Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (10)

Четвърта нощ
14 срещу 15 септември 1683

Този път преминахме, по-бързо и уверено поредицата от галерии под „Оръженосеца“. Бях взел със себе си счупената въдица на Пелегрино, но абат Мелани не беше съгласен да проверяваме тавана на проходите, както когато бяхме открили тайния отвор, който водеше в горната галерия. Очакваха ни на важна среща, напомни ми Мелани, и, имайки предвид обстоятелствата около нея, бавенето не ни бе от полза. После забеляза мрачното ми изражение и си спомни, че ме е видял да слизам от куличката на Клоридия. Засмя се развеселен и шепнешком запя:

Надежда, по твоята бледност

разбрах надежда че няма.

И все пак — защо не преставаш

сърцето да галиш с измама?

Нямах никакво желание да ми се подиграват и реших да накарам Ато да млъкне, като му зададох въпроса, който трептеше на езика ми, откакто бях чул думите на Бреноци. Абатът спря рязко.

— Дали съм абат? Що за въпрос?

Извиних се и казах, че никога не съм искал да му досаждам с неуместни питания, но че синьор Анджоло Бреноци се задържал дълго време на прозореца в разговор със Стилоне Приазо — разговор, пълен с разнообразни разкази и разсъждения, които засегнали множество точки, между които поведението на Всехристиянския крал по отношение на Високата порта и Светия престол, и измежду многобройните виждания, които бяха споделени, венецианецът между другото изразил мнението си, че Мелани е абат, колкото е абат някой си граф Дьонхоф.

— Граф Дьонхоф… я колко ми е умен! — изсъска сардонично Ато Мелани, а после побърза да обясни. — Ти, разбира се, нямаш ни най-малка представа кой е Дьонхоф. Стига ти да знаеш, че става дума за дипломатическия представител на Полша в Рим, който през тези месеци на война с Турчина е страшно много зает. Само за да си дадеш сметка — парите, които Инокентий XI изпраща на Полша за войната срещу турците, преминават и през неговите ръце.

— И какво общо би трябвало да има с вас?

— Това е само долна и обидна инсинуация. Граф Ян Казимеж Дьонхоф изобщо не е абат: той е комендант на Ордена на Светия Дух, епископ на Чезена и кардинал от църквата на свети Йоан при Латинската порта. Аз пък съм абат на Бобек с грамота от Негово Величество Луи XIV, потвърдена от Кралския съвет. Бреноци има предвид, в общи линии, че аз съм абат само по волята на френския крал, а не на папата. Как така стигнаха до темата за абатите?

Преразказах накратко разговора между двамата — как Бреноци бе описал нарастващата сила на краля на Франция, как владетелят искал да се обвърже с Високата порта, за да затрудни императора и да осъществи по-лесно своите завоевателски цели, и как с този план си беше спечелил за враг папата.

— Интересно — коментира той, — нашият стъклар ненавижда Френската корона, а, ако съдим по враждебната оценка, не би трябвало да храни топли чувства и към моята скромна личност. Добре ще е това да не се забравя.

После ме погледна, присвивайки очи, очевидно недоволен. Знаеше, че ми дължи обяснение относно титлата си на абат.

— Знаеш ли какво е правомощието на регалия?

— Не, синьор Ато.

— Това е правото да се назначават епископи и абати и да се разполага с техните имущества.

— Значи е правомощие на папата.

— Не, не, не, почакай! — спря ме Ато. — Отвори си добре ушите, защото това е едно от нещата, които ще ти послужат в бъдеще, когато ще бъдеш вестникар. Въпросът е деликатен — кой разполага с имуществото на Църквата, ако то се намира на френска земя? Кралят или папата? Внимавай, не става дума само за правото да се ръкополагат епископи, да се раздават облаги и църковни финансови правомощия, но също и за физическото притежание на манастири, абатства, земи…

— Всъщност… трудно е да се каже.

— Зная. В действителност папите и кралете на Франция се карат по този въпрос още от преди четиристотин години, защото, разбира се, никой крал не дава с лека ръка парче от собственото си кралство на папата.

— И проблемът разрешен ли е вече?

— Да, но мирът свърши, когато на Светия престол дойде сегашният папа, Инокентий XI. Всъщност през миналия век юристите най-накрая бяха достигнали до заключението, че правото на регалия се полага на краля на Франция. И дълго време никой не изрази съмнения по въпроса. Сега обаче се явиха двама епископи-французи (и не е случайно, че и двамата са янсенисти), които от ново повдигнаха въпроса и Инокентий XI мигновено ги подкрепи. Така че спорът започна отново.

— Значи, ако не беше Нашият Господар Папата, относно регалията нямаше да избухне нов спор.

— Ама разбира се! Само на него можеше да му дойде наум да смущава отношенията между Светия престол и Първородния син на Църквата.

— От това, което чух, ми се струва, че вие, синьор Ато, сте назначен за абат от краля на Франция, а не от папата — заключих със зле прикрита изненада.

Той само измънка нещо в знак на съгласие и ускори крачка.

 

Бях твърдо убеден, че Ато Мелани нямаше желание да се задълбочава повече по темата. Аз обаче се бях освободил от едно съмнение, което беше добило форма, когато бях чул в кухнята Кристофано, Стилоне Приазо и Девизе да си разказват едни на други тъмното минало на Ато. Съмнение, което се бе засилило, когато разгледахме скъсаната страница от Библията, намерена от корписантарите. Неговите оскъдни познания за Светото писание сега идеално съвпадаха с новите разкрития относно правото на регалия, което позволяваше на краля на Франция да назначава за абат всеки, който му се понрави.

Следователно не се намирах пред истинско духовно лице, ами пред един обикновен певец кастрат, който бе получил титла и пенсия от Луи XIV.

— Не се доверявай прекалено на венецианците — подхвана точно в този миг Ато. — За да разбереш тяхната природа, е достатъчно да видиш как се отнасят с турците.

— Какво искате да кажете?

— Истината е, че венецианците, с техните галери, заредени с подправки, тъкани и стоки от всякакъв вид, винаги са търгували оживено с Турчина. Сега техните търговски преговори са в упадък, поради появата на конкуренти, много по-добри от тях, между които французите. Прекрасно мога да си представя какво още е казал Бреноци — че Всехристиянският крал се надява Виена да падне, за да може после да нахлуе в немските електорати и в империята, и накрая да си подели всичко с Високата порта. Ето защо Бреноци е споменал Дьонхоф: искал е да намекне, че най-вероятно аз съм тук, в Рим, за да работя в полза на някой френски заговор. Нали от този град, по волята на Инокентий XI, тръгват към Виена парите за издръжката на обсадените.

— А всъщност изобщо не е така — предположих, търсейки потвърждението му.

— Не съм тук, за да поставям клопки на християните, момче. А и Всехристиянският крал не заговорничи с Дивана — отвърна той сериозно.

— Диван?

— Същото е, като да кажеш Високата порта, турците де.

После добави важно:

— Помни: гарваните се движат на ята, орелът лети сам.

— Какво значи това?

— Значи да мислиш с главата си. Ако всички ти казват да тръгнеш надясно, ти върви наляво.

— Но според вас редно ли е да се съюзяваш с турците или не?

Измина един дълъг миг, след което Мелани, без изобщо да обърне погледа си към мен, каза кратко:

— Никакви скрупули не би трябвало да попречат на Негово Величество да поднови съюзите, които толкова крале християни преди него са сключвали с Портата.

После обясни, че християнските крале и княжества, които са сключвали редица договори с Отоманската империя, били десетки. Флоренция, например, беше повикала Мохамед II на помощ срещу Фердинанд I, крал на Неапол. Венеция, за да прогони от Близкия изток португалците, които пречели на търговските й пътища, си беше послужила със силите на султана на Египет. Император Фердинанд Хабсбургски бил не само съюзник, но и васал на Сюлейман, от когото измолил, с цената на срамно подчинение, възкачването си на трона на Унгария. Когато Филип II Испански потегля да завладее Португалия, той подарява владения на краля на Мароко, за да не се намесва, давайки така християнски земи в ръцете на неверниците, и то само, за да може да обере един крал-католик. Дори папите Павел III, Александър VI и Юлий II са молили за помощ Турчина, когато им е било необходимо.

Разбира се, от страна на свещениците-казуисти^[1] и в католическите училища многократно бил поставян въпросът дали християнските владетели са извършили грях. Но почти всички италиански, немски и испански автори не са на това мнение и в крайна сметка допускат, че един християнски владетел може да отиде на помощ на някой неверник срещу друг християнски владетел.

— Мнението им — подчерта абатът — се основава на авторитета и на логиката. Авторитетът идва от Библията — Авраам се е сражавал за царя на Содом, а Давид срещу израилевите синове. Да не говорим за съюзите на Соломон с цар Хирам и на макавеите с лакедемонците и римляните, които били езически народи.

Колко добре познаваше Библията Ато, помислих си, когато текстът имаше нещо общо с политиката.

— Логиката пък — продължаваше абатът убедително — се базира на факта, че Бог е създател на природата и на религията — а не може да се каже, че това, което е правдиво според природата, не е правдиво според религията, освен ако някое Божие наставление не ни задължава изрично да го смятаме за неправилно. В нашия случай не съществуват божествени норми, които осъждат подобни съюзи, особено когато те са необходими, а според закона на природата почтени са всички разумни средства, от които зависи нашето оцеляване.

