Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (8)

8

До къщата имаше тясна странична алея, притисната между стената на кухнята и високата дървена ограда на градината. Андъруд се промъкна от задната страна на къщата и си даде сметка, че наистина трябва да отслабне малко. Порази го простотата на градината — морава и цветни лехи. Не се нуждаеха от почти никаква поддръжка. Очевидно Луси Харингтън не си падаше особено по градинарството.

Всички задни прозорци бяха непокътнати и затворени. Нямаше видими признаци за влизане с взлом. Задната врата беше заключена отвътре. Замисли се. Убиецът на Луси Харингтън я бе изненадал на горния етаж. Не бе влязъл през прозорците, нито през предната врата. Нямаше друг начин да се промъкне в къщата — би трябвало да е използвал задния вход. Само че той беше заключен. И какво всъщност доказваше това? Само, че убиецът не си е тръгнал оттам. Може да е намерил друг ключ някъде. Андъруд потърси с очи разклатено паве или тухла, под които Луси Харингтън би могла да държи скрит резервен ключ. Не забеляза нищо такова. Отхвърли предположението. Жена, която живее сама, едва ли ще оставя ключ някъде навън. Отново насочи погледа си към задната врата.

Беше масивна и се нуждаеше от пребоядисване. Имаше едно-единствено голямо стъкло. Къщата бе разположена малко по-високо от нивото на градината. Андъруд се изкачи по трите циментови стъпала. Разгледа ги внимателно. Дъждът сигурно бе отмил калта, която би останала от обувките на убиеца. Във всеки случай, в къщата никъде не бе видял кал. Клекна на най-горното стъпало и забеляза пролуката между долния ръб на вратата и кухненския под. Нещо привлече погледа му. В основата на рамката на вратата се бе заклещило малко мораво венчелистче. Дали беше нещо важно? Едва ли. Андъруд се замисли за собствената си къща — какви ли не боклуци се заклещваха под вратите, особено под онези към градината. Все пак и това бе нещо. Плъзна поглед по оградата към лишените от багри цветни лехи — не бе от там. Вдигна венчелистчето с палеца и показалеца си и го пъхна в найлоново пликче.

— Хрумна ли ви нещо, сър? — Декстър се появи без всякакво усилие откъм тясната алея.

— Ако приемем, че не го е пуснала да влезе през предната врата, а аз съм почти убеден, че е така, той е трябвало да влезе оттук. Само че вратата е заключена. Имаш ли молив?

Декстър му подаде един от малките моливи в бележника си. Винаги си носеше по два. Андъруд го взе и го пъхна в ключалката. Беше тясна и той се притесни да не би моливът да се счупи. Ръчка несръчно известно време и накрая успя да вклини крайчето под върха на ключа. На третия път му се удаде да го повдигне като с лост и да го избута от ключалката. От вътрешната страна на вратата се чу тихо подрънкване, когато ключът падна на пода. Точно както бе станало десет часа преди това.

— Бинго! — възкликна Андъруд.

— Това е стар номер, сър — не се впечатли особено Декстър. — Защо просто да не счупи някой прозорец? Опасността да му се запъне нещо е по-малка.

— Но е по-вероятно тя да забележи, когато се прибере. Планирал е всичко много внимателно. Искал е да я изчака в къщата. Искал е тя да се качи на горния етаж. Ако се прибере и забележи, че има счупен прозорец, твърде вероятно е да заподозре, че нещо не е наред.

— Звучи логично. — Декстър се подразни, че не се бе сетила за това. Тревожеше я нещо друго. — Откъде е знаел, че тя живее тук? Може да я е познавал, да й е бил любовник или познат.

— Да не мислиш, че някой ревнив любовник ще си даде целия този труд да й извади окото? — пренебрежително попита Андъруд. — Или да пише тези глупости по стената?

— Защо не? Може да се опитва да ни заблуди. — Декстър погледна към няколкото съседни къщи. — Искам да кажа, че ако не я е познавал, едва ли е щял да дойде да търси жертвата си точно тук, нали? Това място е доста забутано.

