Виена, засадени с лозя. Първият паметен сблъсък се разигра в теснините на Нусберг между лявото християнско крило и еничарите. След продължително разбъркване в челната линия императорските войски и саксонците успяват да пробият и по пладне турците са прогонени от Гринцинг и Хайлигенщадт. Междувременно войниците на Шарл Лотарингски стигат в Дьоблинг и се доближават до турския лагер, докато австрийската конница на граф Капрара и рицарите на Любомирски разбиват молдовците, макар и с цената на тежки загуби, като ги прогонват назад по поречието на Дунава. В същото време крал Ян Собиески пуска напред полската конница. Пътя й разчистват немските и полските пехотинци, които тръгват на лов за еничари от къща в къща, от лозе в лозе, от плевник в плевник и ги преследват безмилостно от Нойштифт до Пьотцлайнсдорф и Дорнбах.

Изтръпват християнските сърца, когато Кара Мустафа се опитва да използва ходовете на врага и за известно време успява да се вреже в пролуките, които се отварят поради мощното им нападение. Но всичко е въпрос на минути; Шарл Лотарингски праща на щурм своите австрийци, като ги повежда по дясната страна: в Дорнбах отрязват пътя за бягство на турците, които се опитвали да се скрият към Дьоблинг. В това време полските конници се спускат неудържимо към Херналс, помитайки всяка съпротива.

В средата, на първа линия, под славно развяващото се сарматско бойно знаме, кралят на Полша язди със соколовото крило на върха на копието, бляскав и несломим, рамо до рамо с принц Яков, едва шестнайсетгодишен и вече герой, ограден от своите конници в рицарски туники великолепно нагиздени с многоцветни мантии, с пера, със скъпоценни камъни. На вика „Иисус и Мария!“ копията на хусарите и тежковъоръжената конница на крал Ян помитат спахиите и решително се насочват към шатрата на Кара Мустафа.

Последният, от своята командна позиция, наблюдавайки сблъсъка между своята и полската конница, инстинктивно насочва поглед към зеленото знаме, в чиято сянка стои — именно този свещен знак е целта на християните. Тогава той се поддава на страха и решава да бие отбой, увличайки със себе си в позорно бягство първо пашите и после всичките войски. Огъва се и центърът на турския строй; останалата част от войската е обхваната от паника, поражението се превръща в бедствие.

Обсадените виенчани най-сетне събират смелост и дръзват да направят излаз от Шотландската порта, докато турците бягат, изоставяйки на врага огромния си лагер, пълен с неизброими съкровища, но не преди да изколят стотици пленници и да отведат със себе си в робство шест хиляди мъже, единайсет хиляди жени, четиринайсет хиляди девойки и петдесет хиляди деца.

Победата е толкова пълна и триумфална, че никому не идва наум да погне бягащите неверници. Поради страха от завръщането на турците, християнските войници даже остават нащрек и строени за бой, през цялата нощ.

Първият влязъл в личната шатра на Кара Мустафа е крал Ян Собиески, който прибира като плячка конската опашка и бойния кон на победения, а и голяма част от съкровищата и чудесата на Изтока, с които се е ограждал развратният и безверен сатрап.

На следния ден преброяват мъртвите: турците са дали десет хиляди жертви, триста пленени оръдия, петнайсет хиляди шатри и планини от оръжия. Християните оплакват две хиляди войници, между които за жалост генерал дьо Суш и княз Потоцки. Но няма време за скръб: цяла Виена иска да поздрави победителите, които влизат триумфално в стените на столицата, оцеляла от неверническото нашествие. Крал Ян Собиески пише смирено на папата, като приписва победата само и единствено на чудо: Venimus, vidimus, Deus vicit^[1].

* * *

Както казвах, за тези паметни събития щях да узная в подробности чак впоследствие. Но около „Оръженосеца“ вече се надигаше радостта: на 24 септември на всички римски църкви е закачено известието със заповедта от същата тази вечер да се изпълнява „Аве Мария“ с всички църковни камбани в знак на благодарност към Бога за поражението на турците; прозорците грееха от светлини и с невероятно всенародно веселие започнаха да блестят фойерверки, светлинни колела, и фишеци в голямо изобилие. Така от нашите прозорци можеше да се чуе не само свободното тържествуване на народа, но и шумните пукотевици от празничните фойерверки, които се палеха по покривите на посолствата, на замъка Сант’Анджело, на площад „Навона“ и на „Кампо деи Фиори“.

След като отворихме кепенците и се наредихме край решетките, видяхме да горят на улицата чучела на везири и паши след неудържимата народна радост. Зърнахме цели семейства, малки момченца, млади и стари да тичат напред-назад като обезумели с факли в ръце, осветявайки нежните септемврийски нощи и съпровождайки със смеховете си сребърния отзвук на камбаните.

Дори тези, които живееха в околностите на странноприемницата и в предишните дни, поради страх от заразата, внимаваха да не се доближават до нашите прозорци, сега ни въвличаха в своето веселие с викове и радостни подмятания. Сякаш чувстваха, че и нашата свобода е близо, като че разплатата на християнските войски с неверниците при Виена беше само прелюдия към доста по-незначителното освобождение на „Оръженосеца“ от заплахата на чумата.