След като приключи така това изложение на въпросната доктрина, абатът се спря и ме изгледа с поучително вдигнати вежди.

— Искате да кажете, че кралят на Франция може да се съюзява с Дивана в случай на законна самоотбрана? — попитах, обзет от съмнение.

— Разбира се, за да опази своите владения и католическата вяра от император Леополд I, чиито жалки планове противоречат на всички божествени и човешки закони. Леополд всъщност се съюзи с еретическата Холандия, предавайки първи истинската вяра. Но тогава никой и зъб не обели. Обаче всички са готови да се нахвърлят срещу Франция, виновна само задето се е възпротивила срещу постоянната заплаха от Хабсбургите и от другите владетели на Европа. Луи XIV още от началото на своето управление се бори като лъв, за да не бъде смазан.

— Смазан от кого?

— Най-вече от Хабсбургите, които го ограждат от изток и от запад — от една страна Свещената Римска империя и Виена, от другата Мадрид, Фландрия и испанските владения в Италия, докато от север го застрашават еретическите Англия и Холандия — владетелките на моретата. И като че ли това не стига, ами и папата също му е враг.

— Но ако толкова държави настояват, че Всехристиянският крал представлява опасност за свободата на Европа, в това ще да има известна доза истина. Вие също казахте, че той…

— На онова, което аз ти казах за краля, сега тук изобщо не му е мястото. Никога не преценявай веднъж завинаги, а разглеждай всеки отделен случай, като че е първият в живота ти. Помни, че във взаимоотношенията между държавите не съществува абсолютното зло. И най-вече, никога не определяй почтеността на едната страна по виновността на другата — в повечето случаи и двете страни имат вина. И жертвите, щом преминат на мястото на палачите, ще извършват същите жестокости. Запомни това добре, защото иначе ще си останеш невежа в тази игра.

Абатът се спря, както че за да помисли, и въздъхна меланхолично.

— Не преследвай измамното слънце на човешката справедливост — поде той с горчива усмивка, — защото когато го достигнеш, там ще завариш единствено онова, от което си вярвал, че си избягал. Само Бог е справедлив. Пази се колкото можеш повече от онзи, който на висок глас изповядва правдивост и милосърдие, а окачествява съперниците си като демони. Такъв човек не е крал, а тиранин, не е владетел, а деспот, не е верен на Божието Евангелие, а на това на омразата.

— Толкова ли е да трудно да се различи! — извиках обезсърчено.

— По-малко, отколкото си мислиш. Казах ти: гарваните се движат на ята, орелът лети сам.

— Познаването на всички тези неща, ще ми послужи ли, когато стана вестникар?

— Не. Ще ти бъде в пречка.

 

Вървяхме известно време, без да отворим уста. Сентенциите на абата ме бяха стъписали и аз ги обмислях мълчаливо отново. Особено ме беше изненадала разпалеността, с която Мелани защитаваше Всехристиянския крал, когото, докато ми разказваше за Фуке, ми бе представил като мрачен и безскрупулен. Възхищавах се на Ато, макар че младата ми възраст все още не ми позволяваше да схвана целия смисъл на ценните поуки, които току-що бях получил.

— И накрая знай — добави абат Мелани, — че кралят на Франция изобщо няма нужда да заговорничи срещу Виена — ако империята падне, то това ще стане заради малодушието на самия император Леополд: когато турците стигнаха прекалено близо до Виена, той избяга под закрилата на мрака като крадец, докато обезкураженият и изпълнен с ярост народ удряше с юмруци по каретата му. Това нашият Бреноци трябва да го знае добре, имайки предвид, че сред присъстващите на тази срамна сцена е бил и венецианският посланик във Виена. Можеш да слушаш Бреноци, ако искаш, но не забравяй, че когато папа Одескалки призова Европа да се обедини срещу османците, една-единствена друга сила освен французите се дръпна назад — Венеция.

И така, бях още веднъж принуден да замълча. Ато не само бе преобърнал по убедителен начин нападките на Бреноци по отношение на Франция, пренасочвайки ги към Леополд I и Венеция, но и беше осъзнал отлично какво подозрение стъкларят се бе опитал да събуди по отношение на него самия. Нямах обаче време да помисля върху това допълнително доказателство за мъдростта на моя спътник — вече бяхме стигнали до тъмната пещера, в която горе-долу един ден по-рано ни бяха уредили среща, Угонио и Чаконио. След няколко минути, според уговорката, се появиха двамата корписантари.

Както щях да забележа и впоследствие, никога не можеше да се разбере с точност откъде изникваха двете мрачни създания. Тяхното пристигане обикновено биваше предизвестено от остър мирис на коза, на мухлясала храна, или на влажно сено, или още по-просто от вонята на просяците, които се влачеха по римските улици. След което в мрака бавно започваха да се очертават разкривените им силуети, които на човек, срещнал ги за първи път, биха се сторили като появата на същества от преизподнята.

* * *

— Това ли наричаш ти карта? — избухна, обхванат от ярост, абат Мелани. — Животни, ето какво сте вие. Момче, дръж това и го използвай, за да избършеш задника на Пелегрино.

Току-що бяхме седнали и четиримата около лампата, за да приключим сделката, уговорена предната нощ, и абат Мелани вече бе в плен на най-свирепа ярост. Подаде ми парчето хартия, което му беше дал Чаконио. След като го разгледах, самият аз не можах да скрия разочарованието си.

Бяхме направили уговорка с корписантарите — щяхме да им върнем страницата от Библията, която толкова им лежеше на сърцето, само ако ни изготвеха подробна карта на проходите, за които знаеха как се вият под града, като се започне с подземието на странноприемницата. Бяхме готови да изпълним обещанието си (също и защото Ато смяташе, че корписантарите можеха да ни бъдат полезни и при други случаи) и носехме със себе си изцапаното с кръв листче. Но в замяна бяхме получили само един мръсен парцал, който трябваше да е бил карта преди много време. Върху не го се виждаше само една лудешка плетеница от треперливи и невъзможни за разплитане линии. Често можеше да се издири началото им, но не и краят, а и те едва се различаваха от естествените гънки на парцалчето. То пък, погледнато отблизо, нямаше да издържи дълго време, преди да се нарони на хиляди парченца. Ато не беше на себе си и ми говореше като че двамата, които стояха пред нас, зашеметени от неговото неодобрение, изобщо не съществуваха.

— Трябваше да го очакваме. Който се рие по цял ден под земята като животно, не може да бъде способен на нещо друго. Сега, за да се движим тук долу, ще ни трябва тяхната помощ.

— Гфъррррлъбх! — възпротиви се Чаконио, очевидно обиден.

— Млъкни, животно. Сега ме слушайте добре — ще си върнете вашето листче от Библията, само когато аз реша. Знам имената ви, приятел съм на кардинал Сибо, държавния секретар на папата. Мога да направя така, че да не ви бъде издавано никакво уверение за достоверността на реликвите, които намирате, и никой да не купува повече боклука, които изравяте тук долу. Така че ще ползваме тъй или иначе вашите услуги, с или без Малахия. Хайде сега, покажете ни как се излиза на открито.

Силен трепет на уплаха разтърси двамата корписантари. После Чаконио набързо излезе пред нашата групичка и ни посочи някаква неопределена точка в тъмнината.

— Не знам как го правят — прошепна Ато, усещайки притеснението ми, — но винаги намират пътя в мрака — като плъхове, без лампа. Да ги последваме, не се страхувай!

Излазът от пещерата под площад „Навона“, който използвахме благодарение на предводителството на двамата корписантари, се намираше горе-долу на противоположната страна на малкото стълбище, по което се слизаше на площада на идване от „Оръженосеца“. За да се излезе оттам обаче, трябваше да се проврем през една толкова задушаващо тясна дупка, че самите Угонио и Чаконио, с достатъчно ужасяващо разкривен и обезобразен вид от гърбиците, трябваше да се кривят ужасно, легнали на земята, за да успеят да преминат. Ато кълнеше поради усилието и защото току-що си бе оцапал ръкавелите и хубавите червени чорапи с влажната пръст, по която трябваше да се влачим.

Странна гледка беше абатът — той прекарваше дните си заключен в стаята, а нощите под земята, но се обличаше винаги в най-скъпи тъкани: атлаз от Генуа, серж, испански ратин, бурат, папалина на райета, вълна от Фландрия, дрогето, ирландски лен, всичко обшито с фина бродерия — малки бодове, кръгчета, ръбчета, украсени с ресни, дантели, пискюли, фльонги и нашивки. В действителност той нямаше ежедневни дрехи в сандъците си и така обричаше тези прекрасни произведения на нещастен и преждевременен край.

