Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (14)

Шеста нощ
16 срещу 17 септември 1683

Изчакахме, както обикновено, момента, в които всички наематели, включително Кристофано, окончателно се бяха оттеглили по стаите си, и се спуснахме в кладенеца, който извеждаше в меандрите, разположени под странноприемницата.

Преминахме без неочаквани препятствия разстоянието до мястото на срещата с Угонио и Чаконио, в подземията на площад „Навона“. Когато обаче отново се събрахме с корписантарите, Ато Мелани трябваше да преодолее някои искания и бе въвлечен в един оживен спор.

Поради авантюрите, в които ги бяхме въвлекли, двете странни същества, се оплакваха, че не са имали възможност да се посветят свободно на своята дейност. Освен това по техните думи, самият аз бях нанесъл поражения на някои скъпоценни кости, които грижливо били натрупани, а впоследствие те бяха рухнали върху мен при нашата първа среща. Аргументът не беше кой знае колко убедителен, но Чаконио бе започнал безсрамно да развява под носа на абат Мелани един огромен кокал, който, с все още останало по него месо, вонеше ужасяващо. Корписантарят настояваше, че се е повредил вследствие на инцидента. Само и само, за да не вижда повече този гнусен и вонящ остатък, Ато предпочете да отстъпи.

— Добре, съгласен съм. Но не искам да чувам нищо повече за вашите проблеми.

Извади от джоба си шепа монети и ги подаде на Чаконио. Корписантарят светкавично грабна парите с кривите си пръсти, като че ли искаше да откъсне ръката на абат Мелани.

— Не мога да ги понасям тези двамата — измърмори под носа си абатът, докато разтриваше дланта си с израз на погнуса.

— Гфъррррлъбх, гфъррррлъбх, гфъррррлъбх… — започна да мърмори полугласно Чаконио, като си прехвърляше монетите от ръка в ръка.

— Тотализира стойностноста на паричието — каза ми на ухото Угонио с уродлива и двулична усмивка. — Скръндзарин е.

— Гфъррррлъбх — заключи доволно Чаконио, пускайки парите в една мърлява и мазна торба, където те паднаха, като издрънчаха върху купчина монети, очевидно доста солидна.

 

— В крайна сметка двете чудовища са ни от полза — каза ми по-късно абат Мелани, докато Угонио и Чаконио потъваха в тъмнината. — Това гадно нещо, което Чаконио завря под носа ми, всъщност беше изхвърлено от някой месар, реликви — друг път. Но понякога е по-добре да не затягаш прекалено въжето и да платиш; в противен случай ще ги направим наши врагове. Не забравяй: в Рим винаги трябва да се побеждава, но никога да не се злоупотребява с победата. Този свещен град почита могъщите, но се наслаждава на тяхното падение.

След като си прибраха заплащането, корписантарите бяха връчили на Ато това, което ни трябваше — копието от ключа, с който се отваряше вратата между конюшнята на Тиракорда и кухнята. Когато вече се качихме през отвора в малката конюшня на лекаря, влязохме без усилия в къщата. Късният час подсказваше, че единствено старият лекар е все още на крак, в очакване на своя гост.

Преминахме през кухнята, влязохме в стаята със старото легло с балдахин и после във преддверието на къщата. Напредвахме в мрака, като се ориентирахме само благодарение на паметта и на слабата лунна светлина. Започнахме да се изкачваме по спираловидната стълба; тук ни посреща благодатната светлина на големите свещи, които предната вечер на Ато се бе наложило да угаси, за да подсигури пътя за отстъпление. Подминахме първата стаичка на средата на стълбите, където бяха изложени красивите предмети, на които се възхищавахме по време на последното разследване. После стигнахме до първия етаж, който, както предишната нощ, тънеше в мрак. Този път обаче вратата към етажа бе отворена. Тишина владееше навсякъде. С абата си разменихме съучастнически поглед: сега вече щяхме да престъпим този съдбовен праг. Почувствах се изпълнен от необичаен и безумен прилив на смелост. Предишната нощ всичко беше минало добре, помислих си аз, можехме да се справим и този път.

Внезапно трикратен грохот откъм преддверието на приземния етаж, накара сърцата ни да подскочат. Някой бе почукал на входната врата Веднага побягнахме по стълбите между първия и втория етаж, към другата стаичка, в която се помещаваше библиотеката.

 

Над нас се чу глъчка и после, отдолу, шум на далечни стъпки. Отново се намирахме между два огъня. Ато се канеше отново да духне свещника (нещо, което този път щеше да предизвика подозрението на стопаните на къщата), когато до ушите ни достигна ясно гласът на Тиракорда.

— Ще ида аз, Парализа, ще ида аз.

Чухме го да слиза по стълбите, да преминава през преддверието, да отваря вратата и да издава възглас на приятна изненада. Посетителят влезе, без да каже и дума.

— Да влезеш тук ням — каза игриво Тиракорда, докато затваряше входната врата — четири цифри.

— Извинете, Джовани, тази вечер не съм в настроение. Някой трябва да ме е проследил и този път предпочетох да използвам един друг пасаж.

Ато и аз, прилепени като два охлюва на стената на стълбите, задържахме дъх. Макар и кратък, диалогът ни бе достатъчен за да разпознаем без всякакво съмнение гласа на Помпео Дулчибени.

* * *

Тиракорда поведе госта си към първия етаж. Чухме как двамата се отдалечиха и после отвориха някаква врата. Щом останахме пак сами, слязохме от нашето скривалище и на свой ред излязохме в голямото преддверие на първия етаж. Исках и да питам за хиляди неща, но мълчанието беше единствената надежда за спасение.

Влязохме в една просторна стая, където, в полумрака, успях да забележа две легла с балдахин и някакви други мебели. Едва доловим поради разстоянието, до нас долиташе разговорът между Тиракорда и Дулчибени. Като по чудо успях да не се спъна в една ракла. Но когато зениците ми привикнаха с тъмнината, внезапно забелязах с ужас две студени и смръщени лица, които сякаш чакаха неподвижни в мълчалива засада сред мрака на залата.