Ето защо и сред нас, макар и все още заключени, се ширеше бурна радост: самият аз занесох новината на всеки един от наемателите. Всички празнувахме в залите на приземния етаж с братски прегръдки и наздравици, изпълнени с неудържимо и огромно ликуване. И аз, най-много от всички, бях на седмото небе: планът на Дулчибени да нанесе удар на християнска Европа беше дошъл прекалено късно, въпреки че оставаше притеснението за здравето на папата.

 

Освен подобни искрени прояви на радост, сред новините, които се носеха от уста на уста сред народа и които от улицата стигаха и до нас, отбелязах обаче две обстоятелства, които ми се сториха доста неочаквани и достойни за размисъл.

Първото: от единия от часовите (които продължаваха да държат под око странноприемницата, по липса на други разпореждания), узнахме, че християнската победа се основавала не на последно място на една необяснима поредица от грешки от страна на турците.

Всъщност войските на Кара Мустафа, които с добре позната тактика на прокарване на подземни галерии и окопи бяха отслабили силите на защитниците на Виена, по преценката на самите победители, са можели съвсем спокойно да организират масирано и победоносно нападение, много преди да пристигнат подкрепленията на крал Ян Собиески. Но вместо да се хвърли напред в решителен пробив, Кара Мустафа някак необяснимо не си бе помръднал пръста, губейки ценни дни. Турците дори не си бяха направили труда да завземат възвишенията на Каленберг, което би им дало решително тактическо предимство. И не само това: бяха също така пропуснали да пресрещнат пристигащите християнски подкрепления, преди те да прекосят Дунава, така че да се доближат невъзвратимо до обсадените.

Защо бе станало така — това никой не знаеше. Като че ли турците са чакали нещо… Нещо, което ги е накарало да се почувстват сигурни в победата. Но какво?

Имаше и друго странно обстоятелство: чумното огнище, което от месеци заплашваше града, внезапно бе угаснало без видима причина.

Тази поредица от чудеса се бе сторила на победителите като знак на волята Божия, същата доброжелателна воля, която бе поддържала до последния миг отчаяните сили на обсадените и освободителните войски на Ян Собиески.

 

Тържествата в Рим стигнаха върховата си точка на 25-ти; за това обстоятелство обаче ще говоря по-нататък, тъй като тук трябва да се разкажат важните факти, с които успях да се запозная в тези последни дни на затворничество.

Странният начин, по който ненадейно бе угаснала чумата във Виена, ми даде не малко храна за размисъл. След като беше държала в ужас обсадените повече от самия османски враг, чумата се бе изпарила толкова бързо, колко и необяснимо. Това обстоятелство бе решаващо: ако болестта се бе развилняла сред населението на Виена, турците със сигурност щяха да победят, и то без никаква трудност.

Неизбежно бе тази новост да не бъде съпоставена с фактите, които Ато и аз толкова мъчително бяхме разкрили и свързали в логична картина и които мислено се опитах да обобщя. Луи XIV се надяваше на победа на турците при Виена, за да си подели след това Европа с неверниците. За да реализира своите блянове за всеобщо господство, кралят-слънце е възнамерявал да приложи така наречената secretum pestis, или иначе казано secretum morbi, която в края на краищата бе успял да изтръгне от Фуке.

Но в същото време съпругата на Всехристиянския крал, Мария Тереза, се е опитвала да начертае напълно противоположен план. Гордо привързана към съдбините на Хабсбургската династия, която управляваше Свещената Римска империя и от която произхождаше тя самата, кралицата на Франция търсела тайно начин да възпрепятства намеренията на съпруга си. Всъщност, според изградената от Ато хипотеза, Фуке бе връчил на Мария Тереза, с посредничеството на Лозюн и Мадмоазел (които мразели владетеля не по-малко от самата Мария Тереза), единствената противоотрова, способна да надвие тайното чумно оръжие: secretum vitae, сиреч рондото, с което Девизе ни бе доставял наслада през тези дни и което даже сякаш бе излекувало Бедфорд.

Не беше случайност, че противоотровата на чумата се намираше в ръцете на Девизе: всъщност рондото, макар и по всяка вероятност композирано в суровата си форма от Кирхер, е било усъвършенствано и записано на хартия от китариста Франческо Корбета, майстор в шифроването на тайни послания с музикални знаци.

Макар и така опростена, картината не беше удовлетворителна за разума и не съответстваше изцяло на наученото от мен. Но ако подходът на Ато Мелани бе правилен (да предполагаш там, където не знаеш), всичко си идваше на мястото. Ето защо се налагаше да продължа да търся със силата на мисълта онова, което бе необходимо, за да се обясни абсурдното.

Така че се запитах: ако Луи XIV е искал да нанесе решителен удар на Хабсбургите, които го ограждаха от всички страни, тъй като владееха Австрия и Испания, и най-вече на омразния император Леополд, къде би пратил чумната зараза? Отговорът беше повече от ясен — във Виена.

Не беше ли именно това решителната битка за съдбините на християнството? Нима не знаех, още откакто бях подслушал разговора между Бреноци и Стилоне Приазо, че Всехристиянският крал играеше тайно като съюзник на турците, за да притисне империята в дяволска хватка между Изтока и Запада?

