Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (16)

Седма нощ
17 срещу 18 септември 1683

От кабинета на Тиракорда се процеждаше трептящата светлина на свещите, докато Дулчибени сядаше и слагаше върху масата една бутилка, пълна с някаква зеленикава течност. Лекарят чукна върху дървото чашките, които предния път, поради счупването на шишенцето, бяха останали празни.

Ато и аз, както предишната нощ, се бяхме притаили в сянката на съседната стая. Проникването в къщата на Тиракорда този път бе по-трудно от предвиденото: една от прислужничките, които живееха в дома на Тиракорда, подрежда дълго кухнята, което ни пречеше да излезем от конюшнята. След като девойката се качи на първия етаж, се забавихме не малко време, додето се убедим, че никой вече не се навърта из стаите. Докато стояхме в очакване, на вратата най-накрая почука Дулчибени; стопанинът на дома го посрещна и заведе в кабинета на първия етаж, където сега ги подслушвахме.

Бяхме пропуснали началото на разговора, а двамата отново се засипваха с неразбираеми изрази. Тиракорда си пийваше кротко от зеленикавата напитка.

— Тогава ще повторя — каза лекарят. — Бяла нива, черен посев, петима сеят, двама ги водят. Ясно е като бял ден.

— Нищо, нищичко не ми идва наум — отдръпна се Дулчибени. В този момент, до мен, Ато подскочи леко, после го видях мълчаливо да ругае.

— Тогава ще ви кажа — каза Тиракорда. — Писмото.

— Писмото?

— Ами да! Бялата нива е хартията, черният посев е мастилото, петимата сеещи са пръстите, а двамата, които ги водят, са очите. Не е лошо, а? Ха-ха-ха-ха-ха! Хааа-ха-ха-ха!

Възрастният лекар отново се отдаде на хрипливия си смях.

— Забележително, да! — отбеляза кратко Дулчибени.

В този миг и аз разбрах: гатанки. Тиракорда и Дулчибени се развличаха с гатанки. Загадъчните фрази, които бяхме чули предишната нощ, със сигурност принадлежаха към същото невинно забавление. Погледнах Ато и прочетох в лицето му разочарование, равно на моето: още един път си бяхме блъскали главите за нищо. Обаче на Дулчибени, като че ли този вид развлечение се услаждаше доста по-малко, отколкото на неговия другар, и той се опита да смени темата, както вече бе сторил по време на предишното ни посещение.

— Браво, Джовани, браво — каза, като отново напълни чашките.

— Но сега кажете ми: как беше днес?

— О, нищо ново. А вие добре ли спахте?

— Доколкото можах — каза Дулчибени с мрачен тон.

— Разбирам, разбирам — рече Тиракорда, като изпи до дъно чашката си и пак я напълни. — Толкова сте неспокоен — продължи лекарят. — Но още не сте ми разказали едно-две нещица. Извинете, че все се връщам към отминалите времена, но защо не поискахте помощ от фамилия Одескалки за търсенето на дъщеря ви?

— Направих го, направих го — отвърна Дулчибени, — казах ви вече. Но те казаха, че нищо не могат да направят. И после…

— Ах, да, после дойде онази грозна история, тоягите, падането… — спомни си Тиракорда.

— Не паднах, Джовани: удариха ме зад врата и ме бутнаха от втория етаж. Спасих се като по чудо — каза малко изнервено Дулчибени, наливайки още веднъж в чашата на своя приятел.

— Да, да, извинете, вашата копринена яка трябваше да ми го припомни, само дето умората… — Тиракорда вече плетеше език.

— Не се извинявайте, Джовани, ами слушайте. Сега е ваш ред. Имам цели три.

Дулчибени разтвори една книжка и с топъл и благ глас започна да чете:

От А до Я възнамерявам да ви кажа

туй, що да назова по име пожелах,

и ако за всичко дума имам, та да се изкажа,

накрая друг не съм, освен парцал и прах

Но че от млади бягам, право ще ви кажа —

заради тях се захабявам и ме хваща страх.

А вий, учители, които ми отдавате заслуги,

то знайте, че на поп съм син, а не на други.

Четенето продължи с други две, три, четири кратки стихотворения, разделени от кратки паузи.

— Какво ще кажете, Джовани? — попита накрая Дулчибени, след като прочете дълга поредица гатанки.

Отговори му само хрипливо и ритмично хъркане. Тиракорда спеше.

И тогава се случи неочакваното. Вместо да разбуди своя приятел, който очевидно беше пийнал доста чашки в повече, Дулчибени прибра книжката в джоба и се насочи на пръсти към тайната врата зад гърба на Тиракорда, от която предната нощ го бяхме видели да изважда двете чашки. Дулчибени отвори двете крила и започна да бърка между някакви съдове и съдинки за съхранение на билки. После измъкна една керамична ваза, върху която бяха изрисувани езерце, някакви водни растения и странни животинчета, които не успях да разпозная. На някои места стените на вазата бяха пробити сякаш за да може вътре да влиза въздух. Дулчибени приближи съда до светлината на свещта, вдигна капака, погледна вътре и после върна вазата в тъмната стаичка, където продължи да тършува.

— Джовани!

Един женски глас, писклив и доста неприятен, идваше откъм стълбите и изглежда приближаваше. Парадиза, вдъхващата страх съпруга на Тиракорда, без никакво съмнение пристигаше насам. Дулчибени остана за миг като вкаменен. Тиракорда, който беше заспал доста дълбоко, подскочи. Дулчибени най-вероятно успя да затвори тайната стаичка, преди лекарят да се събуди и да го изненада да се рови из нещата му. Ато и аз обаче не можехме да присъстваме на сцената: за пореден път попаднали между два огъня, се огледахме наоколо отчаяни.