Вледенен от страх, имах нужда от няколко секунди, за да разбера, че това бяха два бюста, единият от бронз, а другият от мрамор, положени върху два постамента на нивото на моя ръст. Встрани от тях се виждаха една статуя на Херкулес от гипс и един гладиатор.

След като свихме наляво, преминахме в преддверието, край чиито стени бе наредена дълга редица от столове, а оттук — в едно второ преддверие, по-широко и също потънало в мрак. От една съседна зала идваха гласовете на Тиракорда и на неговия съгражданин.

Много предпазливо се приближихме до процепа между вратата, която бе само притворена, и рамката й. Пронизвани от тънкото острие на светлината, която се процеждаше през пролуката, присъствахме на един странен разговор.

— Да влезеш тук ням; четири цифри — повтори Тиракорда същите думи, с които посрещнал своя гост на входната врата.

— Четири цифри, четири цифри… — повтори Дулчибени.

— Така е: помислете си спокойно, нали сте дошли за това?

Лекарят се изправи и, тътрейки се, излезе от полезрението ни, отивайки наляво. Дулчибени остана седнал гърбом към нас.

Помещението беше осветено от две огромни позлатени восъчни свещи, сложени върху масата, край която бяха седнали двамата. Великолепието на мебелировката, каквото никога преди не бях виждал, отново ме удиви и възхити. До свещите бе поставена посребрена кошничка с восъчни плодове; обстановката се допълваше още от два големи свещника — първия върху една дъбова масичка, а другия — върху писалище от абаносово дърво, с украса от позлатена мед. Стените бяха покрити с богато драпирана алена дамаска; навсякъде се виждаха красиви картини с разнообразни и очарователни сцени: видях картини със селца, животни, цветя и хора; една Богородица, една Пиета, едно Благовещение и един свети Себастиан.

Но над залата господстваше, закачен по средата на по-дългата стена и точно пред очите ни, един внушителен портрет на Нашия Господар Инокентий XI, в дебела позлатена рамка с арабески, с вградени кристални листа и гирлянди. Под него, на един постамент, зърнах осмоъгълна мощехранителница от позлатен и посребрен бронз, за която предположих, че е пълна с множество свещени реликви. По-наляво забелязах легло и столче, покрито с червен брокат. Последният детайл ми се стори показателен — по всяка вероятност се намирахме в кабинета на Тиракорда, където той приемаше пациентите си.

Чухме лекаря да се връща в средата на залата, след като отвори и затвори някаква врата.

— Какъв съм глупак, сложил съм го на друго място.

Върна се надясно по протежението на стената, на която бе закачен впечатляващият портрет на Негово светейшество. За наша изненада, в насрещната стена се отвори друга врата — бяха две невидими крила, облицовани със същата алена дамаска. Тайната врата водеше към една тъмна стаичка, в която се съхраняваха инструментите на занаята му. Успях да различа пинсети, ножички и ножове, съдове за целебни билки, няколко книги и купища с листа; на последните може би бяха записани диагнозите от лекарските консултации.

— Там вътре ли си са?

— Тук са, тук са и са добре — каза Тиракорда, докато се ровеше из дупката, — но аз търся две-три прекрасни нещица, които си бях отбелязал за нас двамата. А, ето.

Излезе от тъмната стаичка, развявайки победоносно един полуизмачкан къс хартия, затвори тайната врата и седна, като побърза да подхване четенето.

— Слушайте тук: един баща има седем дъщери…

Точно в този миг, изпълвайки ме с изумление, Ато Мелани светкавично поднесе ръце до устата си. Стисна очи, застана на пръсти и изду бузи. После се сви отчаяно в корема, заврял лице почти под мишницата си, запушвайки устата си с две ръце. Обзе ме паника — не разбирах дали го бе обзела болка, радост или гняв.

Тревожният му поглед и изразът на безпомощност, с които ме погледна, ме накараха да разбера, че Ато щеше да кихне.

Вече имах повод да си припомня как абат Мелани страдаше през тези дни от кратки, но неудържими пристъпи на кихавица. Доколкото си спомням този бе един от редките случаи, в който той успя за щастие да удържи шумния изблик. За момент се уплаших, че ще загуби равновесие и ще рухне върху полуотворената врата. По чудо успя да се подпре на стената, и опасността бе избегната.

Така обаче, макар и за няколко мига, бяхме престанали да подслушваме Тиракорда и Дулчибени. Първият диалог, който успях да доловя, беше неразбираем, както и предишните.

— Четиринайсет? — казваше Дулчибени с отегчен глас.

— Осем! И знаете ли защо? Един брат е брат на всичките. Ха-ха-ха ха! Ха-ха-хаааа!

Тиракорда бе обзет от астматичен, безспирен смях, към който обаче неговият гост не се присъедини. Щом лекарят се успокои, Дулчибени опита да смени темата.

— И така, как ви се стори днес?

— Ех, горе-долу. Ако не престане да се самоизмъчва, няма да имаме никакво подобрение, и той го знае. Може би трябва да се откажем от пиявиците и да се намесим по друг начин — каза Тиракорда, като подсмърчаше и попиваше с една кърпичка сълзите от смеха преди малко.

— Наистина ли? Аз мислех…

— И аз също щях да продължа с обичайните практики — отвърна лекарят, като посочи тайната врата зад гърба си, — но сега вече не съм така убеден…

— Разрешете ми да кажа, Джовани — прекъсна го Дулчибени, — макар и да не съм посветен във вашето изкуство: на всеки лек трябва да се даде нужното време, за да подейства.

— Знам, знам, ще видим как ще се развие… — отговори другият с разсеян тон, — за жалост монсиньор Сантучи е доста зле и не може да се грижи за пациента, както в онези хубави времена. Предложи ми да го заместя, но съм прекалено стар. За късмет има хора, които един ден ще могат да заемат нашето място. Като младия Ланчизи, затова направих и ще правя всичко възможно, за да му помогна.