Но това не беше всичко. Не беше ли истина, че от месеци във Виена съществуваше чумно огнище, което бе хвърлило в отчаяние всички героични бранители, притиснати от обсадата? И не беше ли също толкова вярно, че огнището бе угаснало, сиреч е било овладяно по загадъчен начин от нечия незнайна ръка, решавайки по този начин съдбините на Виена и на целия Запад?

Макар и дълбоко потънал в подобни разсъждения, самият аз бях затрупан да приема налагащите се заключения: чумата във Виена е била предизвикана от агенти на Луи XIV или от техни незнайни изпълнители, приложили на дело тайната на болестта. За това турците не се бяха помръднали в продължение на дни, независимо че Виена им е била вързана в кърпа: очаквали са проявите на епидемията, изпратена от тайния им съюзник — владетеля на Франция.

Но позорният заговор се бе сблъскал с противоположни, но също толкова мощни сили: пратениците на Мария Тереза бяха дошли навреме във Виена, за да надвият опасността, задействайки secretum vitae и спирайки по този начин огнището на заразата. Как — това нямаше да разбера никога. Със сигурност обаче безсмисленото колебание на турската войска бе струвало главата на Кара Мустафа.

 

Подобно обобщение, дотолкова изпълнено с невероятни събития, можеше да прозвучи прекалено фантастично, почти като плод на болен разум; но точно това, подсказваше необоримата логика. Нима цялата невероятна плетеница на отношенията между Кирхер и Фуке, Мария Тереза и Луи XIV, Лозюн и Мадмоазел, Корбета и Девизе не граничеше с лудостта? А при все това бях прекарал цели нощи с Ато Мелани да пререждам парче по парче, в някакво подобие на ясновидско безумие, тази привидно безсмислена интрига.

Мислите ми бяха населени от тъмните агенти на краля-слънце, заели се да заразят нещастната Виена, вече на ръба на силите си; от другата страна виждах защитниците, тайните служители на Мария Тереза. Всички те се допитваха до тайни формули, скрити в петолинията на Кирхер и Корбета, размахваха колби, аламбици и други неясни инструменти (като тези на острова на Дулчибени) и произнасяха неразбираеми херметически слова в някое изоставено подземие. После едните щяха да отровят, а другите да пречистят — води, градини, улици. В невидимата битка между secretum morbi и secretum vitae накрая бе победил принципът на живота: същият, който бе пленил сърцето и разума ми, докато слушах рондото на китарата на Девизе.

От последния, разбира се, нямаше да изкопча нито сричка. Но ролята му бе почти напълно ясна и си я представях още по-ясно: Девизе, който получава от ръцете на кралицата оригиналното копие на рондото Les Baricades misterieuses; има нареждане да отиде в Италия, в Неапол, и да се свърже с един възрастен пътник с двойна самоличност… В Неапол Девизе намира Фуке вече в компанията на Дулчибени. Вероятно показва на стария Главен интендант рондото, което преди години самият той е предал за кралицата в сигурните ръце на Лозюн. Но Фуке е полусляп: сигурно е опипал листовете с измършавелите си ръце, със сълзите на вълнение, изпарили последните съмнения на стареца: кралицата е успяла, secretum vitae е в добри ръце, Европа няма да стане жертва на налудничавия стремеж към власт на един-единствен властелин. Мария Тереза, преди да напусне тази земя, чрез ръката на Девизе му дарява тази последна утеха.

Девизе и Дулчибени, по общо съгласие, решават да доведат човека, когото закрилят, в Рим, близо до папата, където опасните емисари на краля-слънце срещат по-големи затруднения. Въпреки че в действителност Дулчибени има съвсем различни намерения… И в Рим, докато „При оръженосеца“, когато свири за нас Les Baricades misterieuses, Девизе знае, че Мария Тереза е изпратила от Париж във Виена тайната квинтесенция на тези ноти, secretum vitae, за да прегради пътя на чумната зараза, която инак би дарила победата на турците.

За всичко това от Девизе нямаше да чуя нито една думичка. Неговата искрена преданост към Мария Тереза надали щеше да се е изпарила със смъртта на владетелката. Освен това опасността да бъде разпознат като заговорник против интересите на краля-слънце би имала за него страшни последствия. Но, прилагайки още веднъж правилото, на което ме научи Ато Мелани, реших да сваля от раменете на Девизе опасната задача. Вместо него щях да говоря аз, скромен прислужник, комуто никой не отдава значение. Само няколко добре премерени думи: нямаше да преценявам казаното в словата, а неизреченото в мълчанията.

 

Сгодният случай дойде съвсем скоро. Той ме беше извикал, с молба за допълнителна закуска, в късния следобед. Занесох му кошничка със салам и няколко филийки хляб, които той погълна лакомо. Когато натъпка устата си с вкусната храна, се разделих с него, насочвайки се към вратата.

— Между другото — казах небрежно — изглежда, че във Виена всички трябва да засвидетелстват голяма признателност на кралицата Мария Тереза заради спасението от чумата.

Девизе пребледня.

— Мммм — опита се той да каже нещо, разтревожен, с уста, пълна с храна, и се върна в търсене на глътка вода.