Когато се провряхме през дупката, се озовахме в едно подземие, подобно на онези, които се разклоняваха под „Оръженосеца“. Точно докато изскачах навън (по-лесно от другите) от тесния пасаж, ме обзе недоумение. Абат Мелани до този момент се беше показал крайно решителен в желанието си да изненада крадеца на ключовете и маргаритите, който може би имаше пръст и в смъртта на синьор дьо Муре. Пред мен обаче впоследствие бе признал, че е дошъл в Рим, за да разплете загадката около потвърденото присъствие на Фуке в града. Ненадейно се запитах дали първото оправдание беше достатъчно да даде повод за неговия ревностен плам по време на нашите нощни бродения. Малко ми трябваше да започна да се съмнявам и за второто. Прекалено доволен от възможността да общувам с този човек, толкова изключителен, колкото и обстоятелствата, при които се запознах с него, реших, че все още не е дошъл моментът да търся отговор на тези въпроси. Продължих ме да крачим в мрака, подпомогнати съвсем слабо от разсеяната светлина на двете лампи.

Като изминахме няколко метра в новата галерия, се озовахме на кръстопът — друг проход със същата големина тръгваше вдясно от главния. След няколко крачки се яви друго отклонение — нещо като голяма дупка се отваряше от дясната страна, но не бе ясно какво се крие в дълбочина.

— Гфъррррлъбх! — Каза Чаконио, нарушавайки тишината, която се беше спуснала над групата, откакто бяхме потеглили.

— Чаконио изрича, че мож се възизлезна и от таз процепка.

— Добре. И защо не го правим?

— Чаконио е в невидение дали желаете да възизлезнете на белооткритието на светло из таз процепка ил, намалявайки гамове, за да се не възголемят грандомани, дал ви се повече услажда употреблението на един изходник по-малко рискуваем.

— Искаш да знаеш дали предпочитаме да излезем от тук или от някъде другаде. Ами аз откъде да знам? Да направим така — хвърляме един поглед тук долу и се опитваме да разберем какво трябва да направим. В крайна сметка не се изисква толкова много, за да си създаде човек представа за тези проклети галерии.

— Гфъррррлъбх! — попита заинтересуван Чаконио, обърнат към своя другар.

— Чаконио е в усъмнености дал справедно е разбрал — преведе Угонио на Ато.

— Казах: да хвърлим набързо един поглед на галериите тук, от долу, като се има предвид, че не е нещо толкова сложно. Всички съгласни ли сме?

И точно тогава Угонио и Чаконио избухнаха в мазен, чудовищен, едва ли не демоничен смях, съпроводен от неприлични и радости въртения и превивания в лепкавата кал, върху която стъпвахме, и от гърлени грухтения и въздушни изпускания от корема. Гротескно и измъчено проливане на сълзи завършваше картината на корписантарите, неспособни да се удържат.

— Много весело — коментира кисело Ато, съзнавайки със сигурност, колкото осъзнавах и аз, че тази животинска веселост беше отмъщението за недружелюбното посрещане, което бяхме оказали на картата на подземния Рим, доставена ни от тях.

След като безобразното въргаляне свърши и ловците на реликви се успокоиха, получихме някои разяснения.

С колоритния начин на изразяване, който му бе присъщ, Угонио обясни, че на него и на другаря му се беше сторила изненадваща идеята да се проучат commoditer^[2] подземията в района и, ако е възможно, на целия град, при положение че в продължение на множество години двамата корписантари, и безброй други, се опитвали да разберат дали улиците на погребания град имат някакво начало, среда и край, и дали човешки ум можеше да го разкрие по логичен път или, още по-просто казано, дали имаше някакъв определен начин, ако човек се загуби за зла чест в неговите дълбини, да се добере до спасението. Ето защо, продължи Угонио, картата на подземния Рим, която двамата корписантари бяха приготвили за нас, можеше да се окаже полезна и да ни удовлетвори. Никой преди това не беше опитвал дръзкото начинание да представи целия подземен Рим и малцина, без да се броят Угонио и Чаконио, можеха да се похвалят с така задълбочено познание на мрежата от проходи и пещери. Но такова скъпоценно изобилие на подземни познания (с което най-вероятно никой друг не разполагаше, подчерта отново Угонио) за съжаление не беше спечелило одобрението ни и следователно…

Ато и аз разменихме по един поглед.

— Къде е картата? — попитахме ние в един глас.

— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтваряйки отчаяно ръце, със сподавен глас.

— Чаконио проявлява уважаване към хистеричната отказаност на изключително вашата високоизмерна и космична решеност — каза равнодушно Угонио, докато другарят му навеждаше глава и с ужасяващо ръмжене повръщаше върху дясната си ръка един буламач, в който за жалост се забелязваха откъслеци от парцалчето, върху което беше нарисувана картата.

Никой не дръзна да се притече на помощ на картата.

— Кога Чаконио ил друг не одобрява, за да е повеч отец отколкот отцеубиец, понякога всеки път той пресдъвква — обясни Угонио.

Бяхме поразени. Картата (чиято важност едва сега осъзнавахме) беше лакомо изядена от Чаконио, който, според думите на своя колега, имаше навика да поглъща всичко онова, което не се харесваше на него или на познатите му. Скъпоценният чертеж, вече почти смлян, беше изчезнал завинаги.

— Но какво друго яде? — попитах смаян.

— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтърсвайки рамене и давайки да се разбере, че не се интересува прекалено от това какво минаваше прага на гърлото му.

 

Чаконио ни осведоми, че второто разклонение, това, което започваше с нещо като малка пещера и се отклоняваше надясно, извеждаше, да, на повърхността, но след една доста дълга отсечка.

Ато реши, че си струваше да проучим първото отклонение, което водеше наляво. Върнахме се назад и хванахме галерията. Едва из минахме десетина метра, когато Угонио привлече вниманието на Ато със силно придърпване.

— Чаконио е понадушил някво присъствийце в галерийката.

— Двете чудовища мислят, че наблизо има някой — каза полугласно Ато.

— Гфъррррлъбх! — потвърди Чаконио, посочвайки прохода, от който идвахме.

— Може би ни преследват. Аз и Чаконио оставаме тук, на тъмно — реши абат Мелани. — А пък вие двамата продължете бавно напред и със запалени лампи. Така ще можем да го уловим, докато следва вашата светлина.

Не приех с голямо въодушевление перспективата да остана насаме с Угонио, но всички се подчинихме, без да обелим дума. Усетих как сърцето ми започна да бие силно и дъхът ми се учести.

Угонио и аз напреднахме с двайсетина — трийсет метра, после се спряхме, за да наострим уши. Нищо.

— Чаконио е понадушил някъв присъствуващ и един листопадник — прошепна ми Угонио.

— Искаш да кажеш листо?

Угонио кимна утвърдително.

Една фигура леко се прокрадна в галерията. Стегнах всичките си мускули не знам точно за какво — да нападна, да пресрещна нападение или, най-вероятно, да избягам.

Беше Ато. Направи ни знак с ръка да отидем при него.

— Непознатият не ни е преследвал — обяви той, веднага щом стигнахме до него — върви си на своя глава и хвана главния коридор, този, който води направо след тясната дупка. Значи ще го преследваме ние. Но трябва да побързаме, иначе ще го изгубим.

Отидохме при Чаконио, който ни чакаше неподвижен като статуя, вирнал нос нагоре във въздуха и тъмнината.

— Гфъррррлъбх!

— Мъжествоносещ, младовик, здравословен, зауплашен — каза накратко Угонио.

— Мъж, млад на възраст, с добро здраве и изплашен — преведе Ато, мърморейки под нос. — Не мога да ги понасям тези двамата.

Завихме наляво, влизайки отново в главния проход и намалявайки до минимум светлината само в едната от лампите. След няколко минути вървене, най-накрая забелязахме пред нас друга далечна и слаба светлинка. Беше лампата на човека, когото преследвахме. Ато ми направи знак да загася нашия светилник. Вървяхме на пръсти, полагайки най-големи усилия да не издаваме какъвто и да е звук.

Достатъчно дълго следвахме загадъчния пътник, без обаче да можем да го зърнем, тъй като галерията завиваше леко надясно. Ако излезехме прекалено напред, той на свой ред щеше да успее да ни види и в такъв случай рискувахме да ни избяга.

Внезапно под крака ми се разнесе леко шумолене. Бях настъпил едно сухо листо.

Спряхме се с притаен дъх. Непознатият също бе спрял. В галерията настъпи абсолютна тишина. Чухме как едно ритмично шумолене приближаваше все повече и повече. Една сянка се очертаваше на светлината от лампата на преследвания, и приближаваше към нас. Двамата корписантари останаха неподвижни, смъкнали надолу своите качулки. В полусянката зърнах нещо да проблясва в ръката на Ато. Въпреки страха си, се усмихнах — сигурно ставаше дума за лулата му. После, на един завой на галерията, дойде откритието.

Бяхме преследвали чудовище. Върху лявата страна на подземието светлината от лампата ми разкри сянката на някаква зловеща изкривена ръка. Последва заострен и издължен череп, от който изскачаха отвратителни, гъсти и твърди снопове от косми. Тялото беше безформено и лишено от нормални пропорции. Адското създание, което си бяхме въобразявали, че ще можем да изненадаме, лазеше заплашително, приближавайки се към нашата четворка. Останахме вкаменени. Чудовището направи една, две, три крачки. Щеше вече да изскочи иззад завоя на галерията. Спря.

— Махай се!