— И той е от Фермо, струва ми се?

— Не, роден е тук, в Рим. Но аз, тъй да се каже, го осинових: първо беше ученик в нашия колеж, а после го направих свой асистент в Архилечебницата „Санто Спирито ин Сасия“.

— Значи ще смените лечението?

— Ще видим, ще видим, може би малко селски въздух ще бъде достатъчен, за да донесе подобрение. Между впрочем — каза той, започвайки отново да чете омачкания лист — в едно стопанство…

— Джовани, чуйте ме — прекъсна го Дулчибени изнервено. — Добре знаете колко са ми приятни нашите срещи, но…

— Пак ли сте сънували дъщеря си? — каза другият притеснено. — Вината не е ваша, казах ви го хиляда пъти.

— Но не, не е това. По-скоро…

— Разбрах: отново сте притеснен заради карантината. Вече ви казах: това е глупост. Ако нещата са така, както ми ги описахте, няма опасност нито от зараза, още по-малко пък да бъдете затворени в някой лазарет. Има пълно право вашият, как се казва… Кристоджено.

— Кристофано, казва се Кристофано. Но става дума за друго: мисля, че са ме следили, докато идвах при вас, през галериите.

— А, да, това е сигурно, приятелю мой! Преследвал ви е някой хубав речен плъх, ха-ха-хааа! Впрочем оня ден намерих един в конюшнята. Беше ей толкова голям — каза Тиракорда, като раздалечи, колкото можеше, късите си, дебели ръце.

Дулчибени замълча и, макар да не успявахме да видим лицето му, имах чувството, че започва да губи търпение.

— Знам, знам — каза тогава Тиракорда — онази история все още мъчи мислите ви. И все пак не разбирам защо се измъчвате толкова, след всичките тези години. Нима вината е ваша? Не, и при все това вярвате, че е така и мислите: ах, само ако бях служил на друг господар! Ах, да бях художник, виночерпец, поет, железар или коняр! Всичко друго, но не и търговец.

— Признавам, понякога си го казвам — потвърди Дулчибени.

— А знаете ли какво ви казвам аз? Ако беше така, изобщо нямаше да се запознаете с майката на дъщеря ви Мария.

— Вярно. Достатъчно би било нещо много по-малко: да не ми се бе изпречвал на пътя Франческо Ферони.

— Ето пак! Ама толкова ли сте сигурен, че е бил той?

— Именно той подкрепи безсрамните щения на оная свиня Хюигенс.

— Можехте поне да осведомите полицията, да поискате разследване…

— Разследване? Но нали ви обясних: кой би се заел да търси незаконната дъщеря на една турска робиня? Не, не, в трудните случаи помощта идва не от полицията, а от мошениците, от негодниците.

— И негодниците ви казаха, че няма какво повече да се направи.

— Именно, нищо не можеше да се направи: Ферони и Хюигенс я бяха отвлекли със себе си, където живееше онзи нещастник. Заминах да я търся, но нищо. Виждате ли старото черно палто, което нося? Имам го оттогава, купих го от един дюкян на пристанището, когато бях накрая на силите и надеждите си; не ще го сваля Никога повече… Търсих още и още, плащах на доносници и шпиони от половината свят; двама измежду най-добрите най-накрая ми Казаха, че от Мария вече нямало и следа — била е продадена или, както се опасявам, е мъртва.

 

Двамата замълчаха за известно време. Ато и аз се спогледахме и прочетох в очите му същата изненада и сходни въпроси.

— Казах ви, това е история без изход и без утеха — продължи печално Дулчибени. — Една капка от обичайното? — попита той после, като извади едно тумбесто шишенце и го сложи на масата.

— Иска ли питане! — рече Тиракорда и грейна.

Стана, отвори отново тайната врата и се вмъкна в тъмната стаичка. Като се изправи с пъшкане на пръсти, той се пресегна към един рафт, високо до тавана, и с месестите си пръсти измъкна две чашки от красиво зеленикаво стъкло.

— Истинско чудо: Парадиза още не е открила новото ми тайно скривалище — обясни той, докато затваряше килерчето. — Ако намери чашките ми, ще разиграе цяла трагедия. Знаете, с всички тези налудничави идеи за виното, чревоугодничеството, Сатаната… Но да се върнем на нашия разговор: какво се е случило с майката на Мария? — попита Тиракорда.

— Вече ви споменах: била е продадена малко преди отвличането на момиченцето. И за нея също нищо повече не можах да узная.

— Не можехте ли да се противопоставите на продажбата й?

— Принадлежеше на семейство Одескалки, не на мен, както и дъщеря ми, за жалост.

— Ах, да, трябвало е да се ожените…

— Разбира се. Но в моето положение… за робиня… така де — измънка Дулчибени.

— Обаче по този начин щяхте да успеете да запазите бащинското право върху дъщеря си.

— Вярно е, но вие разбирате…

Звук от счупено стъкло ни накара да подскочим. Дулчибени изруга под нос.

— Съжалявам, ох, колко съжалявам — рече Тиракорда. — Да се надяваме, че Парадиза не е чула нищо, майко моя, каква бъркотия…

Премествайки една от двете големи свещи, които осветяваха масата, лекарят бе ударил шишенцето на Дулчибени, и то се бе разбило на земята на хиляди парченца.

— Няма значение, трябва да имам още малко в странноприемницата — каза Дулчибени примирен и се наведе да събира от пода по-големите парчета стъкло.

— Внимавайте, ще се порежете. Отивам да взема един парцал — каза Тиракорда, — не се престаравайте, както, когато служехте на семейство Одескалки, ха-ха-хааа.

И както се смееше, се насочи към полуотворената врата, зад която се бяхме скрили.

 

Имахме само няколко секунди за действие, и никакъв избор. Докато Тиракорда отваряше вратата, застанахме от двете й страни, с гръб към стената. Лекарят премина между нас, сковани и неподвижни от страх, като сред двойка стражи. Прекоси цялото преддверие и излезе през вратата на срещуположната страна.

