Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (47)

47

Андъруд безстрастно изслуша съобщението на Декстър по гласовата си поща. Още два трупа, поредната бъркотия от неводещи наникъде улики. Вече почти не му пукаше. Късно следобед беше ходил в офиса на „Хейър Пропъртис“. Секретарката на Хейър му беше дала телефонния номер на Хейър в Норфък и Андъруд бе решил да не настоява за адреса — нямаше смисъл да осведомява Хейър, че идва. Кодът пред номера беше 01263 и Андъруд се обади на „Справки“, за да открие на кой район отговаря той. Блейкъни в Норфък — един час с кола по А11 и след това по А1065 до Холт.

Пътуването мина по-лесно, отколкото беше очаквал. Движението рано привечер не беше натоварено и той пристигна в Блейкъни в девет и нещо. Малкото средновековно пристанище беше притихнало, когато инспекторът влезе в градчето и спря на един паркинг до широкото устие на реката. От другата страна бяха солниците и светилището за онези, които обичаха да наблюдават птиците — Блейкъни Пойнт. Беше красиво. Хубаво място да се размотаваш със съпругата на друг мъж и да я чукаш.

До малкия кей имаше две-три ресторантчета. Все щеше да успее да намери щастливата двойка. Просто трябваше да се въоръжи с търпение. Убиецът на Луси Харингтън и на Елизабет Дръри има търпение. Поема рискове, за да постигне каквото иска. Чака и съобразява, признателен на мрака. Андъруд свали прозореца на колата си — соленият въздух беше студен и неприятен, но изостри сетивата му. Аз съм ловецът. Ще ви намеря. Ще ви погубя. Огладня от чистия въздух и се пресегна към чантата си за сандвич.

Времето течеше. Започна да го обзема раздразнение. Беше толкова унизително да седи в колата си на паркинга, но как иначе можеше да ги открие? Колата. Номерът на колата на Хейър все още стоеше в бележника му. Бръкна в джоба на якето си и намери нужната страница — синьо беемве, S245QXY. Блейкъни беше малко градче, в което имаше само три-четири ресторанта и една-две кръчми.

Андъруд се огледа — наоколо бяха паркирани десетина коли и нито една от тях не беше на Хейър.

Тръгна покрай брега. От лявата му страна вълните се плискаха в яхтите. От един ресторант излезе весела двойка. Андъруд се почувства изложен на показ и вдигна яка, за да закрие лицето си. Селището беше добре поддържано, а най-представителната постройка в него беше един хотел в стил крал Джордж. Дали бяха отседнали тук? Най-вероятно. Андъруд намери телефонна кабина и позвъни на номера, който му беше дала секретарката на Хейър. Никой не вдигна. Значи едва ли беше хотел. Може би се бяха настанили при приятели на Хейър — това копеле — или пък си бяха взели бунгало. Последното му се стори по-вероятно — малко усамотение за приятните им занимания.

Мина половин час, а все още нямаше и следа от колата на Хейър. Може да са решили да си останат у дома. Все пак това беше първата нощ от сластното им пътуване. Сигурно просто не можеха да се владеят. Сладката малка Джулия Купър, секс богинята. Едва не се изсмя на глас при тази мисъл. От въздуха слузта в дроба му се разводняваше и Андъруд започваше да се чувства неприятно — леката болка в гърдите му заплашваше да се усили. Пресече една тясна павирана уличка и се запъти към старинната на вид кръчма „Джак Тар“. Едно бренди щеше да му помогне. Нали и лекарите използваха спирт, за да стерилизират инструментите си? Инструменти. Скалпели и окървавени форцепси. Извадени очи. Дали ги съхранява в спирт? Дали плуват и се полюшват в някакъв буркан като мариновани яйца?