— Джованииии! — повтори Парадиза вече съвсем наблизо. В кабинета на Тиракорда паниката също трябва да беше във връхната си точка: чухме приглушено, но трескаво блъскане на столове, маси, врати, бутилки и чаши: лекарят замаскираше следите от алкохолното прегрешение.

— Джовани! — извика най-накрая Парадиза с глас, който предвещаваше буря и влезе в преддверието. В този миг абат Мелани и аз бяхме проснати с лице към земята, между краката на една редица столове, долепени до стената.

— О, грешници, о, нещастници, о, загубени души! — започна да вие Парадиза, докато се приближаваше, тържествено като жрица, към вратата на кабинета на Тиракорда.

— Но, жено моя, тук е приятелят Помпео…

— Млъкни, сине на Сатаната! — изкрещя Парадиза. — Носът не ме лъже!

Както можахме да чуем от неудобната си позиция, жената започна да претърсва кабинета, местейки столове и маси, отваряйки и затваряйки с трясък врати, шкафове и чекмеджета, блъскайки украшения и всякакви други предмети, в търсене на доказателства за престъплението. Тиракорда и Дулчибени се опитваха безрезултатно да я успокоят, като я уверяваха, че никога, ама никога не би им дошло наум да пият нещо, което да не е вода.

— Устата, дъхни ми с уста да видя! — изкряска Парадиза. Отказът на съпруга й причини още викове и истерии.

В този момент решихме да се измъкнем от столовете, под които се бяхме прикрили и да избягаме тихичко, но възможно най-пъргаво.

* * *

— Жените, жените, проклятие! А ние сме по-зле и от тях.

Бяха минали две-три минути, а вече се намирахме в подземията, обсъждайки случките от преди малко. Ато беше бесен.

— Ще ти кажа какво представляваха загадките на Тиракорда и Дулчибени. Първата, онази от вчера вечерта, помниш ли, беше да се отгатне какво общо имат „да влезеш тук ням“ и „четири числа“. Решението е анаграма.

— Анаграма?

— Разбира се. Едни и същи букви от един израз, разположени по различен начин, за да образуват друг. Втората игра беше остроумна уловка: един баща има седем дъщери, ако всяка има по един брат, каква челяд има бащата?

— Седем по две, четиринайсет.

— Нищо подобно. Има осем деца: както и Тиракорда каза, братът на една е брат на всичките. Глупости, всички до една. Това, което Дулчибени прочете тази вечер, дето започва с „От А до Я възнамерявам да ви кажа“, е невероятно лесно — отговорът е „речникът“.

— А другите? — попитах, смаян от познанията на Ато.

— Какво значение има? — изпръхтя той. — Да не съм ясновидец. Интересува ни да разберем защо Дулчибени напи Тиракорда, за да може после да тършува в неговата тайна стая. И щяхме вече да знаем причината, ако не беше пристигнала оная побъркана Парадиза.

Всъщност в този момент се досетих, че на „Улицата на Мечката“, не се знаеше почти нищо за синьора Парадиза. В светлината на това, което чухме и видяхме в дома на Тиракорда, може би не бе случайно, че жената не излизаше почти никога от къщи.

— А сега какво ще правим? — попитах, наблюдавайки бързата стъпка, с която Ато вървеше пред мен по пътя към странноприемницата.

— Единственото възможно нещо, за да хвърлим малко повече светлина върху загадката: отиваме да разгледаме стаята на Помпео Дулчибени.

 

Единственият риск в подобна операция естествено беше неочакваното завръщане на Дулчибени. Но ние разчитахме на бързината на краката си, както и на бавността на застарелия благородник, който между впрочем трябваше да намери време и начин да се измъкне от къщата на Тиракорда.

— Простете, синьор Ато — заговорих го след няколко минути на напрегнато тичане — но какво смятате, че ще намерите в стаята на Дулчибени?

— Какви идиотски въпроси ми задаваш понякога! Намираме се пред една от най-ужасяващите загадки в историята на Франция, а ти ме питаш какво ще намерим! Как бих могъл да знам? Със сигурно нещо повече за бъркотията, в която сме затънали сега: Дулчибени е приятел на Тиракорда, Тиракорда е лекар на папата, папата е враг на Луи XIV, Девизе е ученик на Корбета, Корбета е приятел на Мария Тереза и на Мадмоазел, Луи XIV е враг на Фуке, Кирхер е приятел на Фуке, Фуке е приятел на Дулчибени, Фуке е пътувал с Девизе, Фуке е приятел на абата, който стои пред теб… не ти ли стига?

Ато имаше нужда да се облекчи и изпитваше нужда да говори.

— И после стаята на Дулчибени — продължи той — е била също и стая на Главния интендант. Или случайно си го забравил?

Не ми даде време да отговоря и добави:

— Бедни ми Никола, съдбата ти е да бъдеш претърсван, дори и след смъртта.

— Какво искате да кажете?

— Луи караше да претърсват постоянно и по всякакъв начин килията на Главния интендант през всичките двайсет години на затворничеството му в Пинероло.

— Какво толкова е търсил?

Мелани спря и подхвана натъжен една печална ария от маестро Роси:

Злощастна мисъл,

Кой утеха ми дава?

О, жалост!

Изход кой ли познава?

Въздъхвайки, Ато си оправи жилетката, отри челото си и оправи червените чорапи.

— Ако само знаех какво търсеше кралят! — отвърна той натъжен. — Но добре ще е да ти обясня още няколко неща, които трябва да знаеш — добави, след като си възвърна спокойствието.

И така, за да запълни пропуските в познанията ми, Ато Мелани ми разказа последната глава от историята на Никола Фуке.