Именно в този миг ни дойде на помощ съобразителността на абат Мелани или може би нездравата му склонност към шпиониране и засади. Направи ми знак и дамата се затичахме напред към насрещната страна на помещението, тихо и бързо като мишки; залепихме се отново на стената отдясно и отляво на вратата, като този път имахме привилегията да можем да се скрием зад разтворените й крила.

— Ето го тук — чухме да обявява Тиракорда, който очевидно беше намерил парцала.

Лекарят влезе отново в преддверието, като отново премина между мен и Ато. Ако бяхме останали на насрещната стена, щяхме да го видим очи в очи, без да имаме път за бягство.

Тиракорда се вмъкна в залата, където го очакваше неговият гост и затръшна вратата след себе си. Докато през отвора изчезваше последният лъч светлина, успях да зърна Дулчибени, все още седнал, който се обръщаше назад към вратата. Той се взря със свити вежди в мрака на преддверието и погледът му падна, макар и несъзнателно, върху уплашеното ми лице.

* * *

Останахме неподвижни няколко минути, през които не дръзнах дори да избърша потта от челото си. Дулчибени заяви, че изпитвал някаква необичайна умора, и реши да се сбогува, за да се върне „При оръженосеца“. Като че ли неосъществената наздравица ненадейно бе лишила от смисъл посещението му. Чухме двамата да се изправят на крака. Нямаше по-добро решение, освен да побегнем назад към първата стая, тази, която извеждаше на стълбището, и да се скрием зад гипсовите статуи. Тиракорда и Дулчибени минаха на малко разстояние от нас, неподозиращи нашето присъствие. Дулчибени тръгна със светилник в ръка, който щеше да използва за завръщането си в странноприемницата, докато лекарят все още се извиняваше, задето бе счупил шишенцето, проваляйки добрия завършек на вечерта.

Тръгнаха по стълбите и слязоха в преддверието. Не чухме обаче да се отваря входната врата на къщата: със сигурност, прошепна ми Ато, Дулчибени се връщаше „При оръженосеца“ по подземния път, единствения възможен, заради стражите, който бдяха ден и нощ пред „Оръженосеца“.

След малко Тиракорда изкачи стълбището и отиде на втория етаж. Намирахме се във възможно най-непроницаем мрак. С огромна предпазливост слязохме в кухнята и оттам в конюшнята. Готвехме се да преследваме Дулчибени.

— Няма никаква опасност: както и Стилоне Приазо, той няма да ни избяга — прошепна Ато.

 

Нещата обаче се развиха по съвсем различен начин. Много скоро, в участък D зърнахме светлината от светилника на Дулчибени. Благородникът от Фермо, с тежкото си и едро телосложение, напредваше с умерени крачки. Изненадата дойде на пресечката с прохода С: вместо да завие надясно, в посока на „Оръженосеца“, Дулчибени продължи наляво.

— Не е възможно — каза ми с жестове абат Мелани.

Продължихме да вървим известно време, докато стигнахме недалеч от водното течение, което прекъсваше галерията. По-нататък цареше мрак: като че ли Дулчибени беше загасил светилника. Така не ни беше останал никакъв ориентир и пристъпвахме слепешката.

Забавихме крачка, страхувайки се да не се сблъскаме с преследвания, и наострихме уши. Чуваше се само шумоленето на подземната река — решихме да продължим.

Абатът се спъна и падна, за щастие без последствия.

— По дяволите, дай ми проклетия светилник — изруга той.

Запали нашия светлинен източник и двамата останахме смаяни. На няколко крачки от нас завършваше галерията, пресечена от водното течение. Дулчибени бе изчезнал.

 

— Откъде да започнем? — каза сприхаво абат Мелани, опитвайки се да постигне някакво логическо подреждане на последните събития. Изложих накратко всичко, което бяхме узнали.

Помпео Дулчибени бе посещавал неведнъж дома на Джовани Тиракорда, лекар на папата и негов земляк от Фермо, за да обсъжда разни загадъчни неща, в чийто смисъл не бяхме успели да проникнем. Тиракорда беше задавал объркани въпроси за братя и сестри, стопанства, четири числа и бе употребявал други неразбираеми изрази.

Освен това Тиракорда се грижеше за някакъв пациент, който изглежда му създаваше известни притеснения, когото обаче той се надяваше да може да възвърне съвсем скоро към добро здраве.

Големи новости бяхме узнали за Помпео Дулчибени: той имаше (или, по неговите думи, бе имал) дъщеря на име Мария. Майката била робиня, чиито следи той много скоро беше изгубил — жената е била продадена.

Момиченцето на Помпео Дулчибени е било отвлечено, по неговите думи, от някой си Хюигенс, дясна ръка на някакъв човек на име Ферони (име, което всъщност ми звучеше познато), който изглежда му е помагал в това начинание. Дулчибени не бе успял да се противопостави на отвличането и смяташе, че девойката вече е мъртва.

— Значи, много е възможно — отбелязах със съчувствие — жената, с която Дулчибени си въобразяваше, че общува по време на излиянията си, бедничкият, да е изгубената му дъщеря.

Но абатът вече не ме слушаше.

— Франческо Ферони — измърмори той. — Познавам го по име: забогатял е от търговията с роби за испанските колонии на Новия свят, а после се е върнал във Флоренция на служба при Великия херцог Козимо.

— Значи търговец на негри.

— Да, изглежда не е човек с много скрупули — във Флоренция се разказват много лоши неща за него. Сега си спомням, именно за него и за оня Хюигенс се носеше една доста смехотворна историйка — каза Ато с тънка усмивка. — Ферони се бе вманиачил да се сроди с някой флорентински благородник, а пък неговата щерка и наследница буквално се беше поболяла от любов по този Хюигенс. Проблемът беше в това, че Хюигенс бе довереният човек на Ферони и сключваше за негова сметка всички най-важни и деликатни сделки.

— Какво се случи? Ферони го изгонил?

