Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (62)

62

Телефонът на Хедър Стасман звънна в три следобед. Пронизителният звън отекна в напрегнатата тишина като експлозията на ръчна граната. Предусети лоши новини.

— Ало?

— Кога светът се превръща в труп? — попита Кроуън Фрейн.

Гласът я смрази до мозъка на костите й.

— Днес — отвърна тя.

Погледна през прозореца към стария вътрешен двор. Инстинктивно усещаше, че той е наблизо — косъмчетата на тила й внезапно настръхнаха. Нямаше жива душа. Повечето студенти бяха на лекции.

— Защо?

— Тринайсети декември е денят на света Лучия, най-дългата нощ в годината.

Мълчание. Фрейн явно обмисляше думите й, най-сетне се разнесе гласът му — сух и дрезгав.

— Гледаш ли през прозореца?

Тя замръзна от ужас.

— Защо?

Кроуън Фрейн си пое дълбоко дъх — сякаш вълна се разля по ситни сухи камъчета.

— Виждаш ли колко жадна и съсухрена е земята под ложето?

Стасман се досети за препратката към стихотворението. Хипократ бе казал, че умиращият се сгушва в долния край на леглото. Дон беше използвал този образ в стихотворението си за деня на света Лучия. Отново погледна към четвъртития вътрешен двор. Там нямаше никого — не би могъл да я вижда.

— Предполагам, че ти си всички мъртви неща? — отвърна тя след миг.

— Ти също.

— Искаш да ме уплашиш ли? — опита се тя да прикрие треперещия си глас.

— Не, да ти помогна. Вслушай се в мъртвите в себе си. Знаем го само ние с теб. Те ще ти помогнат да прогледнеш. Ще те научат на състрадание.

— Какво искаш?

Последва поредното мълчание. Стасман се зачуди какво ли прави той — може би се докосва.

— Какво има? — додаде тя. — Не се ли сещаш за нищо страшно, което да кажеш?

— Познаваш ли сержант Алисън Декстър? — тихо попита той.

Стасман се поколеба и отвърна:

— Да.

— Алисън Декстър има къса кестенява коса и зелени очи, които блестят като очите на котка. За един кратък миг кръвта й е сладка като захар, после става ръждива.

— При теб ли е?

— Да.

— Искам да говоря с нея.

— Не мога да го допусна.

— Жива ли е? Нарани ли я?

— Сержант Декстър притежава способността да прави необикновени връзки между нещата — каза Кроуън Фрейн. — Сигурен съм, че го прави дори в този момент. Не умее да прави много други неща.

— Чуй ме. — Стасман неистово се опитваше да измисли какво да каже. — Убийството на полицай е тежко престъпление. Ако си мислиш, че сега си загазил, почакай да видиш какво ще стане, след като я убиеш. Ще те разкъсат на парчета. Без процес, без съдебни заседатели. Ще те разпънат на кръст. Всеки полицай в страната ще иска главата ти.

— С твоя помощ сержант Декстър няма да пострада.

— С моя помощ ли?

— Искам да дойдеш на военния мемориал на гробището в Ню Болдън.

— Защо?

— Ще ти обясня, когато пристигнеш.

— Няма да стане, хитрецо.

— Алисън Декстър има красиви зелени очи, ужасно интелигентни. Освен това ръцете й са невероятно нежни за един полицай.

— Не ме заплашвай.

— Ако не дойдеш на военния мемориал в пет часа днес, ще вържа сержант Декстър и ще й кажа, че си отказала да й помогнеш. Разбира се, възможно е да припадне от болка — сигурно доста ще я боли, докато изтръгвам клепачите й. От друга страна, сержант Декстър според мен притежава изключително силен характер. Може да остане в съзнание известно време. Може дори да има невероятната привилегия да види собственото си изтръгнато око.

— Ти наистина имаш болен мозък.

— След това ще изпратя окото й на някой национален всекидневник — вероятно на някой сензационен таблоид — с обяснение, че действията ми са били вдъхновени от твоя радикален труд „Реконструиране на Дон“ — почти както „Бийтълс“ са вдъхновили Чарлс Менсън — и че ти си имала възможност да спасиш сержант Декстър, но си отказала. Не съм сигурен как ще реагира университетът, но славата ти със сигурност ще ни надживее. Ако ме арестуват вследствие на действията ти, ще накарам адвоката си да изпрати един предварително изготвен пакет със сходно съдържание, пак до някой известен таблоид. Ефектът ще бъде същият.

Стасман се оказа притисната в ъгъла. Ако Фрейн наистина изпълнеше заканата си, с нея беше свършено.

— Откъде да съм сигурна, че няма да ме нараниш? — попита тя. — Би било истинска лудост да платя с живота си за живота на Декстър.

Щеше да го разиграва известно време, а след това да се обади на полицията.

— Няма да се наложи. Ако вярваш на познанията си, ако си уверена в работата си, ако си сигурна в аргументите, които толкова умно излагаш в книгата си, тогава нищо няма да ти се случи.

— Това не е особено важно.

— Ако се свържеш с полицията, ще науча. Ако някой дойде с теб или те проследи до военния мемориал, ще разбера. В дома си имам огромен буркан с концентрирана сярна киселина. Ако се опиташ да ме измамиш, ще извадя окото на сержант Декстър и след това с пипета ще сипя киселина в очната кухина. После ще залея с киселина лицето й, ръцете й, гърдите й и един бог знае още какво. Предполагам, че в крайна сметка сърцето й няма да издържи на болката, но кой знае след колко време ще стане това?

— Ако дойда, ти ще ме убиеш, нали? — напълно объркана попита Стасман.