 

След като процесът приключва и той е осъден на доживотен затвор, на 27 декември 1664 година Фуке напуска завинаги Париж и потегля към крепостта Пинероло сред огромна тълпа, която го изпраща със сълзи на очи. Придружава го мускетарят Д’Артанян. Пинероло се намира в Пиемонт, на границата на кралството. Мнозина се питаха какъв е мотивът за избора на място, толкова отдалечено, но преди всичко така опасно близо до границата с държавицата на Савойския херцог. Кралят се страхуваше от многобройните приятели на Фуке повече, отколкото от бягство, а Пинероло представляваше единствената възможност да го лиши завинаги от тяхната помощ.

За негов надзирател е назначен един мускетар от отряда, който бе придружавал Фуке из многобройните затвори по време на процеса — Бенин Д’Оверн, сеньор дьо Сен-Мар, лично препоръчан от Д’Артанян на краля. Сен-Мар получава осемдесет войници, за да надзирава един-единствен затворник — Фуке. Ще докладва директно на министъра на войната Франсоа-Мишел Льо Телие, маркиз дьо Лувоа.

Затворничеството на Фуке е изключително тежко: забранена му е всякаква връзка с външния свят, устна или писмена. Никакви посещения, от никакъв род и по никакъв повод. Не може да изявява претенции дори и за глътка въздух, в разходка по крепостните стени. Ще може да чете, но само творбите, които кралят му разрешава, и не повече от една книга наведнъж. Най-вече не ще може да пише: когато бъде върната, всяка книга, прочетена от затворника, ще трябва да се разлисти страница по страница от верния Сен-Мар, в случай, че Фуке е отбелязал нещо или пък е подчертал някоя дума. Ще трябва да се внимава в килията да не попада нищо, което той би могъл да използва за писане. Негово Величество ще се натовари с грижата за гардероба, който ще бъде изпращан в Пинероло при всяка смяна на сезона.

В тази забравена от Бога крепост климатът е суров. Фуке не може да се движи; здравето на Главния интендант, лишен от движение, бързо се влошава. Независимо от това му е отказано правото да бъде лекуван от личния си лекар Пеке. Фуке обаче получава билки, за да се лекува сам. Позволена му е също така компанията на двама от неговите прислужници, които поради верността си приели да споделят съдбата на своя господар.

Луи XIV знае колко очарователен може да бъде Фуке. Не може да му откаже утешението на вярата, но препоръчва често да сменят изповедника му, та да не може Фуке да го привлече на своя страна и да го превърне в своя връзка с външния свят.

През юни 1665 мълния пада върху крепостта и причинява избухването на барутния склад. Истинско бедствие. Фуке и слугите му скачат от прозореца. Възможността да се оживее след скок в празното пространство е съвсем незначителна: при все това тримата се отървават без драскотина. Щом новината пристига в Париж, веднага се разпространят стихове, които обсъждат събитието и всички го обявяват за чудо: Господ е пожелал да спаси живота на Главния интендант и да даде знак на краля за своята воля. „Свобода за Фуке!“, вика множеството. Но кралят не се предава и дори преследва ония, които надигат по-силно глас.

Крепостта трябва да бъде издигната отново и междувременно Фуке прекарва една година в къщата на военния комисар на Пинероло, а после в друг затвор.

По време на строителните работи, от овъглените останки на мебелите на Фуке Сен-Мар разбира на какво е способен интелектът на Главния интендант. На Лувоа и краля веднага са изпратени малките шедьоври на изобретателността, намерени в килията на Катеричката: писма, написани от Фуке, използвал вместо пера кости от петел, а като мастило червено вино, смесено със сажди. Затворникът дори е стигнал дотам да измайстори симпатично мастило и да направи скривалище за своите писания в облегалката на един стол.

— Но какво се е опитвал да напише? — попитах, учуден и развълнуван от тези отчаяни хитрини.

— Така и не се разбра — отговори Ато. — Това, което беше прихванато, бе изпратено на краля в пълна тайна.

От този момент, продължи Мелани, кралят нарежда да го претърсват грижливо всеки ден. Тогава на Фуке не остава нищо друго, освен четенето. Позволени са му една Библия, една история на Франция, един речник с рими на френски и произведенията на свети Бонавентура (но са му отказани тези на свети Йероним и свети Августин). Започва да преподава латински и основи на аптекарството на един от своите прислужници.

Но Фуке във всичко и спрямо всичко е катерица — неговата хитрост и изобретателност не намират покой. Подстрекаван от Лувоа, който добре познава Главния интендант и не може да повярва, че той се е оставил да го победят, Сен-Мар проучва старателно личното му бельо. Намира по него гайтанени ленти, изписани със ситен почерк, пълна с писания е и обратната страна на подплатата на жилетката му. Кралят заповядва незабавно на Фуке да бъдат връчени дрехи и бельо само и единствено в черен цвят. Покривките и кърпите ще бъдат номерирани, за да не може той да ги отмъкне.

Сен-Мар се нахвърля срещу двамата прислужници, които не му дават мира с молбите си и постоянно се опитват да помогнат на своя господар, комуто са се посветили телом и духом.

Междувременно годините минават, но разяждащият страх на краля, че Фуке по някакъв начин може да избяга, не стихва. И с право: към края на 1669 е разкрит опит да бъде измъкнат от затвора. Не се знае кой го е организирал; може би семейството, но дълго се говорело, че мадам дьо Севинье и мадмоазел дьо Скюдери не са били напълно чужди на случилото се. Пожертвал се старият му личен слуга — вълнуващ пример за вярност. Казвал се Ла Форе и бе придружавал Главния интендант в момента на задържането му в Нант. След ареста вървял цели часове, за да избяга от мускетарите, които ограждали Нант и да стигне до най-близката пощенска станция, откъдето бе яздил с шпори впити в хълбоците на коня, чак до Париж. Всичко това само, за да бъде първият, който да съобщи зловещата новина за ареста на благочестивата майка на Фуке. После, на всичкото отгоре, Ла Форе беше изчакал на пътя каретата, която водеше неговия господар към Пинероло, и то само за да го поздрави за последен път. Нещо, което развълнувало дори Д’Артанян, който спрял конвоя и разрешил двамата да си разменят няколко думи.