— Какво ти изгонил! Старият търговец не искаше и не можеше да се лиши от него. Така Хюигенс продължи да работи във фамилното предприятие, докато Ферони се мъчел всячески да задоволи, благодарение на собствената си власт, всеки каприз на своя млад помощник — за да го отдалечи от дъщеря си, му осигуряваше всяка жена, която онзи пожелаеше. Даже и най-скъпите.

— И как свърши всичко?

— Не знам, това не ни интересува. Но предполагам, че горката дъщеричка на Дулчибени е попаднала някак пред очите на Хюигенс и Ферони — въздъхна Ато.

 

Дулчибени, продължи той после, и това беше най-забележителното разкритие, в миналото е бил търговец на служба при Одескалки — фамилията на папата.

— А сега минавай към въпросите — каза Мелани, като отгатна, че ме измъчва дълга поредица от питания.

— Преди всичко — казах, докато слизахме към галерия D — какво е работил Дулчибени за фамилията на папата?

— Има различни възможности — отговори Ато. — Дулчибени каза „търговец“. Но терминът може би не е точен: един търговец работи за себе си, докато той е имал господар. Ето защо за семейство Одескалки той може да е работил като секретар, счетоводител, ковчежник или снабдител. Може би е извършвал пътувания за тяхна сметка — цели десетилетия тази фамилия купува и продава зърно и тъкани из цяла Европа.

— Отец Робледа ми каза, че дават назаем пари под лихва.

— Говорил си за това с Робледа? Хубаво, момче; ами да, така си е, впоследствие се оттеглиха от търговията и се посветиха най-вече на лихвите. Накрая узнах, че са вложили почти всичко в закупуване на публични длъжности и ценни книжа.

— Синьор Ато, кой ли е пациентът, за когото говореше Тиракорда?

— Това е най-лесният въпрос. Помисли: пациент, чиято болест трябва да остане в тайна, а пък Тиракорда е папски лекар.

— Пресвети небеса, трябва да е… — осмелих се да предположа, преглъщайки, — Нашият Господар Инокентий XI.

 

— Мисля, че е точно така. Все пак останах изненадан: когато понтифексът се разболее, новината се пръсва със скоростта на мълния. А пък Тиракорда иска да я държи в тайна. Очевидно във Ватикана се страхуват, че моментът е прекалено деликатен: още не се знае кой ще победи при Виена. С един болнав папа има опасност от недоволства и размирици в Рим; в чужбина съществува риск това да повдигне духа на Турците и да се обезкуражат християнските съюзници. Неприятното е, както каза Тиракорда, че папата не оздравява, така че скоро ще трябва да се смени лечението. Ето защо вестта не трябва да излиза наяве.

— На своя приятел обаче Тиракорда се е доверил — отбелязах аз.

— Явно знае, че Дулчибени може да си държи устата затворена. А и Дулчибени, също като нас, е затворник в една странноприемница, в режим на карантина — определено няма много сгодни случаи да съобщи на някого тайната. Но по-интересното е друго.

— А именно?

— Дулчибени е пътувал с Фуке. Сега посещава лекаря на папата и обсъжда с него загадъчни неща — стопанства, братя, четири числа… Бих дал едното си око, за да разбера за какво говореха.

 

Докато се връщахме „При оръженосеца“, заварихме корписантарите в техния архив между руините под площад „Навона“.

Забелязах, че двамата отново бяха построили гнусната си купчина от кости, която сега изглеждаше даже по-висока и заплашителна. Корписантарите не поздравиха по никакъв начин нашето пристигане: бяха заети в оживен разговор и изглежда си оспорваха правото на притежание върху някакъв предмет. Победителят бе Чаконио, който с груб жест отскубна нещо от ръцете на Угонио и го подаде, с угодническа усмивка, на Ато Мелани. Бяха парченца от сухи листа.

— И какво е това? — каза Ато — да не мислиш, че мога да ти плащам за всички глупости, които искаш да ми пробуташ?

— Странничав листопадник — каза Угонио. — За да бъде повеч лекар, отколкото влекач, Чаконио го е настъргувал от наоколно на мишкоплъховиците усмъртвени кръвоизпускащи.

— Някакво странно растение близо до умрелите плъхове… любопитно — коментира Ато.

— Чаконио казва, че понамирисва по наркомантическо начиноподобие — продължи Угонио — растение е възбуждателно, любопопитно, странноефектно. В общилинейност: за да излезе по-добро деятел отколко лошодеятел, ви я повдава, кат между туй временно, изпълноправейки задължението, науголемява се тъй на покръстения радосността.

Ато Мелани взе едно от листата; докато го доближаваше до светлината на светилника, за да го разгледа, аз внезапно се сетих нещо.

— Сега, като се замисля, синьор Ато, си спомням, че в подземията и аз съм виждал сухи листа.

— Хубава работа — коментира той развеселено — тук, долу, е пълно с листа. Как е възможно? Под земята не растат дървета.

Обясних му, че докато преследвахме Стилоне Приазо в прохода, бях настъпил някакво сухо листо, та се страхувах да не би Стилоне да е чул.

— Какъв си глупчо, трябваше да ми го кажеш. В ситуации като нашата, нищо не бива да се пренебрегва.

Взех един от крехките, ронливи растителни израстъци и обещах да поправя невниманието си. Тъй като не бях в състояние да помогна на Ато да разгадае стопанствата, братята и четирите числа, за които бяха приказвали Тиракорда и Дулчибени в техния неразбираем разговор, поне щях да се опитам да науча от какво растение бяха тези сухи листа: така може би щяхме да успеем да стигнем да оня, които ги бе разпръснал в подземните проходи.

* * *

Оставихме корписантарите, заети със своите кости. По време на обратния път към странноприемницата ми дойде наум, че все още не бях съобщил на абат Мелани за разговора, проведен с Девизе. Във вихъра на скорошните разкрития бях забравил за това, а тъй или иначе не бях успял да узная нищо кой знае колко важно от музиканта. Така че разказах на Ато за срещата. Разбира се, не споменах, че за да спечеля доверието на китариста, ми се бе наложило да оклеветя честта на абата.