Всички подскочихме, а аз усетих, че силите ме напускат. Някой бе извикал. Сянката на стената стана огромна, разкривена извън всякакви допустими възможности. После се сви, връщайки се към нормалните си пропорции в момента, когато съществото се появи в плът и кръв пред очите ни.

Беше плъх с размерите на кученце, вървеше смешно и несигурно. Вместо да изскочи бързо пред погледа ни (както огромния гризач, с който Ато и аз се бяхме сблъскали при първото си подземно пътешествие), тлъстото животно напредваше едва-едвам, безразлично към нашето присъствие. Изглежда някой зле го бе подредил. Лампата беше проектирала профила му, уголемявайки го, върху стената на галерията.

— Противна гад, изкара ми акъла — рече още веднъж гласът. Светлината пак започна да се отдалечава от нас. Преди мракът да ни обгърне отново, си размених един поглед с Ато. И той като мен бе разпознал без затруднения гласа на Стилоне Приазо.

* * *

След като оставихме зад гърба си агонизиращия плъх, продължихме спокойно преследването. Изненадващото разпознаване бе събудило у мен цяла вихрушка от предположения и подозрения. Знаех съвсем малко за Стилоне Приазо, освен онова, което самият той бе допуснал да се разбере. Наричаше се поет, въпреки че очевидно не живееше от поезията си. Дрехите му, макар и не пищни, говореха за благоденствие и сигурни средства, доста по-големи от тези, с които разполагаше който е да е случаен стихоплетец. Още отначало заподозрях, че истинският източник на парите му бе съвсем различен. Сега необяснимото му присъствие в подземните проходи разпалваше всичките ми съмнения.

Последвахме го още известно разстояние и стигнахме до място, където коридорът започна да се изкачва нагоре. Внезапно стана тясно и задушно. Движехме се на тъмно. Бяхме се наредили един зад друг, водаческото място бе заел Чаконио, който без никаква трудност следваше стъпките на Стилоне Приазо. Той разпознаваше промените в терена и ги съобщаваше на мен, втория в редицата, с бързи и леки удари по рамото.

Чаконио внезапно се спря, после пак продължи да върви напред. Стъпалата бяха привършили. Усетих полъх на свеж въздух по лицето си. От ехото на стъпките ми, макар и едва доловимо, разбрах, че се намирахме в някакво доста широко помещение. Чаконио се колебаеше. Ато ме помоли да запаля лампата.

Голямо бе учудването ни, когато, полузаслепени от светлината, хвърлихме поглед наоколо. Бяхме се озовали в огромна зидана зала със стени, изцяло покрити с фрески. В центъра стоеше голям мраморен предмет, който все още не успявах да различа добре. Угонио и Чаконио също изглеждаха объркани от това непознато място.

— Гфъррррлъбх! — оплака се Чаконио.

— Миризмицията призакрива присъствуващия — обясни Угонио.

Имаше предвид острия мирис на стара урина, който изпълваше залата. Ато разглеждаше очарован картините над главите ни. Различаваха се птици, женски образи, атлети, богати растителни декорации и очарователни фризове.

— Нямаме време — отърси се той от съзерцанието, — не можем да го оставим да изчезне така.

Намерихме бързо два изхода. Чаконио си беше върнал контрола над сетивата и посочи кой, според носа му, беше правилният. Поведе ни припряно през лабиринт от други зали, които не можахме да разгледаме колкото поради бързината, толкова и поради слабата светлина на лампата ни. Липсата на прозорци, на свеж въздух и на каквото и да било човешко присъствие доказваше обаче, че все още се намирахме под земята.

— Това са римски останки — каза Ато с възбуден глас, — може да сме под двореца на Канцеларията.

— По какво заключавате?

— Намираме се в голям лабиринт, което ме кара да мисля за сграда с доста внушителни размери. Имай предвид, че част от Клизея и цялата арка на Йорданес бяха разрушени, за да има достатъчно материал за строежа на Канцеларията.

— Влизали ли сте някога вътре?

— Разбира се. Познавах добре вицеканцлера, кардинал Барберини, който дори ме е молил за някои услуги. Дворецът е великолепен, а залите грандиозни, също и фасадите от травертинна са лоши, макар че…

Трябваше да прекъсне, защото Чаконио бе започнал да се катери по едно опасно стълбище, лишено от парапет, което навлизаше в мрачното и черно празно пространство на ново огромно помещение. Четиримата се държахме за ръце. Стълбището сякаш никога нямаше да свърши.

— Гфъррррлъбх! — извика победоносно Чаконио накрая и бутна една врата, която извеждаше на улицата. Така, полумъртви от страх и умора, отново се озовахме на открито.

Инстинктивно изпълних дробовете си, възвърнал сили, след петдневната карантина „При оръженосеца“, благодарение на хладния и свеж нощен въздух.

 

Един път поне и аз успях да помогна. Всъщност веднага разпознах къде се намирахме, понеже бях идвал на това място многократно с Пелегрино, който купуваше оттук хранителните продукти за „Оръженосеца“. Беше арката „Дели Ацетари“, близо до „Кампо деи Фиори“ и площад „Фарнезе“. Чаконио отново беше вирнал нос нагоре и незабавно ни повлече към широкото поле на Кампо деи Фиори. Ръсеше тих, лек дъждец. На площада забелязахме само двама просяци, задрямали на земята измежду вехториите си, и едно момче, което буташе пред себе си количка към една странична уличка. Достигнахме срещуположния край на площада и Чаконио веднага ни посочи едно малко здание. Намирахме се на улица, която ми беше позната, но не си спомнях името й.

Прозорците на сградата бяха тъмни. Но вратата към улицата изглеждаше само притворена. Улицата беше празна, но за по-голяма сигурност Угонио и Чаконио застанаха вляво и вдясно като часови. Приближихме се — отвътре се чуваше приглушен и далечен глас. Бутнах много внимателно вратата. Тясно дървено стълбище водеше надолу, където зад една друга притворена врата, се виждаше осветена стая. Оттам идваше гласът, към който сега се бе присъединил и втори.

Ато мина пред мен по стълбата. Стигнахме до долу. Тогава забелязахме, че вървим по истински килим от разпилени листове хартия. Ато тъкмо вземаше един от тях, когато внезапно гласовете станаха по-близки, точно зад притворената врата.

— … и са четиридесет скуди — чухме да казва единият от двамата.

Втурнахме се нагоре по стълбата и изскочихме навън, като се погрижихме обаче да притворим вратата, която извеждаше на улицата, за да не будим подозрение. С Угонио и Чаконио се скрихме зад ъгъла на сградата.

Бяхме видели правилно: от портичката излезе Стилоне Приазо. Хвърли един поглед наоколо и тръгна с бързи крачки към арка „Дели Ацетари“.

— Ами сега?

— Сега ще отворим клетката — отвърна Ато. Прошепна нещо на Угонио и Чаконио, които отговориха със злодейска усмивка. После се затичаха със ситен тръс по следите на Стилоне.

— А ние?

— Ние ще се приберем, но много полека. Угонио и Чаконио ще ни чакат в подземията, след като свършат една дребна работа.

 

Удължихме пътя си, избягвайки преминаването през Кампо деи Фиори, за да не бъдем забелязани от някого. Намирахме се в близост до френското посолство, както правилно отбеляза Ато, и рискувахме да бъдем изненадани от някой нощен стражар. Благодарение на своите познанства той можеше да поиска убежище. Но в този час, вместо да ни арестуват, корсиканските стражари на посолството най-вероятно щяха да предпочетат да ни ограбят и понатупат.

— Както може би знаеш, в Рим съществува така наречената квартална свобода: папските стражи и Началникът на полицията не могат да арестуват никого в кварталите на посолствата. Тази система обаче започва да става доста удобна за преследвани крадци и убийци. Ето защо корсиканските стражари не придирят много-много. За жалост брат ми Алесандро, който е капелмайстор на кардинал Памфили, тези дни отсъства от Рим. Иначе щеше да ни осигури ескорт.

 

Върнахме се в подземията. Слава Богу, лампите не се бяха повредили. Поехме из подземния лабиринт в търсене на залата с фреските, и тъкмо вече се смятахме за изгубени, когато от някаква невидима пролука на стената отстрани се явиха корписантарите.

— Приятен ли беше разговорът? — попита Ато.

— Гфъррррлъбх! — отговори Чаконио с доволна физиономия.

— Какво му направихте? — попитах притеснено.

— Гфъррррлъбх!

Оригването му ме успокои. Имах странното усещане, че по някакъв неясен начин съм започнал да разбирам еднообразната реч на корписантаря.

— Чаконио го простичко науплаши — увери ни Угонио.

— Представи си, че никога не си виждал нашите двама приятели — обясни ми Ато — и ги виждаш да скачат върху теб крещейки, в мрака на едно подземие. Ако те помолят за една услуга и ти кажат, че в замяна ще те оставят на мира, ти какво ще направиш?

— Със сигурност ще им направя услугата!

— Именно. Те просто са попитали Стилоне какво е тръгнал да прави тази нощ и защо.