Андъруд тъкмо се канеше да отвори черната дъбова порта на „Джак Тар“, когато по-нагоре по улицата зави едно беемве и паркира. Спря за миг невидим във входа на кръчмата. Дупка в нощта. Вратата на шофьора се отвори и навън излезе Пол Хейър. Стомахът на Андъруд болезнено се сви на топка, той се приведе и се промъкна по-близо по пресечката. Усети аромата на запържен лук. Хейър беше на двайсетина метра от него и стоеше до колата, сложил ръце върху хълбоците си. Музикален сноб. Дъхът на Андъруд секна, когато от другата врата излезе Джулия. Черната й коса бе гладко вчесана назад и бе вързана на опашка.

Сигурно още не ти е казала всичките си тайни. Ще ги научиш. Всичките й дребнички тайни. Миризмата и несигурността й. Затвори вратата на колата и се усмихна на Пол. Той заобиколи предния капак, приближи се до нея, хвана я за ръка и нежно я целуна по устните.

Андъруд кипеше от ярост. Искаше му се да бе взел със себе си чук. Щеше да връхлети върху този съвършен миг и да размаже темето на Пол Хейър, защото това беше прелюбодеецът, осквернил съпругата му. Вместо това обаче остана в мрака на пресечката и ги наблюдаваше как бавно крачат по паветата към малката главна улица. Джулия изглеждаше по-слаба. След цялото това чукане сигурно е отслабнала с няколко килограма. Беше облечена в рокля, която не беше виждал, и носеше неудобни за паветата обувки с високи токове. Разпозна обаче парфюма й — същият, същият. Издокарана като дама, а мирише на уличница. Проследи ги от разстояние, докато влязоха през тясната входна врата на един ресторант за морски деликатеси.

Пол Хейър започваше да се отпуска. След като Ню Болдън остана зад гърба им, необичайното усамотение на къщата на приятеля му му се струваше като съвсем различен свят. Джулия видимо се бе отпуснала и изглеждаше прекрасно с роклята, която й беше купил в Холт. Бръчките на тревогата все още браздяха челото й, но Пол не се съмняваше, че ще се загладят след няколко дни на чист въздух и питателна храна. Напомни си, че е преживяла много. Знаеше, че ще й е нужно време, за да свали старата кожа на вина и безпокойство. Беше готов да чака. Тя заслужаваше.

Една хубава вечеря щеше да им се отрази добре. „Стридите“ беше популярен местен ресторант, а Пол му беше голям почитател. Метрдотелът ги заведе на една маса до прозореца с изглед към делтата на реката и Пол поръча два джина с тоник.

— Тук е много красиво, Пол — вдъхна дълбоко Джулия. — Толкова е спокойно.

— Освен това менюто им е страхотно. Писията е фантастична, а омарите са размазващи. Ловят ги тук всяка сутрин.

— Не съм яла омар от десет години.

— Едно от най-големите удоволствия в живота. Веднъж в Ню Ингланд ядох огромен омар, който висеше от чинията, кълна се. Приличаше на извънземно. Всъщност ужасно се страхувах да не ми се нахвърли.

— Обаче сигурно е бил много вкусен.

— Невероятно.

— Бих искала да отида в Америка.

— Ще те заведа. Стига да оцелееш след една седмица, прекарана с мен в Норфък.

— Засега се справям добре. — Тя се пресегна и взе ръката му в своята. — От много време не съм ходила на почивка.

— От прекалено много време, Джулия. Но сега това е зад гърба ти. Да гледаме напред. Мисли оптимистично.

— Съгласна съм. — Джулия Купър щастливо се облегна на стола си и се почувства като замаяна ученичка. — Какво ще кажеш да пийнем вино?

— Ти избери.

— Аз съм безнадежден случай. Не познавам много вина. Ти си специалистът.

— Не ставай глупава. От днес вече си оптимистично настроената и самоуверена Джулия Купър. — Той кимна към листата с вината и каза: — Да видим на какво си способна.

Джулия прегледа списъка за нещо познато. На рибата подхождаше бяло вино, обаче кое? Бяха толкова много. Южноафриканско шардоне. Сигурен избор и освен това се произнасяше лесно.

— Шардоне „Пайн Форест“ — смело поръча тя и затвори менюто със замах.