— Нищо кой знае колко важно, така ли казваш? — възкликна той без да ме остави да довърша. — Казваш ми, че кралица Мария Тереза е била близка с прочутия Франческо Корбета и с Девизе, и наричаш това „нищо кой знае колко важно“?

Реакцията на Ато Мелани ме свари неподготвен: абатът беше почти изпаднал в пристъп на паника. Докато разказвах, напредвахме на пресекулки: той внезапно спираше, потъркваше очи и ме молеше да повторя, после тръгваше отново, потънал в мълчание, после пак спираше, замислен и угрижен. Накрая ме накара да повторя всичко отначало.

Тогава му казах още веднъж, че докато се бях запътил към стаята на Девизе, за да го масажирам, бях чул онова рондо, което той така често свиреше и което така се бе понравило и на останалите наематели на „Оръженосеца“ преди карантината. Бях го попитал дали не е той авторът, а в отговор той каза, че неговият учител, някой си Корбета, бил научил мелодията на това рондо по време на едно от честите си пътувания. Корбета я обработил и я бе представил като дар на кралицата; тя впоследствие беше връчила музикалната интаволатура на Девизе, който на свой ред я бе пипнал тук-там. В общи линии, не се знаеше точно чия е музиката, но пък поне беше ясно през чии ръце е минала.

— А ти знаеш ли кой беше Корбета? — попита ме абатът, присвил очи, които се бяха превърнали в два процепа, натъртвайки на всяка сричка.

Италианецът Франческо Корбета, обясни ми той, бил най-великият сред всички китаристи. Мазарини го повикал във Франция, за да преподава музика на младия Луи XIV, който обожавал звука на китарата. Неговата слава скоро нараснала, кралят на Англия Чарлз II (и той страстен почитател на китарата) го бе взел със себе си в Лондон, издействал му изгоден брак и го направил пер на Англия. Но освен изключително талантлив музикант, Корбета бил още нещо, което не било известно никому — невероятно способен специалист по шифри и кодове.

— Пишел е шифрирани писма?

— Нещо още по-добро: композираше шифрирана музика, в която бяха скрити тайни послания.

Корбета бил изключителна личност — чаровен, интригуващ, страстен картоиграч, през по-голямата част от живота си пътувал между Мантуа, Венеция, Болоня, Брюксел, Испания и Холандия, и нерядко бил въвличан в различни скандали. Починал бе едва преди две години, на шейсетгодишна възраст.

— Може би и той също не е презирал занаята на… съветник, освен този на музикант?

— Да, всъщност бих казал, че играеше значителна роля в политическите дела на страните, които изредих — каза Ато Мелани, добавяйки, че Корбета трябва да е бил заплетен в някоя шпионска афера.

— И затова си е служил с интаволатурите за китара?

— Да, но определено откритието не беше негово. В Англия още прословутият Джон Доуланд, лютнист на кралица Елизабет, пишеше своята музика по такъв начин, че посредством нея господарите му можеха да изпращат поверителни сведения.

Ато Мелани се потруди не малко, за да ме убеди, че музикалният нотопис може да съдържа в себе си значения, напълно чужди на изкуството на звуковете. Оказа се, че открай време е било така: било кралските особи, било самата папска държава от векове наред прибягвали до музикалната криптография. И темата беше добре позната на всички познавачи на музиката: всеизвестен е примерът, каза той, с Defurtivis litterarum nods^[1]. В този трактат Дела Порта илюстрирал голям брой системи, с които в музикалната писменост можело да се скрият съобщения от всякакъв род и дължина. Благодарение на един подходящ ключ, например, всяка буква от азбуката можела да се свърже с определен музикален знак. Последователността на нотите, отбелязана на петолинието, по този начин щяла да осигури на онзи, който притежава ключа, завършени думи и изречения.

— Така обаче се създава проблемът на saltus indecentes^[2], тоест на дисонансите и на неприятните енхармонии, който още на пръв поглед могат да усъмнят някой случаен читател на музиката. Ето защо има хора, които са изобретили по-фини системи.

— Кои например?

— Именно нашият Кирхер, например в Musurgia universalis. Вместо да прикрепи нота към всяка определена буква, той разпределя азбуката между четирите гласа на един мадригал или на един оркестър, така че да може да управлява по-добре музикалната материя и да направи композицията по-малко тромава и неприятна: нещо, което, в случай че съобщението бъде прихванато би предизвикало подозрения. Така стават възможни и безброй манипулации на музикалния текст и на нотите. Например, ако музикалните знаци за „фа“, „ла“, или пък „ре“ съвпадат с текста, тогава се вземат предвид само тези срички. Или може да се направи обратното, като се запази само остатъкът от изпълнявания текст, който при това положение ще покаже скрития си смисъл. И със сигурност Корбета е познавал това изобретение на Кирхер.

— Мислите ли, че Девизе, освен китарата е научил от Корбета и това… изкуство за тайно общуване?

— В парижкия кралски двор се шушука, че е точно така. Още повече, че Девизе не само бе любимият ученик на Корбета, но също преди всичко и негов добър приятел.

Този Доуланд, Мелани, Корбета и може би също неговият ученик Девизе — вече започвах да подозирам, че музиката неизбежно е съпътствана от шпионажа.

— Без да броим факта — продължи абат Мелани, — че Корбета познаваше добре Фуке, тъй като беше китарист в двора на Мазарини до 1660 година: чак след тази година всъщност Корбета се пренесе в Лондон, макар че в действителност често се разхождаше до Париж, където щеше да се върне окончателно десетина години по-късно.

— Но тогава — заключих, почти без да вярвам на собствените си думи — и в това рондо би могло да се крие някакво тайно послание!