Ла Форе следователно е единственият, който все още не е загубил надежда. Пристига в Пинероло под лъжлива самоличност и дори успява да изнамери някакъв осведомител във вътрешността на крепостта и да общува със своя господар чрез жестове през прозореца. Накрая намеренията му били разкрити и бедният незабавно е обесен. Животът става тежък за Фуке — затварят му прозорците с капаци и решетки. Не ще може повече да види небето.

Здравословното му състояние се утежнява. През 1670 Лувоа лично отива в Пинероло, изпратен от краля. След шест години на забрани и лишения, Луи най-накрая се съветва със стария лекар на Главния интендант Пеке.

— Колко странно, кралят като че ли не е искал Фуке да умре?

— Единственото сигурно нещо е, че от този миг нататък Луи като че започва да се притеснява за здравето на Катеричката. Приятелите на Фуке, които все още не бяха изпаднали в немилост, като де Помпон (току-що назначен за държавен секретар), Тюрен, Шеки, Белфон и Шарост, подновяват усилията си и изпращат петиции до Всехристиянския крал. Но решителният момент все още предстои.

През 1671 затворниците на специален режим в Пинероло стават двама. Неочаквано в крепостта пристига друг един прочут затворник — граф дьо Лозюн.

— Защото тайно се бе оженил за Мадмоазел, братовчедката на краля — намесих се, след като си спомних предния разказ на абат Мелани.

— Много добре, виждам, че имаш добра памет. И сега историята наистина става интересна.

След като кралят е подложил Фуке на многогодишна изолация, решението да му подари събрат по затворничество изглежда необяснимо. Още по-странно е, че в огромната крепост килията, предназначена за Лозюн, е съседна на тази на Фуке.

За Лозюн можеше да се каже всичко, освен че е някакъв обикновен човечец. В началото бе никому неизвестен, беден гасконски кадет, самохвалко и горделивец, който обаче бе имал късмета да стане симпатичен на краля, още когато Луи бе много млад, и да стане негов другар в забавленията. Макар и второкласен изкусител, беше успял да обсеби Мадмоазел, богатата и грозна четиридесетгодишна братовчедка на краля. Труден затворник е и държи веднага да го покаже. Поведението му е сприхаво, шумно, просташко. Едва пристигнал, подпалва собствената си килия, повреждайки също една от подпорите на стаята на Фуке. После се посвещава на трогателно инсцениране на болести или лудост с ясната цел да намери начин за бягство. Сен-Мар, който е придобил опит на надзирател само с Главния интендант, не успява да укроти Лозюн и, изложен на толкова ярост, кръщава Фуке „ангелчето“.

Съвсем скоро (обаче това ще се разкрие много по-късно) Лозюн успява да се свърже с Фуке посредством една дупка, изкопана в стената.

— Но как е възможно никой да не го е забелязал — възпротивих се недоумяващ, — при цялата тази бдителност, която Фуке е трябвало да търпи всеки ден?

— И аз съм се питал многократно — съгласи се абат Мелани.

Минава още една година. През октомври 1672 Негово Величество разрешава на Фуке и съпругата му да си пишат. Писмата на двамата все пак трябвало първо да бъдат прочетени от краля, който си запазва правото да ги предава или да ги унищожава. Но има още нещо. Без никакво логично обяснение, след още дванайсет месеца, кралят връчва на Фуке някои книги върху най-скорошната политическа ситуация. А малко след това Лувоа изпраща на Сен-Мар едно писмо за Главния интендант, добавяйки, че ако затворникът поиска хартия за писане, за да отговори, тя трябва да му бъда дадена. Така и станало — Главният интендант написал и изпратил на Лувоа два доклада.

— Какво съдържаха те?

— Никой не успя да узнае, макар че в Париж веднага плъзна слух, че двете писма са пристигнали в столицата. Веднага след това обаче се разбра, че Лувоа ги е пратил обратно на Фуке, казвайки, че те не представлявали никакъв интерес за краля.

Необяснимо поведение, отсъди Мелани. Първо, ако един мемоар не служи за нищо, просто се изхвърля; второ, на практика е невъзможно Фуке да не е дал някакъв ценен съвет на краля.

— Може би са поискали още веднъж да го унижат — предположих аз.

— Или може би кралят е искал нещо, което Фуке не му е дал.

И все пак облекченията продължават. През 1674 кралят позволява на съпрузите Фуке да си пишат два пъти в годината, макар че писмата така или иначе минават първо през ръцете му. Здравословното състояние на Фуке продължава да се влошава и кралят се уплашва — не му позволява да излезе от килията, но настоява да бъде прегледан от лекар, пратен от Париж.

От ноември 1677 най-накрая му се дава разрешение да се разхожда по един час на въздух. И в компанията на кого? Ами на Лозюн естествено, и двамата могат дори да си говорят! Обаче при условие, че Сен-Мар слуша думите им и предава на краля всичко в подробности.

Милостивите облекчения от страна на краля се умножават. Фуке вече получава дори броевете на „Меркюр Галан“ и на други вестници. Изглежда, че Луи иска Фуке да бъде осведомен за всичко важно, което се случва във Франция и в Европа. Лувоа препоръчва на Сен-Мар да осведомява затворника най-вече за военните победи на Всехристиянския крал.

През декември 1678 Лувоа съобщава на Сен-Мар намерението си да поддържа свободна писмена кореспонденция с Фуке. Писмата ще бъдат строго запечатвани и тайни, впрочем Сен-Мар ще трябва да се грижи само да пристигат право при получателя.