— Ох, да не ви влезе в кривото гърло? Ето, пийте — рекох, като му подадох една малка кана, която бях взел със себе си, но предвидливо не му бях връчил.

Докато пиеше, той се облещи с въпросително изражение.

— Искате да знаете кой ми го каза? Ами, нали знаете, че заради оня злощастен инцидент синьор Помпео Дулчибени доста често се измъчва от треска и по време на една криза започна да говори и говори много. Аз случайно бях там.

Беше ужасна лъжа, която Девизе изпи така жадно, както водата, която току-що бе излочил.

— И какво… какво друго каза? — заекна той, след като си избърса устата и брадичката с опакото на ръката и се опита да остане спокоен.

— О, толкова неща, че май не разбрах добре всичко. Знаете, при треска… Ако не ме лъже паметта, често назоваваше някой си Фуше, или някакво подобно име, после някакъв си Лозон, струва ми се — намекнах, като нарочно измених имената. — Говореше за някаква крепост, после за чумата, за някаква тайна на чумата или нещо подобно, а после за противоотрова, за кралица Мария Тереза, за турците, даже за някакъв заговор. Така де, бълнуваше, знаете как става. Кристофано доста се беше притеснил, но бедният Дулчибени излезе от делириума, а сега пък трябва да се притеснява повече за краката и гърба си, че…

— Кристофано? И той ли чу?

— Да, ама нали знаете, когато лекарят работи, и чува, и не чува. Говорих за това с абат Мелани и той…

— Какво си направил? — изръмжа Девизе.

— Казах на абат Мелани, че Дулчибени беше зле и имаше температура и бълнуваше.

— И разказа ли му… всичко? — попита той ужасено.

— Че кой да помни, синьор Девизе? — отвърнах учтиво, но с известно удивление. — Знам само, че синьор Помпео Дулчибени беше повече на онзи, отколкото на този свят, и абат Мелани сподели с мен това притеснение. А сега, ако ме извините… — казах, като се промъкнах през вратата и се сбогувах.

След като се убедих в това, което знаеше Девизе, си бях позволил и едно малко отмъщение. Паниката, която бе обхванала китариста, говореше ясно: той не само знаеше онова, което знаехме аз и Ато, но — както можеше да се очаква — бе пряк участник в събитията. Именно затова се почувствах доволен, като го оставих със зловещото подозрение: бълнуванията на Дулчибени (каквито всъщност никога не бе имало) бяха стигнали посредством мен не само до ушите на Кристофано, но и до абат Мелани. И ако Ато пожелаеше, сега можеше да обяви Девизе за предател на краля на Франция.

Болно ми беше на душата от надменното поведение, което винаги ми се бе налагало да понасям от страна на китариста. Благодарение на някоя и друга добре скалъпена лъжа, тази нощ най-накрая щяха да спя със спокойния сън на господата, а той — със злощастните кошмари на отхвърлените.

 

Признавам: имаше само една личност, една-единствена, с която ми се искаше да споделя това последно постижение на разума си. Но тези времена вече бяха минали. Не можех да отрека пред самия себе си, че след сблъсъка с Дулчибени на стените на Колизея, между мен и Ато всичко се бе променило.

Разбира се, той бе разкрил престъпния и богохулен план на Дулчибени. Но в момента на истината го бях видял да се олюлява, и то не в буквалния смисъл на думата, както противникът му. Беше се качил на Колизея като обвинител, а беше слязъл като обвиняем.

Бях сразен и наранен от неговата нерешителност в защитата от обвиненията и намеците на Дулчибени относно смъртта на Фуке. В миналото го бях виждал да се колебае, но винаги и само поради страх от тайни и надвиснали опасности. А пред Дулчибени се държа така, сякаш причината за неувереността му не беше вече страхът от неизвестното, а от онова, което той прекрасно знаеше и което трябваше да крие. И така, обвиненията на Дулчибени (за отровата, изсипана във водата за миене, нареждането да убие, получено от краля на Франция) макар и лишени от каквото и да е доказателство, звучаха дори по-категорично от съдебно решение.

И после — онова странно, подозрително съвпадение: както беше припомнил Дулчибени, последните думи на Фуке бяха: „Ах, значи все пак е вярно“; стихът от една песен на маестро Луиджи Роси, която един ден бях чул Ато да пее, обзет от върховна тъга. „Ах, значи все пак е вярно… че ти мислите си промени“: така свършваше куплетът, като недвусмислено обвинение.

Същите тези думи го бях чул да прошепва дори когато, надвивани от приливите на Клоака Максима, на свой ред можехме да напуснем този свят. Защо и тогава, пред прага на смъртта, на устните му бе този стих?

С очите на фантазията си представих, че съм отнел чрез предателство живота на стар приятел и се опитах да почувствам силата на вината, която със сигурност щеше да ме разяжда. Ако бях чул последните му думи, нямаше ли те да звучат завинаги в ушите ми, докато не достигнат и до устните?

Освен това, докато Дулчибени го обвиняваше и повтаряше този скръбен стих, бях доловил как гласът на Мелани секна под тежестта на вината, каквато и да беше тя.