— Спокойно, спокойно, първо да изясним останалото: ти ми каза, че рондото е подарено от Корбета на кралица Мария Тереза, която на свой ред го била връчила на Девизе. Хубаво, това ми дава едно друго ценно сведение: нямах представа, че кралицата е имала взаимоотношения с двамата китаристи. Това е нещо толкова нечувано до момента, че едва си позволявам да повярвам.

— Разбирам — прекъснах. — Мария Тереза е водела почти монашески живот…

Разказах му за дългия монолог, с който Девизе ми беше описал униженията, на които Всехристиянският крал подлагал бедната си спътница в живота.

— Монашески? — каза Ато най-накрая. — Не бих използвал това определение — отвърна той лукаво.

И ми обясни, че Девизе ми бе нарисувал може би прекалено неопетнен портрет на починалата кралица на Франция. Във Версай, докато той ми говореше, все още можело човек да срещне една млада девойка-мулатка, която имала любопитна прилика с дофина. Обяснението на този феномен датирало отпреди двайсет години, когато в двора пребивавали посланиците на една африканска държава. За да засвидетелстват своята вярност на съпругата на Луи XIV, пратениците подарили на кралицата един чернокож паж на име Набо.

След около година през 1664, Мария Тереза бе родила чудесна, жизнена дъщеричка, но с черна кожа. Веднага след като се случило чудото, кралският хирург Феликс се заклел пред краля, че цветът на новородената бил само временно неудобство, дължащо се на кръвоизлив по време на раждането. Обаче дните минавали, а по нищо не личало, че кожата на момиченцето ще изсветлее. Тогава кралският хирург казал, че може би прекалено настоятелните погледи на някой чернокож от двора са нанесли вреда на бременността на кралицата. „Един поглед?“, отвърнал тогава кралят. „Трябва да е бил доста проникващ!“.

Два-три дни след това, без да се вдига шум, Луи XIV наредил да умъртвят пажа Набо.

— А Мария Тереза?

— Не каза нищо. Никой не я видя нито да плаче, нито да се усмихва. Даже, никой изобщо не я видя по онова време. И все пак, от кралицата никой никога не успя да изтръгне нищо друго, освен думи на доброта и прошка. Винаги е подчертавала, че споделя с краля дори и най-дребното нещо, за да му засвидетелства своята вярност, независимо че той дръзваше да й натрапва за придворни дами от личната й свита собствените си любовници. Сякаш Мария Тереза не можеше да се представи другояче, освен като безцветна, безчувствена и лишена от воля. Беше прекалено добра. Прекалено.

В мислите ми се върнаха думите на Девизе: грешка беше да се съди за Мария Тереза единствено по външните прояви.

— Мислите ли, че се е преструвала? — попитах тогава.

— Тя беше от Хабсбургите. А беше и испанка. Горди династии, и двете в смъртна вражда с династията на съпруга й Как мислиш, че се чувстваше Мария Тереза Австрийска, оскърбявана на френска земя? Баща й я обичаше безкрайно, и бе приел да се раздели с нея, само и само за да сключи Пиренейския мир. Аз бях на острова на Фазаните, момче, когато бе сключен договорът между Франция и Испания и се реши бракът между Луи и Мария Тереза. Когато крал Филип Испански трябваше да се раздели с дъщеря си, съзнавайки, че никога повече няма да я зърне отново, той я прегърна и се разрева като теле. Беше притеснително да наблюдаваш един крал да се държи по този начин. На пиршеството, което последва сключването на договора — един от най-пищните, които някога съм виждал — той почти не докосна храната. А вечерта, преди да се оттегли, го чуваха да хлипа и да говори, потънал в сълзи: „Аз съм мъртъв човек“ и други глупости.

Думите на Мелани ме поразиха: никога не съм си помислял, че могъщите властници, господари на съдбините на Европа, можеха да страдат така горчиво за загубата на някой близък.

— А Мария Тереза?

— В началото се държеше така, сякаш не се бе случило нищо, както правеше обикновено. Веднага даде да се разбере, че нейният обещан годеник й харесваше; усмихваше се, разговаряше любезно и изглеждаше доволна, че ще замине. Но онази нощ всички я чухме, докато хлипаше в своите покои: „Ay, mi padre, mi padre!“

— Значи е сигурно — преструвала се е.

— Именно. Умееше да прикрива омраза и любов и показваше милосърдие и вярност. Ето защо не трябва да се учудваме, че никой не е знаел за елегантните размени на интаволатури между Мария Тереза, Корбета и Девизе. Може би всичко се е случвало пред очите на краля!

— Мислите ли, че кралица Мария Тереза си е служила с китаристите, за да скрива съобщения в тяхната музика?

— Не е изключено. Спомням си, че бях чел нещо подобно, преди години, в една холандска газета. Беше глупава работа на платени драскачи, публикувана в Амстердам, но написана на френски, за да се хвърля кал върху Всехристиянския крал. Разказваше за един млад придворен на име Белок, ако не се лъжа, който пишеше текста на песните, които после се добавяха към балетите. В стиховете били вмъкнати кодирано упреците и мъките на кралицата за изневерите на краля, а поръчителка била самата Мария Тереза.

— Синьор Ато — попитах го тогава — коя е Мадмоазел?

— Къде си чул това име?

— Прочетох го в горното поле на интаволатурата на Девизе. Беше написано: a Mademoiselle.

Макар че светлината, разпръсквана от светилника, бе прекалено слаба, видях абат Мелани да пребледнява. И внезапно в неговите очи прочетох онзи страх, който от два-три дни беше започнал да го разяжда тихомълком.

Тогава му разказах за остатъка от моята среща с Девизе: за това как, без да забележа, бях изцапал с мехлем интаволатурата на рондото и как, опитвайки се да я почистя, бях прочел на нея посвещението: „a Mademoiselle“. Разказах му и малкото неща, които Девизе ми бе обяснил за Мадмоазел, а именно, че беше една братовчедка на краля, който, поради миналото й непокорство, я бе осъдил да си остане мома.

— Коя е Мадмоазел, синьор Ато? — повторих аз.

— Не е важно коя е, а за кого се омъжи.