Андъруд усети инстинктивно, че убиецът не е познавал Луси Харингтън лично. Логичната му мисъл потърси причината за това усещане. Времето. Ако я е познавал, разсъди инспекторът, убиецът би могъл, когато си поиска да почука на входната врата и да влезе. Защо да чака нощта, когато, както всички в Ню Болдън знаеха, Луси Харингтън ще бъде на друго място, и да влиза с взлом? Всички в Ню Болдън. Тази мисъл го загложди.

— Не публикуваха ли наскоро една статия за нея? — попита той.

— Много статии, не една. Всички медии пуснаха материали за златния й медал. Това е голяма новина за малко градче като Ню Болдън.

Андъруд си помисли, че у Декстър все още бе останало нещо от снобизма на столицата.

— Не толкова голяма, колкото тази — подметна той.

— Много писаха и за приема — продължи Декстър. — Всеки в Ню Болдън, който може да чете, е знаел, че Луси Харингтън ще бъде в залата на общината в осем вечерта. Така че извън подозрение оставаме само вие, аз и кметът.

— Дръж се прилично.

— Извинявайте, шефе, обаче не разбирам накъде биете.

— Според мен убиецът не я е познавал. Тук става нещо друго. Той следва някакъв налудничав план. Мисля, че е прочел статията в някой вестник, навил си го е на пръста и е започнал да се подготвя. Той изпилва всяка подробност. Не оставя нищо на случайността. Ние трябва да постъпим по същия начин. Направи ми списък на роднините и на приятелите й. Всички, които е познавала, всички, с които е тренирала.

Андъруд погледна към гъстите дървета, сплели клони над оградата в задния двор. Декстър прочете мислите му.

— В гората има пътеки, нали? — каза тя. — Едни водят до пътя за Лондон, други не водят доникъде, а по трети се стига до Хартфийлд Роуд. Не бих искала да ми се наложи да минавам оттам в тъмното. Смятате, че е дошъл от тази посока, нали?

Андъруд вече пресичаше моравата, забол поглед в тревата.

— Със сигурност смятам, че си е тръгнал оттам. Спомняш ли си онази статия за въображаемите карти и за престъпните деяния, която полицейският психолог разпрати до всички ни?

— Смътно. — Декстър се обърна наляво и се загледа някъде пред себе си, както правеше винаги, когато се мъчеше да си припомни нещо. — Беше нещо за това, как хората си чертаят мислени карти на района, където живеят, и че мястото изглежда различно от собствената ти гледна точка. — Разпалваше се, колкото повече си припомняше статията. — Затова, ако накараш един лондончанин да ти нарисува карта на Лондон, той ще разположи собствения си квартал по-близо до центъра, отколкото трябва, и ще представи Темза по-права, без завои, защото според него е точно такава.

— Нещо подобно. Повечето изнасилвания стават в радиус от седем-осем километра от дома на извършителя.

— Доколкото ни е известно обаче, в случая нямаме изнасилване.

— Не, но откъде човек ще познава тези гори и пътеки, ако…

— … ако не е местен — довърши изречението му Декстър.

Огледаха оградата по-внимателно. Откриха съвсем малко кръв, една тънка ивичка в ъгъла. Андъруд я посочи и каза:

— Излязъл е оттук и е тръгнал през гората. По някакъв начин е узнал къде живее тя. Знаел е, че ще излезе към осем вечерта и че ще се забави. А това му е осигурило предостатъчно време да се занимае със задната врата, да влезе вътре и да се подготви, каквото и да значи това.

— Може би да обуе бикините й и да потанцува.

— Нареди на униформените да претърсят пътеките зад къщата. Може пък нашият човек да е изпуснал нещо, докато се е измъквал. Струва ми се малко вероятно, но е било тъмно, а той е бързал. Да претърсят внимателно пътеките, които водят към шосетата за Лондон и за Хартфийлд. Да проверят къде може да е паркирал колата си. Все някой е забелязал нещо.

Андъруд се задъха. Студеният въздух отново проряза гърдите му. Изкашля се болезнено и закри уста с шепите си. Очите му се насълзиха. Декстър внимателно го изгледа, преди тактично да се отдалечи към къщата. Андъруд отново се закашля. Този път ръцете му се опръскаха с кръв. Но не с кръвта на Луси Харингтън.