За мен той не беше вече същият Ато Мелани. Не беше настоятелен наставник, нито верен водач. Отново се бе превърнал в кастрата Ато Мелани, какъвто го бях опознал дни по-рано от разговорите на Девизе, Кристофано и Стилоне Приазо: абат на Бобек по милостта на френския крал, голям интригант, още по-голям лъжец, невероятно голям предател, изключителен шпионин. И може би убиец.

Тогава си спомних, че абатът така и не ми беше дал убедително обяснение на въпроса защо бе произнесъл насън думите „baricades misterieuses“ и най-накрая разбрах, че трябва да ги е чул, без да схване смисъла им, от устата на умиращия Фуке, докато го е разтърсвал за раменете — както Пелегрино ни бе описал — и му е крещял в лицето въпроси, осъдени да останат без отговор.

Накрая ми стана мъчно за него: бе изигран, както беше казал Дулчибени, от собствения си крал. Всъщност вече бях разбрал, че Ато бе пропуснал да сподели с мен част от разказа за своето тършуване в кабинета на Колбер: писмата, които издаваха присъствието на Фуке в Рим, Ато бе показал по-късно на Луи XIV.

Главата ми не можеше да го побере: как, как така бе имал смелостта да предаде стария си благодетел? Може би Ато е искал да засвидетелства веднъж завинаги своята вярност към Негово Всехристиянско Величество. Това е било върховен жест: предал е на краля върху златен поднос тъкмо човека, чието приятелство преди двайсет години му беше струвало изгнание от Франция. Но това е било фатална грешка: кралят се бе отплатил на предания кастрат с ново предателство. Изпратил го бе в Рим именно за да убие Фуке, без да му признае истинските подбуди за тази зловеща заповед, нито бездната от смърт и омраза, която е таял вътре в себе си. Кой знае с каква абсурдна история кралят е заслепил Ато, с какви срамни лъжи е окалял още веднъж поруганата чест на стария Главен интендант.

В последните дни, които прекарах в „Оръженосеца“, от главата ми не излизаше опозореният образ на абат Мелани, който продаваше на владетеля живота на своя нещастен стар приятел и после не успяваше да се измъкне от нечовешките заповеди на жестокия деспот.

С каква смелост беше разигравал после пред мен ролята на опечаления приятел? Сигурно бе впрегнал цялото си майсторство на кастрат-актьор, помислих си с гняв. Или може би тези сълзи са били истински, но са били плод единствено на угризенията.

Не зная дали Ато бе плакал, когато, принуден от заповедите на своя крал, се е готвел да замине за Рим, за да сложи край на живота на Фуке; или пък е извършил всичко като добре дресирана хрътка.

Последните думи на уморения, стар и полусляп Главен интендант, докато е умирал от неговата ръка, сигурно са го объркали: от тези едва промълвени фрази, говорещи за мистериозни барикади и скрити тайни, но може би по-скоро от погледа на онези честни очи, Ато е разбрал, че е станал жертва на лъжите на своя крал.

След това бе прекалено късно, за да поправи грешката си, но не и за да разбере подбудите на краля. Ето защо бе започнал разследванията с моето неволно съдействие.

 

Скоро вече не можех да разсъждавам по-нататък. И не успявах да избегна усещането за погнуса от абат Мелани. Повече не споделих нищо с него. В хода на размислите ми се беше изгубило старото взаимно доверие помежду ни, старата близост, която така бързо бяхме изградили в малкото дни на съжителство в „Оръженосеца“.

И все пак, никой не ме бе научил на повече неща, никой не ме бе вдъхновявал повече от него. Затова се опитвах да поддържам, поне външно, услужливата любезност, която бе привикнал да среща у мен. Но в очите и в гласа ми липсваха онзи блясък и оная топлина, които само приятелството може да дари.

Подобна промяна наблюдавах и у него: вече бяхме чужди един на друг, и той също го знаеше. Сега, когато Дулчибени лежеше скован в леглото си и бяхме разкрили неговия план, абат Мелани нямаше вече никакъв враг за побеждаване, никаква засада за подготвяне, никаква загадка за разплитане. А щом липсваше наложителността на действието, той повече не се и опита да се оправдае в моите очи, да ми предложи обяснения за своето поведение, както бе правил дотогава пред постоянните ми настоявания. В последните дни той се огради в стени от смутено мълчание — такива, каквито издига единствено вината.

Само един път, една сутрин, докато приготвях обяда в кухнята, той ненадейно дойде при мен и взе ръцете ми в своите:

— Ела с мен в Париж. Къщата ми е голяма, ще ти дам най-доброто образование. Ще бъдеш мой син — каза абатът с печален глас.

Усетих нещо в десницата си: разтворих я, вътре бяха моите три маргарити, венецианските перлички, подарък от Бреноци. Трябваше да се досетя: той ми ги беше взел под носа, оня първи път в стаичката, за да ме накара да му помогна в разследванията.

А сега ми ги връщаше, като така сам слагаше точка на последната си лъжа. Може би това беше опит за помирение?

Помислих за миг и реших:

— Искате аз да стана ваш син?! — извиках, изсмивайки се жестоко в лицето на кастрата, който никога нямаше да има синове.

И като разтворих юмрука си, оставих маргаритите да паднат на пода.