Разказът на Угонио звучеше накратко така. Бедният Стилоне Приазо се бил отправил към дюкяна на някой си Комарек, който понякога работел в печатницата на Конгрегацията за разпространение на Вярата, а нощем приемал някоя и друга нелегална поръчка без да се отчита, за да закръгли печалбата си. Комарек печатал вестници, анонимни писма, а може би също книги, цитирани в Индекса — все забранени неща, за които му се заплащало доста щедро. Стилоне Приазо му поръчал отпечатването на няколко писма с политически предвиждания, по молба на един приятел от Неапол. В замяна двамината щели да си разделят печалбата. Затова той се намирал в Рим.

— Ами Библията? — попита Ато.

Не, каза Угонио, Стилоне не знаел нищичко за никакви Библии. А и не бил взел нищо от дюкяна на Комарек, дори и един лист.

— Значи не той е бил човекът, който е загубил окървавената страница в подземието. Сигурни ли сте, че ви е казал истината?

— Гфъррррлъбх! — изсмя се Чаконио.

— Присъствуващият науплашен се напишкоти — обясни радостно Угонио.

 

За да си свършат докрай работата, двамата бяха обискирали Стилоне Приазо, намирайки в него една малка и измачкана брошура, която вероятно държеше винаги под дрехите си. Ато я приближи до светлината на лампата, докато тръгвахме по обратния път:

 

ТРАКТАТ

астрологически

за това колко въздействуват звездите от небето

в полза или вреда на намиращите се на земята неща за цялото

1683 лето,

пресметнато за дължината и ширината на пресветлия град

Флоренция

от Бартоломео Албицини Фиорентино

и посветен от същия

на преславния покровител и благопочитаем господар синьор

Джо: Клаудио Буонвизи,

посланик на преславната и превъзходна република Лука

при пресветлия господар Козимо III, Велик херцог на Тоскана

— Я виж, астрологическа газета — извика Ато развеселен.

Факли са звездите,

що пламъци излъчват…

Изчурулика той мелодично, предизвиквайки у Чаконио възхитено грухтене.

— Ууууух, кантатор кастратор! — изръкопляска угоднически Угонио.

— Вестникар, знаех си — продължи Ато, без да обръща внимание на корписантарите. — Но че Стилоне Приазо е бил и астролог предсказател, не, до това не бях стигнал.

— Защо подозирахте, че Стилоне е вестникар?

— Интуиция. Тъй или иначе поет със сигурност не можеше да бъде. Поетите имат меланхоличен нрав и, ако си нямат някой кардинал или принц, който да ги покровителства, веднага ги разпознаваш. Намират си всякакви поводи да ти четат боклуците си, зле облечени са, непрестанно опитват да си издействат покана да седнат на масата ти. Стилоне обаче има облекло, говор и израз на човек, който „има пълно шкембе“, както казват по неговия край. А същевременно е и резервиран, както Помпео Дулчибени например, и не се изказва не на място, както пък обича да прави отец Робледа.

— Какво значи предсказателна астрология?

— Знаеш, разбира се, какво правят горе-долу астролозите, нали?

— Да, горе-долу — опитват се да предвиждат бъдещето посредством звездите.

— В най-общи линии е така. Но това не е всичко. Добре е да имаш предвид това, което ще ти кажа, ако наистина искаш да бъдеш вестникар. Астролозите се делят на две категории: обикновени астролози и астролози предсказатели. И двете са съгласни с твърдението, че звездите и планетите, освен че произвеждат светлина и топлина, притежават потайни сили, чрез които предизвикват определени ефекти върху земните тела.

Сега преминавахме дългата извита галерия, в която бяхме изпаднали в ужас от сянката на каналния плъх.

— Но астролозите предсказатели преминават доста по-нататък, към една изключително опасна игра — каза абат Мелани.

В действителност те не се задоволяват само с това, да допускат въздействието на звезди и планети върху природата, но вярват, че то се отнася и до човека. Така, знаейки само родното място и рождената дата на някой човек, те се опитват да предвидят как влияят звездите върху неговия живот, например върху характера, здравето, късмета и нещастията, деня на смъртта и така нататък.

— Какво общо има това с вестникарите?

— Има, и още как. Понеже някои астролози са също така вестникари, въз основа на въздействието на звездите те правят политически предвиждания. Точно както Стилоне Приазо, който се движи необезпокояван с малка брошура с хороскопи в джоба, а нощем ходи да печата прогнози.

— Това забранено ли е?

— О, и още как. Случаите на наказания, наложени на астролози предсказатели или на техни приятели, включително духовници, са изключително многобройни. Преди няколко години проблемът ме беше заинтригувал и прочетох някои неща по темата. Папа Александър III например отстранил за една година един свещеник, който прибягнал до астрологията, независимо че човекът имал богоугодната цел да издири плячката на един обир, извършен в неговата църква.

Прехвърлих притеснено в ръцете си томчето, конфискувано от Стилоне Приазо, доближавайки го до светлината на лампата.

— Алманаси като този — каза Ато — съм виждал с десетки. Някои носят заглавия от рода на „Астрологически шеги“ или „Астрологични фантазии“, за да отдалечат всякакво подозрение, че се отнася до по-сериозни неща, като предсказателната астрология, която на всичкото отгоре е способна да въздейства върху политическите решения. Всъщност наистина става въпрос, за невинни книжлета със съвети и предположения за текущата година, но със сигурност нашият Стилоне не ще да е с много остър ум — изсмя се абатът, — ако, при опасния си занаят, дето върши, обикаля нелегални печатници с такива неща в джобовете си!

Уплашен, незабавно подадох на Ато тънкото книжле.

— Не, не, ти можеш да си го носиш без проблеми — увери ме той. Все пак, от съображения за сигурност, го набутах в панталоните си, добре прикрито под ризата.

— Вие мислите ли, че астрологията може наистина да помага? — попитах.

— Аз не. Но зная, че много лекари я вземат насериозно. Знам, че Гален е написал цяла книга De diebus criticis^[3], върху видовете лечения, които да се прилагат на болните в съответствие с разположението на планетите. Не съм астролог, но знам, че според някои, например, за да се излекува беса, е добре луната да се намира…

— …в Рак.

И двамата подскочихме, изненадани от намесата на Угонио.

 

— Бидейки луната в Рак, с небесен знак от триадата или Меркурий — продължи да мърмори без прекъсване корписантарят — се прочиства с успех беса; на шейсет градуса, или триада в Слънце — флегматизма; в равновесие с Юпитер — меланхоличността; в знака на Дракона, Козирога, Овена — знаци на мисълта — ще предизвиква смут, колкото повече се доближи до Северното астрално стоене, тъй кат се съединяват в двойка лошо влияещите състояния, а Северните ветрове най-вече чрез сбирането и натиска събуждат кръвни изблици и кръвно отделяне, като не бива да се прилага изпускане на тези, които от изблици са нападнати; ще бъде значи после тъй необходимо да се надзирават значимите признаци, за да бъде не кат селски лекар, и да излезе по-благодеятел, отколко лошодеятел, и да бъде повеч’ отец отколкот отцеубиец, отплащайки си пред съвестността, задет’ задовледтоворявайки дълга се увеличава на покръстения радосността, намалявайки грамовете, за да се не уголемят грандоманите, прилагайки подхождащите кръвоизпускания, и най-бедните, словесноблагодарни, ако се ползва мощността на Хипомеята.

Мълчахме и двамата, стъписани.

— Добре, добре, имаме си един истински експерт по лечебна астрология — коментира след малко абат Мелани. — Къде си научил всички тези ценни сведения?

— Гфъррррлъбх! — намеси се Чаконио.

— Мултиплизирахме познаванията с предпрочитвания на разлистваеми.

— Разлистваеми? — попита Ато.

Чаконио посочи книжлето, което държах в ръка.

— А, иска да каже книги. Хайде, момче, да не се спираме — страхувам се, че Кристофано може да реши да огледа странноприемницата. Ще бъде доста трудно да обясним отсъствието си.

— Но нали и Стилоне Приазо го няма?

— Мисля, че вече се е прибрал. След срещата с нашите две чудовища със сигурност се е върнал по най-бързия начин в странноприемницата.

Стилоне Приазо, предполагаше Ато, бе дошъл в Рим заради своя занаят на астролог предсказател, очевидно не много законна дейност. Ето защо имаше нужда от дискретен изход от „Оръженосеца“ през часовете на нощта. Подземната улица вероятно бе открил по-рано, имайки предвид твърдението му, че вече е бил гост на „Оръженосеца“.

— Мислите ли, че Стилоне има нещо общо с убийството на синьор дьо Муре и кражбата на моите перлички?

— Рано е да се каже. Трябва да помислим малко. Разбира се, със сигурност много пъти е посещавал подземията. Което изобщо не може да се каже за нас. Проклятие, ако ни беше под ръка картата, която ни бяха приготвили Угонио и Чаконио, колкото и да беше мръсна и объркана, щяхме да имаме изключително преимущество.

За късмет имахме поне едно преимущество — знаехме, че Стилоне е бил в подземията, докато той не знаеше за нас.

— Междувременно — добави абатът, — преди да си легнеш, иди да му хвърлиш един поглед — нямам особена вяра на тези две същества — и се обърна, за да посочи разкривените физиономии на корписантарите, които ни следваха.