Само след месец поразеният надзирател получава цяла паметна книга, написана лично от ръката на краля, относно условията на режима, който трябва да се прилага за Фуке и Лозюн. Двамата могат да се срещат и да си разговарят колкото си искат, а също да се разхождат не само по крепостните стени, но и из цялата крепост. Могат да четат каквото си пожелаят и офицерите от гарнизона ще бъдат задължени да им правят компания, ако на затворниците това се харесва. Освен всичко ще могат да поискат и да получат която и да е игра за забавление.

Минават няколко месеца и следва ново облекчение — Фуке ще може да си пише колкото и каквото си иска с цялото си семейство.

— В Париж бяхме обзети от вълнение — каза Ато Мелани — и вече бяхме почти сигурни, че рано или късно Главният интендант ще бъде освободен.

След още няколко месеца, през май, още едно неочаквано известие: скоро кралят ще позволи на семейството на Фуке да отиде да го види. Приятелите на Фуке са на седмото небе. Месеците летят, минава година. Очакват със затаен дъх излизането на Катеричката от затвора, което обаче не идва. Всички започват да подозират някаква пречка — навярно както винаги Колбер.

Помилването в крайна сметка не пристига. Като гръм, поразяващ сърцата, пристига обаче новината за внезапната смърт на Никола Фуке, издъхнал в килията си в Пинероло, в ръцете на сина си. Било 23 март 1680.

 

— А Лозюн? — попитах аз, докато се изкачвахме в отвесния кладенец, който извеждаше в странноприемницата.

— А, да, Лозюн. Остана в затвора още няколко месеца. После бе освободен.

— Не разбирам, сякаш Лозюн е бил хвърлен в затвора, за да бъде в близост до Фуке.

— Отгатна. Но питам се, с каква цел?

— Хм, нищо не ми идва наум, освен… за да го накара да говори. За да накара Фуке да каже нещо, което кралят е искал да знае, нещо, което…

— Стига толкова. Сега разбрах защо се готвим да претършуваме стаята на Помпео Дулчибени.

 

Претърсването бе доста по-лесно от предвиденото. Аз държах под око коридора, докато Ато влезе в стаята на Дулчибени, въоръжен само с една свещ. Чух го да се рови дълго, с кратки прекъсвания на пълна тишина. След няколко минути влязох и аз, разяждан едновременно от страха да не бъдем разкрити и от любопитство.

Ато вече бе прокарал през ситото доста голяма част от личните вещи на Дулчибени: облекла, книги (между които трите томчета, взети от библиотеката на Тиракорда), останки от храна, един паспорт за преминаване от кралство Неапол в Папската държава и няколко вестника. Един от тях носеше заглавието: „Известия за случилото се между войските императорски и османски в деня десети на юли, лето 1683.“

— Става дума за обсадата на Виена — промълви абат Мелани. Другите вестници, повече от дузина, бяха посветени на същата тема. Приключихме с голяма бързина огледа на цялата стая — изглежда нямаше да открием никаква друга вещ от значение. Вече подканвах абат Мелани да изоставим търсенето, когато го видях да се спира в средата на стаята, почесвайки се замислено по брадичката.

Изведнъж той се хвърли към гардероба и, като намери ъгъла с мръсните дрехи, буквално се зари в него, опипвайки бельото за пране. Накрая взе един чифт гащи от муселин. Започна да ги опипва на различни места, докато ръцете му не спряха върху шева, в който се вкарваше ширита, който крепи гащите.

— Ето тук. Мирише, но си струваше — каза доволен абат Мелани, докато изваждаше от гащите на Дулчибени едно малко плоско змийче. Бяха няколко листа хартия, сгънати и смачкани. Абатът ги разви и ги постави под светлината на свещта, за да почне да чете.

 

Ще излъжа читателя на тези страници, ако скрия, че това, което се случи в последвалите минути, остава в спомените ми толкова живо, колкото и объркано.

Започнахме жадно да разлистваме, почти едновременно, писмото, образувано от тези няколко листа. Беше дълга реч на латински, написана със старчески и несигурен почерк.

— Optimo amico Nicolao Fouquet… mumiarum domino… tributum extremum… secretum pestis… secretum morbi… ut lues debeletur… невероятно е, наистина невероятно — прошепна на себе си абат Мелани.

Някои от думите ми се струваха странно познати. Веднага обаче абатът ме помоли да държа под око коридора, за да не бъдем изненадани от завръщането на Дулчибени. Ето защо застанах на пост пред вратата, наблюдавайки стълбите. Докато Ато привършваше с четенето, го чувах да мърмори непрестанно думи на недоумение и възхита.

После за жалост се случи онова, от което вече бях свикнал да се страхувам. Запушвайки устата и носа си, с подути и премрежени очи, абат Мелани хукна вън от стаята и пъхна писмото в ръката ми. Присви се, потискайки отчаяно повече от няколко пъти изключително опасната кихавица.

Веднага потърсих на последната част на писмото, която по всяка вероятност той все още не бе успял да прочете. Обаче разбрах твърде малко от съдържанието, поради превъзбудата и хилядите глуповати кривения, с които Ато се опитваше да възпре благотворния изблик. Погледът ми отиде направо накрая, където разбрах защо думите mumiarum domino не ми бяха прозвучали непознато. Почти невярващ, разчетох подписа: Athanasius Kircher, I.H.S.

Вече накрая на силите си, Ато ми посочи гащите на Дулчибени, в които побързах да върна писмото. Разбира се, не можехме да го вземем: Дулчибени със сигурност щеше да го забележи, с непредвидими последствия. Няколко секунди, след като излязохме от стаята на Дулчибени и заключихме вратата, Ато Мелани избухна в шумна, освободителна, триумфална кихавица. Вратата на Кристофано се отвори.

Спуснах се по стълбите през глава и слязох чак до килера. Чух лекарят да мъмри абат Мелани:

— Какво правите вън от стаята си?