 

Това мое малко, суетно отмъщение положи гробния камък върху нашата близост: в тези три перлички се търкулнаха далеч от нас другарството, верността, привързаността и всичко онова, което бяхме споделили през изминалите дни. Свърши се.

* * *

Но не всичко бе приключило. Липсваше още една част от картината, която бяхме изградили: каква беше истинската причина за ненавистта на Дулчибени към рода Одескалки и в частност към папа Инокентий XI? Наистина, съществуваше един мотив: отвличането и изчезването на дъщерята на Дулчибени. Но, както Ато с право бе отбелязал, това надали беше единственият повод.

 

Тъкмо докато терзаех съзнанието си с този въпрос, два дни след нощта при Колизея, ме прониза, поразяващ и внезапен, един от ония проблясъци на мисълта, които ни се поднасят в дар толкова нарядко в живота — сега, когато пиша това, мога да го кажа и от личен опит.

Върнах се още веднъж в спомените си на онова, което бях научил от възстановката, която абат Мелани бе направил пред Дулчибени. Дванайсетгодишната дъщеря на Дулчибени, робиня на Одескалки, е била отвлечена и откарана в Холандия от Хюигенс и Франческо Ферони, търговец на роби.

Къде се намираше сега дъщерята на Дулчибени? Или бе още робиня в Холандия, ако дясната ръка на Ферони бе я харесал, или пък продадена в някоя друга страна. Но също така бях чувал, че някои от най-хубавите робини успявали да се освободят рано или късно — продавайки телата си разбира се. Бях чувал, че из тези откъснати от морето земи тази търговия процъфтявала.

Но как щеше да изглежда тя днес? Ако все още беше жива, щеше да е горе-долу на деветнайсет години. От майката, която е била мургава, със сигурност щеше да е наследила подобен тен. Трудно бе да си представя лицето й, без да познавам това на майка й. Но определено е била измъчвана, затваряна, бита. Тялото й, помислих, трябваше да пази следите от всичко това.

 

— Как разбра? — ограничи се да попита Клоридия.

— От китките. От белезите, които имаш на китките. И после — Холандия, италианските търговци, които толкова ненавиждаш, името Ферони, кафето, което ти напомня за майка ти, постоянните ти въпроси за Дулчибени, възрастта ти и мургавата ти кожа, твоето издирване с горящата пръчка, което те е довело тук; после тълкуванията на картите, спомняш ли си: възстановяването на понесените несправедливости, за което ми намекна — отговорих аз. — И накрая кихането на абат Мелани, чувствителен към холандските платове, които само ти и баща ти носите в тази странноприемница.

Разбира се, Клоридия не се задоволи с това обяснение, за да оправдая собствената си проницателност, трябваше да й разкажа накратко немалка част от премеждията през тези дни. В началото тя естествено, не повярва на много от моите разкрития, въпреки че бях пропуснал многобройни събития, които самият аз бих преценил като фантастични и недостоверни.

Беше, разбира се, доста трудно да й докажа, че нейният баща бе изработил план за покушение над папата — нещо, в което щеше да се убеди чак много по-късно.

Все пак накрая, след дълги и търпеливи обяснения, повярва на честната ми дума и на по-голямата част от фактите, за които я бях осведомил. Разказът, прекъсван от нейните настоятелни въпроси, се проточи почти цялата нощ, през което време естествено имахме удоволствието да си дадем минути на почивка, когато аз бях питащият, а тя задоволяваше любопитството ми.

— И той никога ли не го е подозирал? — попитах я накрая.

— Никога, сигурна съм в това.

— Ще му кажеш ли?

— В началото исках да го направя — отговори тя след кратко мълчание — Толкова го бях търсила. Но сега промених решението си. Първо няма да повярва, после може би изобщо няма да бъде щастлив. Освен това, нали знаеш, майка ми — не мога да му го простя.

— Значи ще го знаем само ние двамата — отбелязах аз.

— По-добре да бъде така.

— Да не знае никой друг?

— Не, по-добре да го знаеш и ти — отвърна, като ме погали нежно по главата.

* * *

При това положение се очакваше една-единствена последна новина, и то не само от мен. Всеобщото веселие поради победата при Виена изпълваше града с радостни тържества. Усилията на Дулчибени да унищожи истинската религия на Европа бяха дошли прекалено късно. Но папата? Пиявиците на Тиракорда бяха ли свършили своята работа? Може би подбудителят на победата над турците точно в тези часове се мяташе трескав в завивките си, в плен на чумата. Със сигурност не можехме да узнаем истината тогава, и то все още затворени в странноприемницата. Но скоро щеше да се случи едно събитие, което най-сетне да ни освободи от пленничеството.

 

Вече неколкократно бях имал повод да спомена, че в дните, предхождащи началото на карантината, бяхме чули силен тътен да отеква под странноприемницата и веднага след това господарят Пелегрино бе открил една пукнатина в стената на стълбите, на нивото на първия етаж. Явлението естествено бе предизвикало не малко притеснения, преминали обаче на втори план заради смъртта на Фуке, налагането на карантината и множеството последвали събития. Но астрологическата газета на Стилоне Приазо за тези дни предвещаваше, както бях прочел със собствените си очи, „земетръси и подземни огньове“. Ако ставаше дума за случайност, това изглежда бе написано само, за да смути и най-спокойните духове.