Изкачихме отново целия пасаж до тясната дупка, която извеждаше при руините на стадиона на Домициан, под площад „Навона“. Ато се раздели с двамата корписантари, определяйки им среща на следната нощ, един час след залез слънце, и им обеща малка награда.

— Гфъррррлъбх! — протестира Чаконио.

Двамата корписантари настояваха за връщането на листчето от Библията. Ато обаче реши да го задържи, тъй като все още не бяхме разбрали какъв бе неговият произход, и даже ми го даде, за да го пазя внимателно. Все пак предложи на корписантарите отплата в пари.

— Това, което е правилно, е правилно — в крайна сметка бяхте направили картата.

Внезапно абат Мелани примижа. Взе от земята до краката си шепа пръст и я хвърли върху рамото на Чаконио, който остана вкаменен от изненада. После извади листа от Библията, разтвори го и го притисна върху мърлявото наметало на Чаконио, на мястото, което току-що бе напрашил.

— Животни, свине, копелета — заяви той, гледайки ги с презрение. Двамата останаха смирено неподвижни в очакване на наказание. Върху листа се бе отпечатало нещо като гъст лабиринт с познати очертания:

— Помнете — никога повече да не ми причинявате нещо подобно. Никога.

После млъкна, като прибра в джоба парите, които беше приготвил за Угонио и Чаконио.

— Разбираш ли? — каза ми по-късно, след като четворката се раздели. — Искаха да ни направят на идиоти. Натиснали са парцала върху козя кожа, с каквато се покриват. После са добавили две-три драскулки и работата е готова — това беше скъпоценната карта на римските подземия. Но не на мен, не на мен тези. Фигурата в средата на картата беше огледален образ на една кръпка на рамото на Чаконио — ето как ги разкрих!

Повече не отворихме уста и когато се прибрахме „При оръженосеца“ напълно изтощени, вече беше късна нощ.

Вече се качвах по стълбите, след като се разделих с Ато, когато на втория етаж забелязах слаба светлинка да се процежда от стаята на Стилоне Приазо. Спомних си наставлението, дадено ми от абата, да хвърля един поглед на младия неаполитанец. Приближих лице до леко открехнатата врата в опита си да надзърна вътре.

— Кой е? — чух го да пита с треперещ глас.

Представих се и влязох. Беше се сгушил в леглото, блед и оцапан с пръст. В полусянката се престорих, че не забелязвам това.

— Защо си буден в този час, момче?

— Моят господар трябваше да се облекчи — излъгах, — а вие?

— Аз… аз сънувах ужасен кошмар. Две чудовища ме нападаха в тъмнината и ми отмъкваха всичките книги и всичките пари, които носех със себе си.

— О, и пари също? — попитах, понеже се сетих, че Угонио и Чаконио не бяха споменавали подобен факт.

— Да, и после ме питаха… тъй де, измъчваха ме и не ми даваха мира.

— Ужасно! Би трябвало да си починете.

— Невъзможно, все още ги виждам пред себе си — каза той, потръпвайки, приковал поглед в някаква неопределена точка в тъмното.

— И аз сънувах тези дни някакви чудновати неща — казах, за да му повдигна настроението, — на които бе невъзможно да се разбере значението.

— Значение… — повтори замаян Стилоне Приазо. — Не можеш да разбереш значението на сънищата. Трябва ти специалист по ониромантия^[4]. Истински обаче, не някой шарлатанин или някоя уличница, която се опитва да ти одере кожата.

Изчервих се при тези думи и се опитах да сменя темата.

— Ако не ви се спи, мога да ви правя компания известно време. Аз също нямам желание да се мъча да заспя отново тази нощ — предложих с надеждата да успея да завържа разговор с неаполитанеца и, дай Боже, да успея да изтръгна от него някакви полезни сведения за разследванията на абат Мелани.

— Няма да откажа. Нещо повече, ще ми бъде много приятно, ако бъдеш така добър да ми изчеткаш дрехите, докато се мия.

Стана и, след като се съблече, отиде на легена, където започна да мие калта от ръцете и главата си. На леглото му, където беше оставил дрехите и една четка, зърнах бележник, на който имаше начертани странни знаци. До него няколко стари книги, на които разтворих титулните страници: Myrotecium, Protolume chimico echeggiante и накрая Antilucerna fisica oroscopante.

— Интересувате се от алхимия и хороскопи? — попитах, впечатлен от тези заглавия с тъмен и неясен смисъл.

— О, не — извика Стилоне, обръщайки се внезапно. — Просто са написани в рима и ги разглеждах, за да почерпя някакво вдъхновение. Знаеш, че съм поет, нали?

— Ах, да — престорих се, че му вярвам, докато започвах с четкането. — Пък и астрологията, ако не греша, без туй е забранена.

— Не е точно така — отвърна раздразнен. — Забранена е само предсказателната астрология.

За да не събудя подозрение, се престорих на напълно бос в материята и така Стилоне Приазо, докато си бършеше енергично главата, ми повтори с маниери на учен онова, което вече бях чул от Ато.

— Накрая, преди около половин век — завърши той — папа Урбан VIII, точно по средата на управлението си, излял цялата си ярост срещу астролозите предсказатели, след като в продължение на трийсетина годините се бяха радвали на все по-голяма толерантност и даже на престиж, и то дори сред кардинали, принцове и прелати, търсещи предсказания за сигурен късмет. Беше като земетресение — и то толкова силно, че и до днес този, който чете съдбата по звездите, се излага на сериозни рискове.

— Жалко, сега щеше да ни е от голяма полза да знаем как ще свърши карантината „При оръженосеца“ — дали ще умрем в някой лазарет или ще излезем живи и свободни — провокирах го аз.

Стилоне Приазо не отговори.

— С помощта на някой астролог вероятно бихме могли да разберем също така дали синьор дьо Муре е умрял от чума или е бил отровен, както твърди Кристофано — опитах отново. — Така ще можем да се опазим от възможните бъдещи посегателства на убиеца.

— Забрави това. Отровата, повече от което и да било смъртоносно оръжие, е недостъпна за зоркото око на звездите. Тя е по-силна от всеки опит за гадание и предвиждане — ако трябва да убия някого, бих избрал именно отрова, за да изляза чист от цялата работа.

Пребледнях, като чух тези думи. Стори ми се, че долових в тях потвърждение на подозренията ми.

Астролози и отрова: незабавно си спомних разговора за отровите, които водиха нашите наематели около трупа на бедния синьор дьо Муре същата вечер, когато ни заключиха. Не беше ли станало дума именно за факта, че специалисти в приготовлението на отровни отвари са именно астролозите и парфюмеристите? А Стилоне Приазо, помислих си разтреперан, беше вестникар и астролог, както абат Мелани съвсем наскоро бе разкрил.

— Наистина ли? — реагирах, като изиграх най-невинен интерес. — Може би вече знаете за смъртни случаи, в които се подозира отрова и които не е било възможно да се предвидят по звездите?

— Да вземем за пример един от всичките: абат Моранди — заяви Стилоне. — Беше най-нашумелият случай.

— Кой е абат Моранди? — попитах, прикривайки с усилие тревогата си.

— Свещеник, но преди всичко най-големият астролог в Рим — отговори той като по учебник.

— Как е възможно, свещеник-астролог? — отвърнах с явно недоумение.

— Ще ти кажа и още нещо — накрая на миналия век епископ Лука Гаурико е бил официален придворен астролог на цели четирима папи. Златни времена! За жалост, завинаги отминали… — въздъхна той.

Забелязах, че езикът му започна да се развързва.

— Това след случката с отец Моранди? — настоях.

— Точно така. Трябва да знаеш, че отец Орацио Моранди, абат на манастира „Санта Праксида“, имаше — преди не повече от шейсетина години — най-богатата астрологическа библиотека в Рим, притегателен център за всички най-известни астролози на онова време. Поддържаше кореспонденция с най-известните учени на Рим, Милано, Флоренция, Неапол и други градове, също и извън Италия. Множество бяха хората на науката и хуманитарните знания, които искаха мнението му относно звездите. Дори злочестият Галилео Галилей, когато пребивавал в Рим, е бил негов гост.

По времето на събитията абат Моранди, продължи Стилоне, скоро бил прехвърлил петдесетте: деен, винаги весел, по-скоро висок, отколкото нисък, с все още слабо прошарена коса. Тогава астрологията се радвала на не малко толерантност. Законите срещу нея съществували, но в действителност изобщо не се вземали предвид. По адрес на абат Моранди обаче се носели не много почтени слухове за не особено почтени занимания: бил подозиран, и не без право, че работи като вестникар, използвайки своите многобройни познанства извън града. В папската държава се предавали от ръка на ръка анонимни брошури, отпечатани на други места, пълни с поверителни вести за римския двор. Смятало се, че подобни клюки били събирани и разпространявани от Моранди, чийто интерес към политическите игри и дворцовите интриги във Вати кана бил добре известен. Но никой никога не успял да докаже, че той е организаторът на всичко това. И то не само, защото наистина било трудно да се разкрие авторът на вестниците, но също защото дейността на вестникарите и преписваните, макар и забранена, всъщност била широко подкрепяна и хората много рядко се впускали на лов за авторите на съобщенията и вестниците. Освен това, поради рода сведения, които подобни неблагонамерени писания съдържали, било ясно, че източник на вестите, разпространявани от отец Моранди, можели да бъдат единствено изтънчени умове като тези на самите секретари на принцовете и кардиналите. И даже, което било доста по-вероятно, техните господари.