— И без друго, след като приключа с Алисън, на всяка цена ще дойда при теб. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Това е шансът ти да живееш. Ако се опиташ да ме измамиш, ще ти покажа всяка мъртва твар, която пълзи у теб, сее изпражненията си зад очите ти и плува в кръвта ти. Ще отделя много време и ще ми достави огромно удоволствие да ти покажа. След като тръгнеш от колежа днес, знай, че те наблюдавам на всяка крачка. Ще разбера, ако ми въртиш номера, и обещавам, че ще подложа теб и сержант Декстър на невъобразими страдания.

— Схванах.

— Отново бях създаден от нищото — от смърт, тъма и пустота — каза Кроуън Фрейн.

Връзката внезапно прекъсна и Стасман затвори телефона. Ръката й се поколеба над слушалката. Знаеше, че трябва да се обади на полицията. Ами ако убиецът беше наблизо? Ако беше полицай? Тръпки я побиха от тази мисъл — пред вратата й имаше полицай. Ако някой те придружава или те следва до военния мемориал, ще знам, така й беше казал. Това означава, че сигурно вече беше в Кеймбридж, освен ако не се опитваше да я сплаши, за да я накара да му се подчини.

Каза, че смята да я посети. Това беше шансът й да живее. Едно обаждане в полицията криеше огромен риск. Със сигурност щеше да убие Алисън и да изпрати името на Стасман в жълтата преса. Не можеше да допусне да се случи това. Хедър Стасман беше градила научната си репутация с огромни усилия. Беше дълъг и мъчителен процес, направляван единствено от инстинктивното й желание да успее като сьомга, която плува срещу течението в буйна мътна река. Това беше смисълът на живота й. Закъде беше без репутацията си? Сигурно щеше да се върне в Уисконсин, но след това какво? Щеше да остане без работа и, което беше още по-лошо, името й щеше да бъде опетнено.

Ако си сигурна в аргументите си, няма да пострадаш. Само че какво друго му оставаше да каже? Стасман се замисли. Отново се сети за „Вечерня в деня на света Лучия“. Убиецът пак си бе послужил с цитат от стихотворението, преди да затвори: Отново бях създаден от нищото — от смърт, тъма и пустота. Беше обсебен от мисълта за разрухата, за самоунищожението, за нищото. Ако, както подозираше доскоро Стасман, той възнамеряваше да се самоубие, вероятно тя би могла да го подтикне да го стори. Седна на бюрото си и написа на една бланка на колежа: „Убиецът на Харингтън и Дръри ми се обади и поиска да се срещнем днес в пет часа в гробището на Ню Болдън до военния мемориал. Сержант Декстър е при него — заплашва да я убие, ако не отида. Смятам, че той възнамерява да се самоубие“.

Старателно сгъна бележката, пъхна я в плика, залепи го и го адресира до сержант Харисън, Криминален отдел, Ню Болдън. В горния край на плика написа и телефонния номер на управлението. Не беше бог знае какъв план, но все пак беше нещо. Стасман отвори вратата на жилището си и се усмихна на униформения полицай.

— Ще оставя това писмо при портиера — каза тя. — След това отивам в библиотеката на колежа за час-два. Ще бъда в безопасност. На територията на колежа е и наоколо ще има много студенти.

— Трябва да ви придружавам навсякъде, доктор Стасман. — Полицай Джарвис беше млад и много внимаваше да не сбърка.

— Наистина няма нужда. Не се обиждайте, но няма да мога да работя, ако седите до мен. Не предпочитате ли да останете тук? Искам да кажа, в случай че той се обади или се появи. Едва ли ще ме нападне в библиотеката пред очите на всички в колежа.

— Сигурно няма. Добре, д-р Стасман, но моля ви, не напускайте територията на колежа, без да ме предупредите. Искате ли да ви придружа до портиера?

— Много сте мил, но няма нужда. Ще оставя стаята отключена. Направете си чай. — Тя дари полицай Джарвис с най-ослепителната си усмивка и той се разтопи като нагрято масло.

Стасман бързо се запъти към портиерната. Беше ужасно студено. В квадратния двор се носеха снежинки като сажди от далечен огън. Наскоро обновеното фоайе имаше парно, затова когато пристъпи прага, отвсякъде я обгърна топлина. Джонсън, главният портиер, заканваше някакви ключове на таблото.

— Джонсън, може ли да ви помоля за една огромна услуга?

— Нали затова съм тук, д-р Стасман — каза той и остави връзката ключове на плота.

Тя му подаде плика. Той заинтересовано прочете името и адреса.

— Трябва да изляза от колежа за няколко часа по една работа, свързана с полицията. Сигурна съм, че сте чули слуховете.

— Всяка дума.

— Добре. В такъв случай съзнавате колко е важно. — Тя погледна Джонсън право в очите с възможно най-строгия си поглед. — Чуйте ме добре. Ако не ви се обадя до шест часа следобед, искам да позвъните на сержант Харисън на номера, който съм написала на плика, и да му прочетете съдържанието на писмото.

— Искате да го отворя ли?

— Очевидно. Въпросът е на живот и смърт, господин Джонсън. В противен случай не бих ви безпокоила.

Главният портиер кимна и внимателно постави плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Ами младият полицай пред стаята ви?

— Той е вътре. Ние… очакваме да се обади убиецът.

— Добре, д-р Стасман. — Портиерът потупа джоба си и й намигна. — Ще чакам да се обадите.

— Благодаря, господин Джонсън. Знаех, че мога да разчитам на вас.

— Винаги, госпожо.

Тя му кимна и излезе навън. В пещта.