Абат Мелани трябваше да извика цялото си красноречие, за да изнамери някакво смехотворно извинение: а именно, че бил тръгнал при Кристофано, защото почти се задушавал от тази внезапна кихавична криза.

— Аха, а тогава защо целите ви обувки са окаляни? — каза Кристофано, като смени тона си.

— Ох, ами, хммм… така де, те се пооцапаха по време на пътуването от Париж… а после не ги изчистих, ето, зает с всичко това, което се случи… — заекна Ато. — Но, моля ви се, да не говорим тук. Ще събудим Бедфорд — и всъщност наистина англичанинът спеше само на две крачки разстояние.

Лекарят избоботи нещо и чух вратата да се затваря. Кристофано трябва да бе поканил абата в стаята си. След няколко минути ги чух да излизат отново.

— Тази работа не ми харесва, сега ще видим кой още се забавлява да играе ролята на сомнамбул — процеди Кристофано, чукайки на една врата.

Отвътре отвърна приглушения от съня глас на Девизе.

— Няма нищо, извинете, само малка проверка — извини се лекарят.

Обля ме студена пот; сега щеше да почука на вратата на Дулчибени. Кристофано почука.

Вратата се отвори:

— Да?

Помпео Дулчибени се беше върнал.

* * *

Щом като водите се успокоиха, се върнах да изчакам Ато Мелани в стаята си. Случило се беше, за жалост, това, от което се опасявахме. Не само че Кристофано бе разкрил Ато да се размотава из странноприемницата; по-лошото беше, че на тази нощна бъркотия бе станал свидетел Дулчибени. Очевидно се бе върнал в стаята си точно, докато Ато се намираше в стаята на Кристофано. В този момент аз се бях спрял малко по-надолу по стълбите и не бях чул завръщането на Дулчибени. Благородникът от Фермо трябваше да е слязъл по стъпалата, които разделяха стаичката от неговата стая на първия етаж, с доста тиха стъпка, и то движейки се в мрака. Беше се разиграло едно доста странно, макар и не невъзможно струпване на съвпадения.

Почти невероятно обаче бе, че Дулчибени някак си беше успял да се върне навреме първо след дългото кръстосване наляво и надясно из подземните проходи, после в къщата на Тиракорда и накрая отново в галериите; и всичко това, достигайки отвора на подземието със собствени сили, вървейки в тъмнината, изкачвайки бързо стъпалата, сам-самичък. Дулчибени беше човек с доста силно телосложение, и с добри бели дробове. Прекалено добри, помислих си, за човек на неговата възраст.

Не трябваше да чакам дълго, за да видя абат Мелани да се появява отново на моята врата. Беше доста кисел заради глупавия и нелеп начин, по който бяхме позволили на Кристофано да ни изненада, събуждайки подозренията на самия Дулчибени.

— Ами ако Дулчибени избяга?

— Не вярвам, че ще го стори. Притеснява се, че Кристофано ще подаде сигнал и че, поради страха от наказанията на Началника на стражата, аз и ти също ще се втурнем да се спасяваме, позволявайки да бъде открит подземния пасаж и отвора, който извежда направо в къщата на неговия приятел Тиракорда. Което би могло да нанесе непоправима вреда на твърде загадъчните му кроежи. По-склонен съм да смятам, че, каквото и да има наум Дулчибени, след тази нощ ще съкрати сроковете. Трябва да стоим нащрек.

— Но пък направихме голямо откритие с намирането на писмото в гащите — добавих, възвръщайки доброто си настроение. — Впрочем, как успяхте да надушите скривалището така бързо?

— Виждам, че нямаш слабост към разсъжденията. Кой придружаваше Дулчибени, когато пристигна в странноприемницата?

— Девизе. И Фуке.

— Добре. А къде криеше Фуке своите писания, когато бе откъснат от света в Пинероло?

Прехвърлих мислено историята, която само преди час ми бе разказал абат Мелани: „В столовете, в подплатата на дрехите и в бельото!“

— Именно.

— Но това значи, че Дулчибени знае всичко за Фуке. Абатът кимна, сякаш това трябваше вече да ми е ясно.

— Значи не е вярно онова, което Дулчибени разказа на стражите сутринта, когато ни заключиха тук, тоест че е познавал отскоро възрастния французин — учудих се аз.

— Точно така. За да стигнат до подобна степен на взаимно доверие, Дулчибени и Главният интендант трябва да са се запознали преди доста време. Не забравяй, че Фуке е излязъл в твърде окаяно състояние след двайсет години затвор: не вярвам, че е обикалял кой знае колко преди да се установи в Неапол. И е напълно обяснимо, че е потърсил анонимно убежище в някой кръг на янсенисти, яростни врагове на Луи XIV, които са пуснали дълбоки корени в този град.

— Там сигурно се е запознал с Дулчибени, на когото после е разкрил истинската си самоличност — заключих аз.

— Именно. Следователно тяхното приятелство датира най-малко от преди три години, а не от два месеца, както Дулчибени иска да ни убеди. А сега, ако Господ ни е на помощ, ще стигнем до дъното на тази история.

При това положение трябваше да призная пред абат Мелани, че не съм напълно сигурен дали съм разбрал много добре какво искаше да каже писмото, което току-що крадешком бяхме прочели в стаята на Дулчибени.

— Бедното ми момче, винаги имаш нужда от някой, който да ти казва какво да мислиш. Но няма значение. Така ще бъде и когато станеш вестникар.

Както ми беше разказал в предишните дни, Ато срещал Кирхер преди четири години, вече с твърде отслабнал поради старостта ум. Писмото, което бяхме прочели малко по-рано в стаята на Дулчибени, изглежда беше именно резултатът от мъчителните умствени усилия на великия учен — бе адресирано до Главния интендант на финансите Никола Фуке, като че на бедния Фуке никога нищо не се беше случило.