Славата на Орацио Моранди била достигнала своя връх, когато (през 1630 г.) абатът си наумил да потвърди, въз основа на своите астрологически изчисления, че папа Урбан VIII Барберини щял да умре до края на годината. Абатът, преди да оповести това свое убеждение, се бил посъветвал с други утвърдени изследователи на звездите. Те на свои ред направили изчисления и достигнали до същия резултат.

Не се съгласил единствено отец Рафаело Висконти, който преподавал математика в Рим и предвиждал, че папата, в случай че не се излага на опасности, щял да умре не по-рано от тринадесет години, тоест през 1643 или 1644. Професорът обаче не бил приеман много насериозно от колегите си, които до един се съгласявали с наближаващата кончина на папа Барберини. Предсказанието на абата на „Санта Праксида“ плъзнало из целия Рим и из останалите столици със светкавична бързина. Като астролог той имал такъв голям престиж, че някои испански кардинали побързали да се запътят към Рим, за да участват в конклава, който вече се смятал за сигурен. Мълвата се разпространила също из Франция, така че кардинал Ришельо се видял принуден да помоли римския двор да вземе мерки, за да сложи край на тази неудобна ситуация.

И станало така, че слуховете стигнали до ушите на самия понтифекс. Той не бил особено доволен да разбере, при това по такъв начин, че наближавал последният му земен час. На 13 юли папа Урбан VIII наредил да се заведе процес срещу абат Моранди и неговите съучастници. Два дни по-късно Моранди бил хвърлен в затвора „Тор ди Нона“, а библиотеката и жилището му — претърсени и запечатани.

— И тук идва изненадата: наистина, намерили различни астрологически трактати, но никаква следа от вестници или астрологични предсказания, единствените неща, които можели да докажат желание да се престъпи закона или даже да се извърши някакво злодеяние. Абат Моранди и събратята му се оказали предпазливи. Срамът бил голям. Папата щял да се злепостави пред цяла Европа — изсмя се Стилоне Приазо.

— И после? — насърчих го в нетърпението си да чуя продължението, с надеждата да доловя най-сетне нещо интересно за моите търсения.

— Тогава се намесил адвокатът на абата. Кой може да успее да предаде и да съсипе дори най-предвидливия, подготвения и зоркия сред хората? Собственият му адвокат. Помни това, момче — така е било винаги и така ще бъде.

Дълбокоуважаемият адвокат Теодоро Амайден — продължи Стилоне Приазо не без ирония — от дълго време правен съветник на манастира „Света Праксида“, се притекъл на помощ на папата. Няколко дни след ареста на Моранди, Амайден се отправил към книжарница „Ла Луна“ на площад „Паскуино“ и с най-невинното изражение на света, уж без да иска, се изтървал в присъствието на доста хора, че при претърсването не било намерено нищо, само защото монасите били проникнали навреме в кабинета през един таен проход, в който се влизало, като се извадели гвоздеите от един дървен капак (който адвокатът описал в подробности); били изнесли всичките писания, които можели да злепоставят абата, и изгорили някои, а други скрили. Това обстоятелство, добавил адвокатът, му било разкрито от един прислужник на Моранди. След като оставил събеседниците си поразени от тези разкрития и най-вече от непредпазливото им обсъждане, Амайден спокойно си отишъл вкъщи.

Новината, разбира се, достигнала веднага до съдията, който наредил да бъдат арестувани всичките дванайсет монаси от „Света Праксида“ и повикал Амайден.

— Тази адвокатска змия — изсъска Стилоне с отвращение — имал дяволската наглост да потвърди на разпита, че е оповестил публично тайната за дървения капак: — Два дни след арестуването на абат Моранди, Алесандро, слуга при гореспоменатия абат, ми рече, че отците разчистили кабинета и, вземайки писанията, ги изгорили. Рече ми още с изражение радостно, че съдът не ще да намери никакво доказателство срещу абата, защото нямало вече нищо, че били всичките писания предадени на огън — каза Стилоне, говорейки носово, за да имитира произношението на адвоката-предател.

Това било краят. Скоро след това всички монаси признали и накрая самият Моранди потвърдил, че е работил върху хороскопа на папата и че е упражнявал вестникарския занаят. Притиснат от въпросите на съдията, издал даже имената на колеги и приятели, които на свой ред вкарали други в капана.

 

— И така приключил процесът — казах аз.

— Точно обратното — отвърна Стилоне, — именно тук нещата започнали да се усложняват.

При обвиненията в съучастие рискували да излязат на бял свят много неудобни имена: преди всичко кардинали, наред с техните лични секретари и сътрудници, които, като разбрали предсказанието за близката смърт на Урбан VIII, се били допитали до звездите за потвърждения относно възможността си да се доберат до папската тиара. Още при първия разпит, Моранди подхвърлил на своите обвинители едно-две високопоставени имена: една книжка със сатири, която бил получил от секретаря на Консисторията^[5] и трябвало да е преминала и през ръцете на иконома на Свещения ватикански дворец; а една реч под формата на писмо, описваща предначертания от звездите живот на папата, бил дал на библиотекаря на негово високопреосвещенство кардинал де Медичи. Тази реч я бил преписал от отец Рафаело Висконти и била прочетена също така от кардинала племенник Антонио Барберини…

Папата веднага разбрал какво се очертавало на хоризонта: скандал, който щял да опозори цялата Консистория, а на първо място собствената му фамилия. Ето защо Урбан VIII веднага взел мерки, като наредил имената на понтифекси, кардинали, прелати и дори на някои светски лица да бъдат пропускани в протоколите и обозначавани с цифра отстрани, или просто оставяни като бели петна в текста. Лично негово щяло да бъде решението дали те да бъдат написани или не.

Когато протоколите от разпитите преминавали допустимата граница, се появявали тези omissis^[6], пожелани от папата: „Познавам мнозина, които разбират от астрология. Винченцо Ботели ми бе учител. Той ми рече, че мнозина в двореца разбирали от астрология, като кардиналите ***, *** и ***, и после ***, ***, *** и още *** и ***“

— Изобщо, кардинали колкото щеш — възкликна Стилоне. — Съдията, докато слушал разтреперан тези всеизвестни имена, съзнавал отлично, че този астрологически пазар се разигравал за сметка на същите тези облечени в пурпур господа, които рискували, ако слугите им изпуснеха някоя и друга думичка в повече, да се покрият с безчестие. И тогава всеки, който е хранил надежди да бъде избран един ден за папа, се прощава с амбициите си.

— И как свърши всичко? — попитах, нетърпелив да чуя какво общо има цялата тази история с отровата.

— О, за това имаше грижа… провидението — отговори Приазо с многозначително изражение. — На 7 ноември 1630 абат Моранди беше намерен мъртъв в килията си, легнал по гръб, със скромното расо и сандалите, които беше носил през целия си живот.

— Убит!

— Е, смъртта бе установена от един от неговите монаси, който не изрази съмнения: невидял „никакъв знак за злосторничество“ и мъртвият „се разпознава, че е умрял от естествена смърт, сиреч от треска и това аз добре го знам, понеже все съм бил негов помощник, докато беше в затвора“. Монахът казал освен това, че през изминалите дни абатът е бил болен.

Шест дни по-късно, лекарят на затвора „Тор ди Нона“ представил своя доклад — Моранди е починал след двадесетдневно боледуване. Първоначално е имал шестдневна треска, която се е влошила впоследствие и накрая се оказала смъртоносна. „Нито имам, нито ми се е представил повод да имам, подозрение за отрова“ удостоверява лекарят, подкрепен и от двама други колеги. Всички премълчават обаче, че два дни по-рано починал, след подобни симптоми, друг затворник, задържан заедно с Моранди, с когото си поделили някакъв сладкиш с неясен произход. Слуховете и подозренията за отравяне се носели, настоятелни и неукротими, в продължение на месеци.

Но каква полза от това? Отец Моранди бил мъртъв, понасяйки сам ужасната тежест на греховете на целия папски двор. С голямо облекчение, непредпазливо повдигнатото було, отново било спуснато възможно най-бързо.

Със собственоръчно написана папска наредба Урбан VIII заповядал на съдията да преустанови процеса, осигурявайки имунитет на преписваните, астролозите и монасите. Наредил също да не се предприемат евентуални бъдещи съдебни действия срещу тях.

 

Стилоне Приазо замълча и ме погледна. Беше се подсушил и се вмъкна в леглото, очаквайки в пълна тишина моята реакция на историята.

Следователно в случая на абат Моранди, както в този на синьор дьо Муре — разсъждавах аз, докато подреждах изчетканите дрехи на стола — отровата е била прикрита под лъжливите одежди на някаква болест.

— Но нима не са били виновни всички? — възразих аз, увлечен от тъжния разказ.