— Омъжи? Но нима не трябваше да остане неомъжена за назидание?

Ато ми разясни, че нещата били малко по-сложни, отколкото ги бе описал Девизе. Мадмоазел, която всъщност се казваше Ан Мари Луиз и беше херцогиня дьо Монпансие, била най-богатата жена на Франция. Парите обаче не й били достатъчни: безумно много искала да се омъжи за крал, а Луи XIV се забавлявал да й проваля живота, забранявайки й брак. Накрая Мадмоазел премислила — казала, че не иска да стане кралица и да свърши като Мария Тереза, подчинена на някой жесток крал в някоя далечна чужда земя. Тогава, на цели четиридесет и четири години, се влюбила в неизвестен, дребен провинциален благородник — беден гасконски кадет, без средства и занятие, който преди години бе имал късмета да стане симпатичен на краля, да стане негов другар в забавленията и накрая да бъде обявен за граф дьо Лозюн.

Лозюн бил евтин ухажор, каза Ато презрително, и се навъртал около Мадмоазел заради парите й. Накрая Всехристиянският крал дал съгласието си за сватбата. Впрочем Лозюн, който бе цар на арогантността, настояваше на празненства, достойни за кралски брак. „Като от коронована особа на коронована особа“, повтаряше той пред приятелите си, изпълнен с гордост. Така, че докато сватбата се бавеше поради многото приготовления, Луи XIV има време да размисли и забрани бракосъчетанието. Двамата годеници се молиха, падаха на колене, заплашваха. Не постигнаха нищо и трябваше да се бракосъчетаят тайно. Кралят ги разкри и това бе началото на края за Лозюн, който свърши в затвора, в една крепост много далеч от Париж.

— Една крепост… — повторих. Започвах да разбирам.

— В Пинероло — довърши абатът.

— Заедно с…

— Точно така, заедно с Фуке.

 

До този момент, обясни абатът, Фуке бил единственият затворник в огромната крепост. Но познавал Лозюн, който беше придружил краля в Нант, за да го арестува. Когато Лозюн бил въведен в Пинероло, Главният интендант гаснел в килията вече от девет години.

— А колко време остана Лозюн?

— Десет години.

— Но това е страшно много!

— Можеше да бъде по-зле. Кралят не бе определил срока на присъдата и можеше да го държи вътре, колкото си иска.

— Защо тогава го е освободил след десет години?

Това било загадка, така каза Ато Мелани. Единственият сигурен факт бе, че заповедта за освобождаването на Лозюн дошла само няколко месеца след изчезването на Фуке.

 

— Синьор Ато, вече нищо не разбирам — казах, като същевременно не успявах да спра треперенето, което ме разтърсваше. Бяхме вече влезли в странноприемницата, оцапани и премръзнали.

— Бедно момче — каза съчувствено абат Мелани — за няколко нощите те принудих да научиш половината история на Франция и на Европа. Но всичко това ще ти бъде от полза! Ако вече беше вестникар, щеше да имаш материал за следващите три години.

— Но сред всички тези загадки, дори вие вече не можете да се ориентирате в нашето положение — дръзнах да отвърна, отчаян и задъхан от умора. — Колкото повече усилия полагаме да разгадаем тайната, толкова повече неща се усложняват. Така или иначе знам: вас ви интересува единствено да узнаете защо Всехристиянският крал преди двайсет години е осъдил вашия приятел Фуке. А пък моите перлички са загубени завинаги.

— Днес всички държат да разрешат загадките на миналото — прекъсна ме строго абат Мелани, — тъй като настоящите предизвикват прекалено голям страх. Ние с теб обаче ще разгадаем и едните, и другите. Обещавам ти го.

Лесно беше да се каже, помислих си аз. Опитах да направя равносметка за това, което бяхме научили само за шест дни на принудително съжителство „При оръженосеца“. Преди няколко седмици Главният интендант Фуке бе дошъл в нашата странноприемница, съпроводен от компанията на двама благородни господа Първият, Помпео Дулчибени, познаваше системата на подземните проходи и я използваше, за да прави посещения на лекаря Тиракорда, негов земляк, който в този момент се грижеше за папата. Освен това Дулчибени имал дъщеря от една турска робиня. Дъщеря му била отвлечена от някой си Хюигенс, подпомогнат от някой си Ферони, когато Дулчибени е бил на служба при Одескалки, сиреч при фамилията на папата.

Вторият спътник на Фуке, Робер Девизе, беше китарист, в неизяснени отношения с кралицата на Франция Мария Тереза, и ученик на Франческо Корбета, интересна личност, който бе написал и, преди да умре, подарил на Мария Тереза рондото, което често чувахме в изпълнение на Девизе. Музиката на рондото обаче носеше посвещение на мадмоазел, братовчедка на краля и съпруга на граф дьо Лозюн. Последният цели десет години е бил затворен в Пинероло заедно с Фуке, преди Главният интендант да умре…

— Искаш да кажеш „да се измъкне“ — поправи ме Ато, — защото той умря тук, „При оръженосеца“.

— Правилно. И после…

— Освен това имаме един йезуит, един венецианец, криещ се от правосъдието, една проститутка, един ханджия пияница, един астролог неаполитанец, един беглец англичанин и един лекар от Сиена, унищожител на беззащитни пациенти, като всичките си колеги.

— И двамата корписантари — добавих.

— Ах, да, двете чудовища. Накрая и ние двамата, които си блъскаме главите, докато някой в странноприемницата е болен от чума, а в подземията се намират страници от Библията, оцапани с кръв, ампули, пълни с кръв, плъхове, повръщащи кръв… доста кръв, като се замисли човек.

— Какво ще да значи всичко това, синьор Ато?

— Хубав въпрос. Колко пъти трябва да ти го повторя? Мисли винаги за гарваните и орела. И се дръж като орел.

На тази фраза се заизкачвахме по стълбата, която водеше към тайната стаичка на „Оръженосеца“, и оттам малко след това се разделихме, като си определихме среща за утре.