— Бил е загубил чувство за времето — каза Ато, — както ония старци, които са убедени, че отново са деца и питат къде е мама.

Съдържанието на писмото обаче бе недвусмислено. Кирхер вече усещал, че наближава часът на раздялата със земните неща, и се обръщаше към приятеля Фуке, за да му благодари за последен път. Фуке, напомняше йезуитът, всъщност бил единственият сред могъщите на епохата, с когото той бе споделил своята теория. Даже Главният интендант се хвърлил в краката на Кирхер, изпълнен с възторг, когато последният му обрисувал надълго и нашироко голямото откритие на своя живот — secretum pestis, тайната на чумата.

— Като че ли разбрах! — побързах да довърша. — Това е трактатът на Кирхер, в който говори за чумата. Именно Дулчибени говореше за него в началото на карантината: Кирхер е написал, че чумата не зависи от вредни изпарения и развалени телесни течности, ами от мънички същества, от vermiculi animati^[1] или нещо подобно. Може би това е тайната на чумата — невидимите vermiculi.

— Правиш огромна грешка — отвърна Ато. — Теорията за тези vermiculi никога не е била тайна: Кирхер я публикува преди около трийсет години в Scrutinium phisicomedicum contagiosae luis quae pestis dicitur. В писмото в ръцете на Дулчибени има нещо много по-важно — Кирхер обявява, че може да praevenire, regere е debellare.

— Тоест да предотвратява, направлява и унищожава чумата.

— Браво. Това е secretum pestis. Но за да не забравя това, което успях да прочета, преди да дойда тук, при теб, минах през моята стая и си записах най-важните фрази.

Показа ми няколко накъсани думи и фрази на латински, нахвърляни набързо върху едно листче:

secretum morbid

morbus crescit sicut mortals

augescit patrimonium

senescit ex abrupto

per vices pestis petit е regereditur

ad infinitum renovator

secretum vitae arcanae obices celant.^[2]

 

— Според Кирхер — обясни Ато — чумната болест се ражда, остарява и умира точно както хората. Обаче се храни за тяхна сметка: когато е млада и силна, се опитва да увеличи имуществото си колкото е възможно повече, както прави някой жесток принц, който използва своите поданици, така и заразата има безброй жертви и причинява много смърт. После изведнъж отслабва и се разпада подобно на злочест старец на края на силите си; накрая умира. Епидемията е циклична: напада народите, после почива, след години връхлита отново и така ad infinitum, до безкрай.

— Тогава е някакъв вид… как да кажа, нещо, което все се върти в кръг.

— Точно така. Една непрекъсната верига.

— Но в такъв случай чумата никога не може да бъде унищожена, както от своя страна обещава Кирхер.

— Не е така. Цикълът може да бъде изменен с помощта на secretum pestis.

— И как действа тази тайна?

— Прочетох, че се дели на две: secretum morbi, тайната на разпространението на болестта и secretum vitae, тайната на лечението.

— Тоест чумното зло и неговата противоотрова!

— Точно така.

— Но все пак, как действа?

— Това не разбрах. Даже Кирхер изобщо не го е обяснил. Настоява особено, доколкото успях да прочета, върху една-единствена точка. Цикълът на чумата в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, след като достигне до своя връх, senescit ех abrupto, сиреч започва неочаквано своя край.

— Не разбирам, всичко е толкова странно — отбелязах аз. — Защо Кирхер не е публикувал своите открития?

— Вероятно се е страхувал, че някой може да ги използва за лоши цели. Малко ти трябва, за да ти отмъкнат нещо толкова ценно, щом веднъж сложиш ръкописа в ръцете на печатаря. А можеш да си представиш какво бедствие ще настане за целия свят, ако тази тайна попадне в неподходящи ръце.

— Значи е трябвало да изпитва особено уважение към Фуке, за да се довери единствено на него!

— Мога да ти кажа, че бе достатъчно само веднъж да разговаряш с Катеричката, за да бъдеш завладян от него. Кирхер обаче казва, че secretum vitae е скрита от arcanae obices.

— Arcanae obices? Означава „загадъчни препятствия“. Но до какво се отнася?

— Нямам ни най-малка идея. Може би е част от жаргона на алхимиците или на спиритистите. Кирхер познаваше религии, ритуали, суеверия и дяволии от цял свят. Или може би arcanae obices е кодиран израз, който Фуке е могъл да дешифрира след прочитането на писмото.

— Но Фуке не е могъл да получи писмото — възразих, — докато е бил в затвора в Пинероло.

— Правилна забележка. И при все това някой трябва да му го е връчил, след като го намерихме сред вещите на Дулчибени. Значи решението да му бъде предадено писмото е взето от онзи, който лично е проверявал цялата му кореспонденция.

Замълчах, без да дръзна да направя заключенията.

— …тоест Негово Величество кралят на Франция — каза Ато, преглъщайки, почти изплашен от собствените си думи.

— Но тогава — поколебах се — secretum pestis…

— Е това, което кралят е искал от Фуке.

Само това ни липсваше, помислих си аз. Щом като Ато спомена неговото име, сякаш Всехристиянският крал, Първороден и Възлюбен Син на Църквата, през някаква пролука успя да проникне в странноприемницата с леден и яростен полъх и се канеше да отнесе всичко онова, което все още оставаше от бедния Фуке между стените на „Оръженосеца“.

— Arcanae obices, arcanae obices — напяваше междувременно погълнат от мисли Ато, барабанейки с пръсти по коленете си.

— Синьор Ато — прекъснах го, — мислите ли, че Фуке най-накрая е разкрил secretum pestis на краля?

— Arcanae… какво казваш? Не знам, наистина не знам.

— Може би Фуке е излязъл от затвора, защото е признал — предположих аз.