Ето защо споменът за тези подземни грохоти всяваше в душата ми някаква неопределена тревожност, нараснала допълнително поради пукнатината в стената, която — не можех да кажа дали поради силата на въображението — ми се струваше всеки ден все по-дълга и дълбока.

Може би поради това ми неспокойно състояние, между 24 и 25 септември се събудих посред нощ. Щом отворих очи, влажната тъмнина на моята стая ми се стори по-тягостна и задушаваща от обикновено. Какво ме беше разбудило? Веднага си дадох сметка, че не ме е събудила физическа нужда, нито пък някакъв шум. Ставаше дума за плашещо, едва доловимо скърцане, чийто източник не успявах да определя. Напомняше на хрускането на камъни, търкани един в друг, сякаш някаква тежка преса бавно ги раздробяваше.

Мисъл и действие се сляха в едно: отворих с трясък вратата на моята стая и се хвърлих в коридора, а после към долните етажи, крещейки с пълно гърло. Странноприемницата всеки момент щеше да рухне.

Кристофано, с достойна за похвала готовност, се погрижи преди всичко да предупреди нощната стража да ни пусне да излезем в безопасност на улицата. Опразването на „Оръженосеца“, наблюдавано със смес от любопитство и уплаха от някои съседи, внезапно изскочили на прозорците, не беше лесно, нито пък лишено от опасности. Скърцането идваше откъм стълбите, където пукнатината само за няколко часа се бе превърнала в яма. Както обикновено, бе необходима смелостта на малцина (Ато Мелани, Кристофано и аз), за да се изнесе навън неподвижното тяло на Дулчибени. Възстановяващият се Бедфорд се спаси сам. Така стори и моят господар, който, макар и все още замаян, си върна обичайното присъствие на духа, за да наругае злочестата си участ. Щом излязохме всички, опасността като че ли отмина. Но не бе разумно да влезем отново потвърждаваше го идващият от вътрешността силен шум на поддаващи стени. Кристофано се посъветва набързо с часовия.

Взе се решение да се обърнем към близкия манастир на отците-целестинци, които, трогнати от нашето тежко положение, със сигурност щяха да се съгласят да ни окажат помощ и да ни дадат подслон.

Така и стана; събудени посред нощ, братята ни приеха без голям ентусиазъм (може би и поради подозрението за чума от предните дни), но с благочестива щедрост ни отделиха килии, в които всеки от нас може да се оттегли в достойно и удобно усамотение.

 

Голямата новост на следния ден, събота, 25 септември, дойде още на разбуждане. Градът все още тънеше в празничната атмосфера на тържествата по случай победата на Виена и още щом подадох носа си навън от килията, забелязах, че същото радостно настроение бе обзело и монасите. Всъщност никой от тях не ни надзираваше и единственото посещение за проверка, което имах, беше от Кристофано, който бе спал в стаята на Дулчибени, за да може да му помага при предполагаемите нощни нужди. Той потвърди с лека изненада, че не бяхме подложени на ограничения от какъвто и да било вид и че теоретично всеки от нас можеше да изчезне през някой измежду многобройните изходи на манастира, така че в следващите дни поне едно бягство щеше да е неизбежно. Но той не знаеше, че първото бягство щеше да се случи в рамките на няколко часа.

Наистина, неблагоразумният разговор между двама монаси, проведен пред вратата ми, ме уведоми за събитието, което се готвеше за вечерта: в базиликата „Сан Джовани“ щеше да се чества победата при Виена с грандиозен Te Deum. В тържествения благодарствен ритуал щеше да вземе участие и Негово светейшество папа Инокентий XI.

Прекарах целия ден в моята килия. Посетих два пъти Дулчибени и Кристофано и един път Пелегрино. Яденето бе осигурено от зимника на целестинците изобилно, но не особено вкусно. Към мъките на тялото на моя господар се бяха добавили и тези на духа: беше му обяснено, че странноприемницата представлява опасност и че през първите часове на утрото бяха рухнали всички стълби, от първия до последния етаж, заедно с площадките и стената, която гледаше към вътрешния двор. При тази новина трепнах и самият аз: това означаваше, че по всяка вероятност и тайната стаичка, от която се проникваше в подземията, се бе сринала. Искаше ми се да споделя тази новост с абат Мелани, но вече нямаше време.

Когато следобедната светлина гаснеше в сладката прегръдка на вечерния полумрак, не ми беше трудно да се шмугна вън от стаята си и после от манастира, благодарение на една странична неохранявана вратичка. Осигурих си помощта на един прислужник срещу скромна сума (която отделих от малкото си спестявания, спасени по време на бягството от „Оръженосеца“), за да бъда сигурен, че на връщане отново ще заваря вратата отворена.

Това не беше бягство: имах само една цел, и щом я постигнех, щях да се върна в манастира. Отне ми немалко време, за да се добера до базиликата „Сан Джовани“, където се тълпеше голямо множество. От манастира на целестинците първо стигнах до Пантеона, после площад „Сан Марко“ и оттам до Колизея. За няколко минути, като извървях улицата, която водеше право от амфитеатъра до базиликата, най-накрая се озовах на площада пред „Сан Джовани ин Латерано“, ограден от трескава и нетърпелива тълпа, която нарастваше с всяка минута Приближих се към входа на базиликата, където си дадох сметка, че съм пристигнал точно навреме: ограден от две редици ликуващ народ, в този миг влизаше тържествено Негово светейшество.