— Ако се позамислиш, преписвачите бяха преписвали, монасите бяха прикрили доказателствата, астролозите бяха спекулирали със смъртта на папата. А най-вече кардиналите бяха дали благословията си за всичко това. Така че би било несправедливо да не бъдат наказани. Но за целта трябваше да се стигне до присъда — забеляза Стилоне, — която би предизвикала шум. Именно това би било най-малко в полза на папата.

— Значи Урбан VIII не е починал през онази година?

— Не, съвсем не. Моранди беше сбъркал изцяло предсказанията си.

— А кога умря?

— През 1644 година.

— Но не беше ли именно тази датата, изчислена от отец Висконти, математикът?

— Разбира се — отговори Стилоне. — Стига само абатът на „Санта Праксида“ да се беше вслушал малко по-добре в своя приятел професора, щеше наистина да предскаже смъртта на Урбан VIII. Вместо това предрече своята.

— А какво се случи с астролозите след смъртта на Моранди? — попитах, потиснат от тъжната забележка.

— Ето го списъка на последиците: отричане за Галилей, изгнание за Арголи^[7], бягство за Кампанела^[8], клада за Чентини^[9]. Всичко това само в разстояние на няколко години.

На това място Стилоне замълча, като че отделяше минута, за да уважи паметта им.

— И астрологията бе задушена под тежестта на папските були — завърши той.

— Но ако Моранди беше разбрал, че наближава краят му, щеше ли да успее да го избегне някак? — попитах, отдавна забравил скритите намерения, с които бях подбудил разказа на Стилоне Приазо.

— Питаш ме дали може да се възпре предначертаното от звездите. Труден въпрос! Един свещеник доминиканец, Томазо Кампанела, човек с много познания и с извисен дух, написа De Fato Siderali vitando^[10], в която именно учи как да се избегне предначертаният от звездите път. Кампанела обаче всъщност се стреми да поясни, че в изключителни случаи няма път за бягство, дори и за самите астролози.

— Как така, значи дори този, който разчита звездите не е по-добре от другите? Значи човек не може да се противопоставя на волята на звездите! — извиках, разтърсен от трепет.

— Може би да. А може би не — усмихна се тайнствено Стилоне Приазо.

— Но защо тогава Нашият Господ е дошъл на земята. Ако силата на небесните сфери се простира над всичко — треперех, докато слушах самия себе си да говоря така, — значи не съществува и Спасението.

— Какво ще кажеш, ако ти разкажа, че дори и на Нашия Спасител — изсмя се Стилоне Приазо без никакво притеснение, — е бил предначертан земния път?

И той ми обясни, че първоначално на съставянето на хороскопа на Нашия Спасител се посветили цели тълпи учени със славни имена като Албертус Магнус^[11], Пиер д’Ели^[12] или Албумазар^[13]. После с това богохулно занимание се заели все по-низши умове — между тях все пак забележителният Джироламо Кардано, но и неколцина незначителни провинциални прелати.

— И какво толкова се чете в хороскопа на Иисус?

— Не малко, вярвай ми. Разположението на неговите звезди е едно от най-изключителните. Според Джордано Кардано, ярката звезда, която се явява при раждането му, всъщност обозначава вечния блясък на неговата слава; Юпитер обозначава способността му да направлява по прекрасен начин, да бъде правдив и смирен; житният клас, с който изобразяват знака на Девата, дарява благородство, красноречие и пророчески способности; накрая асцендентът, който свързва Везните от осмата и деветата сфера, и точката на есенното равноденствие, придава на цялата картина божествена уникалност. Според Кампанела обаче звездната карта на Месията в крайна сметка не е толкова изключителна, както си мислят другите. Защото според Кампанела още по-изключителен бил, собственият му хороскоп.

— Собственият му хороскоп? Кампанела се е поставял над Христос?

— В общи линии. Инквизицията го обвини, че се представя за месия, тъй като, твърдеше, че при неговото раждане имало същото особено подреждане на планетите като в момента на раждането на Иисус.

— Основателно ли беше обвинението?

— И да, и не. Беше лъжливо, защото Кампанела, доколкото знам, никога не се бе обявявал за пророк. Отчасти бе вярно, защото той бе допуснал грешката да се изпусне, също и в затвора, че присъствието на седем планети в асцендента (много крале и императори не са имали повече от три) било нещо до такава степен изключително, че, както го бяха уверили някои еврейски и немски астролози, съвсем скоро той щеше да постигне власт над света. Малко дръзко предсказание, не мислиш ли?

— И как свърши всичко?

— По начин, доста различен от очакванията на Кампанела. Той прекара дълги години в затвора заради твърденията си. Именно Урбан VIII облекчи затворничеството му, за да си послужи с неговите астрологически умения. Всъщност по онова време вече се разпространяваха предсказанията на абат Моранди за наближаващата му смърт и папата се страхуваше.

— Значи Урбан VIII също е вярвал в астрологията, на която толкова се е противопоставял!

— Но разбира се! Вече ти казах, че всички, ама наистина всички, във всяка епоха са отдавали дължимото на мадам Астрология — изсмя се пак Стилоне Приазо. — Дори Галилей, когато е имал нужда от пари, е падал дотам да изчисли някой и друг хороскоп.

 

Папа Барберини, подхвана той отново, когато предсказанието за смъртта му започнало да се предава от уста на уста, паднал в плен на най-ужасяващи страхове. Докато публично показвал пренебрежение към предсказанията на абат Моранди, той повикал тайно Кампанела, молейки го разтреперан да предотврати заплахата. Доминиканецът се представил, както могъл: препоръчал разпръскването на ароматни есенции и парфюми срещу зловредните изпарения, карал паната да носи бели дрехи, които трябвало да предотвратят въздействието на затъмненията, палел факли, които символизирали седемте планети и така нататък.

— В началото късметът сякаш беше на страната на Кампанела. Опасността бе избегната и, след смъртта на Моранди, доминиканецът най-накрая щеше да се радва на папската признателност. Обаче неговата лоша звезда му нанесе нов удар: някой го предаде и така, поне в това, Кампанела стана равен на Иисус Христос. Без знанието му във Франция, на доверения му печатар, бе изпратен един негов таен ръкопис — De Fato Siderali vitando. Предателите бяха двама доминиканци, пламнали от завист поради слуховете, според които техният събрат бил стигнал до длъжността на съветник на Светата инквизиция. Френският печатар паднал в капана — повярвал, че Кампанела (който през последните години бе прекарал повече време в затвора, отколкото на свобода) не е успял да приложи към краткия трактат някакво придружително писмо. De Fato Siderali Vitando беше публикуван.

— Но този „De Fato Siderali Vitando“ не е ли книгата, която обяснява как да се избягват зловредните въздействия на звездите?

— Именно, и за Кампанела това беше поредната катастрофа. В книгата бяха подробно описани отклоняващите практики, на които Кампанела беше подложил папата. Церемонии, за които от доста време се носеха слухове из Рим и за които никой не разполагаше с доказателства, но които, според мнозина, бяха прикритие за демонични ритуали. De Fato изглежда бе изфабрикуван с единствената цел да подрони престижа на Светия Престол. За да успокои скандала и папския гняв, Кампанела трябваше с невероятна бързина да подготви друга книжка, в която се опитваше да покаже, че подобни ритуали не бяха нито израз на суеверие, нито дело на Сатаната, а се обяснявали според критериите на натуралистката философия и опита на сетивата. Накрая обаче се наложи доминиканецът да избяга във Франция, където намери подслон от преследванията и можеше да преподава в Сорбоната. Дори кралицата го помоли да изчисли хороскопа на току-що родения дофин.

— Тоест на Луи XIV?

— Точно така. За щастие Кампанела не сбърка последното важно предсказание в своя живот. Каза, че бъдещият крал ще управлява дълго, с твърдост и с успех. Така и стана. Но сега е по-добре да престана. Слава на Бога, малко ми се приспа.

 

Зазоряваше се. Приех с безмълвно облекчение края на разговора. Отново се укорих, задето самият аз го бях подбудил в началото. А в действителност не само че не бях разкрил абсолютно нищичко относно отравянето на дьо Муре или относно кражбата на перличките ми, но в края на това дълго събеседване мислите ми бяха още по-объркани от преди.

Питах се дали желанието ми да вляза в редиците на вестникарите не предвещаваше прекалено много опасности: прекомерната близост с лица, подобни на абат Моранди, който поверяваше предсказанията си на вестници и брошури, излагаше човек на риска да бъде сбъркан за астролог или, още по-лошо, за черен магьосник или еретик.

В същото време гърдите ми се изпълниха с напълно оправдан гняв: справедливо ли беше да се наказва човек, както се бе случило с абата от „Света Праксида“, за грях, който явно се опрощаваше на кардиналите и на папите? Ако астрологията беше само едно невинно занимание, обикновени фантазии, плод на бездействието, защо бе тогава това ожесточение срещу Моранди и Кампанела? Ако пък беше грях, достоен за тежко наказание, как бе възможно толкова много хора от папския двор да са се занимавали с това?

За мен бе доста трудно да изпитам лично достойнствата на науката за планетите и съзвездията. За да се разбере разположението на звездите в деня на раждането ми, трябваше да бъде известно именно това, което на мен, подхвърленото дете, никога не можеше да бъде дадено — денят и часът на раждането.