— Ами, всъщност ако беше избягал, новината щеше да се разпространи незабавно. Докато нещата трябва да са се развили така: когато Фуке е арестуван, у него откриват писма от някакъв загадъчен прелат, в които се говори за тайната на чумата. Писмата трябва да са били прибрани от Колбер. Ако имах повече време, когато влязох в кабинета на Змията, по всяка вероятност щях да намеря и тях.

— И после?

— После започна процесът срещу Фуке. И сега знаем защо кралят и Колбер са пречили с всякакви средства Фуке да се отърве с изгнание: искали са го в затвора, за да му измъкнат secretum pestis. Освен това, тъй като не са разбрали кой е авторът на писмото, са можели да се обърнат единствено към Главния интендант. Ако бяха разбрали, че това е Кирхер…

— И за какво би им послужила тайната на чумата?

Много просто, каза Ато, разпалено: контролът върху чумата щеше да позволи на Луи XIV да си уреди веднъж завинаги сметките със своите врагове. Мечтата чумата да бъде използвана за военни цели, добави той, датирала от векове. Още Тукидид разказвал, че атиняните, когато техният град загубил една десета от населението си заради болестта, заподозрели, че враговете им от Пелопонес са причинили заразата, отравяйки кладенците. В по-близки времена, турците се опитвали (но със скромни резултати) да употребят заразата, за да превземат обсадените градове, като катапултирали заразени трупове отвъд крепостните стени.

Фуке държал в ръце тайното оръжие, което Всехристиянският крал щял да може да използва с безпределна радост, за да подчини Испания и Империята, и най-накрая да смаже и Холандия на Уилям Оранжки.

Ето защо затворничеството бе толкова жестоко — само за да бъде Фуке принуден да говори и за да бъдат сигурни, че няма да повери тайната на някой от своите многобройни приятели. Ето защо му бе забранено да пише. Но Фуке не се бе предал.

— А и защо ли му е трябвало? — запита се реторично абат Мелани. — Пазенето на тайната е било единствената му гаранция, че ще остане жив!

По всяка вероятност Фуке дори години наред е отричал да знае как в действителност се разпространява чумата; или пък е подхвърлял поредица половинчати истини с цел да спечели време и да извоюва не толкова жесток затворнически режим.

— Но тогава защо е бил освободен? — попитах.

— В Париж е пристигнало писмото на стария Кирхер, вече слабоумен, и Фуке не е могъл повече да отрича, излагайки на риск собствения си живот и този на семейството си. Може би в крайна сметка Главният интендант се е предал и е обещал на краля secretum pestis в замяна на свободата. Впоследствие обаче трябва да не е спазил уговорката. Ето защо после… после доверениците на Колбер са го преследвали.

— Не може ли да се е случило тъкмо обратното? — осмелих се да попитам.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би именно кралят не е спазил уговорката…

— Стига толкова. Не мога да ти позволя да смяташ, че Негово Величество…

Ато не довърши фразата, обгърнат в някакъв постоянен вихър от кой знае какви мисли. Разбрах, че неговата гордост не бе способна да понесе моето предположение: че кралят можеше да е обещал на Главния интендант свободата в замяна на тайната, но с намерението да го унищожи веднага след това. Нещо, което не се беше случило, само защото, както увлечено започвах да си представям, вероятно Фуке е бил предвидил подобен ход и по някакъв авантюристичен начин, със сигурност подпомогнат от някого, бе успял да избегне нападението. Но може би фантазията ми препускаше прекалено бързо. Взрях се в лицето на абата: с поглед, впит някъде пред себе си, той следваше същите разсъждения като моите, в това бях сигурен.

— Едно нещо обаче е сигурно — каза той ненадейно.

— А именно?

— В бягството на Фуке и в secretum pestis са замесени и други. И то мнозина. На първо място Лозюн, който със сигурност е изпратен в Пинероло, за да се опита да развърже езика на Фуке, вероятно с обещанието, че скоро ще се върне при Мадмоазел, богатата си женичка. После тук има пръст и Девизе, който е придружавал Фуке дотук, „При оръженосеца“. Може би нещо общо има и Корбета, учителят на Девизе, който, подобно на своя възпитаник, е бил предан на бедната кралица Мария Тереза и специалист по криптография. Не забравяй, че secretum vitae по някакъв начин е скрита от arcanae obices. А после Девизе излъга още в началото — спомняш ли си лъжите му за театрите във Венеция? Накрая нещо общо има и Дулчибени, довереник на Фуке, който крие в гащите писмото, което говори за secretum pestis, и е само прост търговец, но когато говори за чумата, все едно чуваш Парацелз^[3].

Спря се, за да си поеме дъх. Устата му беше пресъхнала.

— Мислите ли, че Дулчибени познава secretum pestis!

— Възможно е. И все пак сега е късно да продължаваме да обсъждаме.

— Цялата тази история ми изглежда абсурдна — казах, опитвайки се до го успокоя — не се ли страхувате, че се отдаваме на прекалено много догадки?

— Казах ти вече. За да разбереш държавните дела, трябва да гледаш нещата по начин, различен от обичайния. Няма значение какво мислиш, а как го мислиш. Никой не знае всичко, дори и кралете. А когато не знаеш, трябва да се научиш да правиш предположения, също и за истините, които на пръв поглед изглеждат най-абсурдни — после ще разбереш без съмнение, че всичко е драматично вярно.

 

Излязох с посивяло лице, оглеждайки наляво и надясно коридора, като че ли някой ме дебнеше в засада. Но страхът на Ато, който най-накрая се бе проявил докрай, вече не бе загадка за мен. Не му завиждах вече за тайната мисия, за неговите връзки в кралските дворове, за мъдростта му на човек на действието и интригите.

Дошъл бе в Рим, за да служи на краля на Франция и да проведе разследване върху една загадка. Сега знаеше, че за да разреши тази загадка, трябваше да разследва краля.