Когато се надигнах, за да го видя по-добре, отнесох по ухото удар с лакът от един старец, който се опитваше да се набута по-напред.

— Ей, я внимавай, момче — каза ми той грубо, сякаш не той, а аз го бях ударил.

Независимо от многото вратове и глави, които ми пречеха, придвижвайки се с усилия напред в блъсканицата, най-накрая успях да зърна Негово светейшество в мига, преди да се качи в каретата, оттегляйки се под възторжените погледи на множеството. Видях го точно докато поздравяваше вярващите и ги благославяше с любезен жест — веднъж, два, три пъти. Възползвайки се от младежката си пъргавост, успях да се промъкна на няколко крачки от Светия отец; така можах да огледам лицето му отблизо и да различа цвета на бузите, блясъка в очите и дори състоянието на цвета на кожата.

Не бях лекар, нито ясновидец. Може би единствено моята жажда за знание изостряше наблюдателността ми по почти свръхестествен начин отвъд границите на общите познания и тя ми подсказа, че у него нямаше и помен от болест. Наистина, имаше излъчването на човек, който много е страдал; но това бе мъка на душата, тъй дълго терзана от тревогата за съдбините на Виена. Точно до мен чух двама възрастни прелати да си шепнат, че след радостната вест за победата, Инокентий XI е бил видян да плаче като дете, паднал на колене на земята, обливайки с изстрадани сълзи мраморните плочи на покоите си.

Но болен — не не беше: потвърждаваха го бляскавият поглед, розовата кожа и накрая гъвкавото движение, с което се качи в каретата си. Ненадейно зърнах недалеч смиреното лице на Тиракорда. Беше ограден от групичка младежи (вероятно неговите студенти, казах си аз). Преди да ме избутат здравите ръце на папските гвардейци, успях да чуя Тиракорда: „Но не, прекалено сте мили не е моя заслуга… Беше Божията ръка: след щастливата вест, не ми се наложи да правя нищо повече.“

Сега бях сигурен. Научил за победата при Виена, понтифексът се бе почувствал по-добре и не се бе наложило кръвопускане. Папата беше жив и здрав. Дулчибени се бе провалил.

Забелязах, че не съм единственият, който знае това. На неголямо разстояние в тълпата разпознах напрегнатото и мрачно лице на абат Мелани.

* * *

Върнах се в манастира сам, залутан сред множеството народ, който се блъскаше хаотично към домовете си. Повече не зърнах абат Мелани, нито пък се опитах да го намеря. Около себе си чувах непрестанно възторжени коментари на церемонията, на светостта на папата и неговото славно дело за спасението на християнството. Случайно се оказах зад група жизнерадостни монаси-капуцини, които си проправяха път, размахвайки радостно факли, и така удължаваха ликуването, което бе заразило самите тях по време на литургията. От техните разговори дочух някои любопитни подробности (в чиято достоверност щях да се убедя през последвалите месеци) за онова, което се бе случвало във Виена по време на обсадата. Отците имаха предвид новините, донесени от Марко Д’Авано, капуцина, който се бе представил така доблестно в съюзените против турците войски. На края на обсадата — чух да разказват с езици, развързани от вълнението — полският крал Ян Собиески се противопоставил на заповедите на императора Леополд и влязъл тържествено във Виена, приветстван като победител от всички виенчани. Императорът, както самият той споделил с Марко Д’Авиано, не му завиждал на триумфа, а за любовта на поданиците: цяла Виена бе видяла как Леополд изоставя града на произвола на съдбата и да бяга като крадец; а сега поздравяваше ликуващо един крал-чуждоземец, който току-що бе рискувал своя собствен живот, този на хората си и дори на първородния си син, за да я спаси от Турчина. Естествено сега Хабсбургът щеше да накара Собиески да си плати скъпо: при тяхната среща императорът се държал заядливо и студено. „Като вкаменен съм“, бе доверил Собиески на своите хора.

— Но после Всевишният се погрижи всичко да се нареди възможно най-добре — завърши смирено един от капуцините.

— Ех, да, ако Бог пожелае — съгласи се друг негов събрат — накрая всичко се нарежда добре.

 

Тези мъдри думи все още отекваха в главата ми, когато на следния ден Кристофано ми съобщи, че след няколко денонощия всички ще бъдем освободени от карантината. Под въздействието на празничната обстановка, лекарят лесно бе убедил властите, че вече не съществуваше никаква опасност от зараза. Единственият, който имаше още нужда от грижи, бе Помпео Дулчибени, чието състояние беше обяснено от лекаря на стражарите с едно случайно падане по стълбите на „Оръженосеца“. Сега горкият Дулчибени бе осъден на вечна неподвижност. Кристофано можеше да се грижи за него още няколко дни; после лекарят също щеше да се завърне във Великото херцогство Тоскана.

Кой ли щеше да се грижи, помислих с горчива усмивка, за човека, който бе опитал да отнеме живота на папата?