— Великолепен избор, мадам — каза Пол с тона на впечатлен келнер. Джулия се усмихна, а когато им поднесоха двата джина, отново взе ръката му в своята.

Андъруд забърза към колата си разгневен, наранен и измъчван от ревност. Мина от задната страна на ресторанта и се отправи към паркинга по заобиколен път. Щеше да паркира по-близо до колата на Хейър и да ги проследи. Ще карам на тъмно, с изключени фарове, невидим. Ще стоя на разстояние. Ще остана анонимен. И двамата са нащрек. Веднага ще ме познаят. Трябва да внимавам. Трябва да остана невидим, докато не съм готов за тях. Докато не съм готов да им се покажа: да им обясня какво са създали умен. Да им разкрия чудовището, в което съм се превърнал. Да ги накарам да проумеят. Да проумеят, мамка му.

Спря на ъгъла. Намираше се на паркинга. Беше задъхан и изпитваше силна болка, дробовете му сякаш щяха да се пръснат. Вече не изкашляше слуз, а дълги нишки кръв — топлината, натрупала се в гърлото му. Издърпа нишките в устата си с носната си кърпа. Вътрешностите му се разпадаха, разтваряха се в едно безформено кърваво нищо. Андъруд седна на една ниска стена, за да се съвземе, и изтри сълзите, които усещаше студени върху изложената си на вятъра кожа. Кръвта напълни цяла вана със сълзи, спомни си той, да, сълзи, които замръзват заедно с кръвта. Едноокият поглед на Луси Харингтън, последният задъхан ужас на Елизабет Дръри, която се опитва да избяга, Джулия Купър, завързана за пречките на леглото с разширени от ужас очи. Андъруд избърса лицето си — всяка студена сълза беше въплъщение на ужаса.

Задържа ръка върху сака с нещата, които беше донесъл със себе си. Беше спрял в един сервиз в Холт, за да купи най-необходимото — руло широка лепенка, няколко найлонови торби за отпадъци и един чук.

Отново изпита глад. Възпалението в дробовете изсмукваше физическите му сили, способността и желанието му да се бори. Вдигна поглед — на петдесетина метра имаше закусвалня за риба и пържени картофки. Поръча си пликче картофки и две мариновани яйца. Пет минути по-късно в тъмната си кола налапа половин яйце и си представи, че е окото на Луси Харингтън. Леко го завъртя в устата си и го проми със слюнката си. Усещаше вдлъбнатините с чувствителния връх на езика си, назъбената месеста част, където яйцето е било откъснато от ямката си.

Върна яйцето в пликчето и повтори процедурата с второто яйце, като този път си мислеше за Елизабет Дръри — елегантна дори когато бе потопена в собствената си кръв. Внимателно почисти яйцето и в един миг дори го пое цялото в уста. Пасваше съвършено. Изведнъж си помисли за влажните зелени очи на Джулия, докато се гърчи в екстаз под тялото на Пол Хейър. Андъруд силно захапа яйцето. Представи си как зъбите му проникват през лещите на очите на Джулия, как отхапва мускулите. Наслади се на хрупкавата роговица и на студената водниста течност, който се разля по езика му като ликьор. Преглътна силно.

Пол Хейър и Джулия Купър не бяха в състояние да погълнат и десерт, затова си поръчаха само кафе. Към единайсет и половина ресторантът почти се опразни и Пол най-сетне схвана посланието на келнерите, които им мятаха странни погледи. Остави им щедър бакшиш, здрависа се с метрдотела и двамата с Джулия тръгнаха към колата, хванати за ръце. Беше пил доста повече от разрешеното, но знаеше, че в района няма много полицаи, а и освен това все още се владееше прекрасно. Беемвето запали веднага и Хейър предпазливо подкара мощната кола по тесния път, по който се излизаше от Блейкъни, и пое по скалите към Уелс. Беше толкова съсредоточен върху тъмния път пред себе си, че не забеляза мондеото на Джон Андъруд, което го следваше безшумно с изключени мощни фарове.