Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (26)

26

Андъруд седеше в кабинета си. Беше набрал номера на Джулия на екрана на мобилния си телефон, но още не беше събрал смелост да й се обади. Разпитът на Хейър му разкри много неща. Погледна този мъж в очите, същите очи, в които съпругата му бе съзряла някаква надежда, сълзлива надежда, размекваща женските сърца, а той бе съзрял страх. Това му подейства освежаващо, защото вече малцина се страхуваха от Андъруд. Хейър се боеше, защото криеше нещо и инспекторът прекрасно знаеше какво е то: предстоящото разпадане на брака на Андъруд, покварата на съпругата му. Достави му удоволствие да наблюдава как се гърчи Хейър, но сега трябваше да действа по-внимателно. Въпреки всичко обаче Андъруд усещаше в сърцето си тъга. Колкото и жлъчно да гледаше на създалото се положение, колкото и да се опитваше да прогони мисълта за него от главата си, Пол Хейър му се бе сторил съвсем почтен човек.

— Сър — повика го от прага Дженсън. — Имате ли минутка?

— Влизай.

— Съставих списък на хората от района, арестувани за влизане с взлом, който поискахте. Боя се, че е доста дълъг, над сто имена.

— Честно казано, смятах, че ще са повече — не особено заинтересовано отбеляза Андъруд. — Половината ни живот преминава в преследване на обири.

— Включих само обирите от последните пет години, сър. Списъкът ще стане много по-дълъг, ако удължа периода.

— Не, ще започнем с това. Изключи хората, които са под двайсет и пет и над четирийсет и пет години, и виж колко ще останат.

— По силата на каква логика, сър?

— Доколкото знам, повечето серийни убийци са на възраст между двайсет и пет и четирийсет години. Това, с което се занимават, изисква планиране и хладнокръвие, а това са качества на по-зрелите хора.

— Разбирам. — Дженсън се постара да не се усмихне и си записа нещо. — Всички го наричат сериен убиец, но засега е убил само един човек, сър.

— За един знаем ние. Ще има и още, ако не се стегнем. — Андъруд се замисли за миг и добави: — Най-вероятно е бял, затова изключи от списъка и хора от етническите групи.

— Защо смятате така?

— Серийните убийци обикновено действат в рамките на собствената си среда.

— Веднага се залавям. Да пусна ли останалите имена през регистъра на пътна полиция, за да проверим дали някой от тях няма бял ескорт?

— Може, само че все още не знаем със сигурност, че нашият човек кара такава кола.

— Добре. Следователите идентифицираха цветчетата, сър — онези, които намерихте до задния вход на дома на Харингтън, и другите, които Декстър откри в горите зад къщата.

— И?

— Африкански теменужки.

— Теменужки ли?

— Saintpaulia ionantha — каза Дженсън, след като провери в бележника си. — Боя се, че са доста разпространени. Според Харисън възрастните дами си падат по тях.

— Има ли наоколо разсадници или цветарски магазини?

— Има няколко, сър. Струва ли си да ги проверим?

— Вероятно не, обаче ще си опитаме късмета. Обиколи ги, поразпитай. Може да успееш да изровиш нещо.

Декстър нахълта покрай Дженсън. Имаше този навик, когато Дженсън оставаше насаме с Андъруд в кабинета му.

— Извинете ме, сър — каза тя забързано и делово. — Току-що получихме факс от д-р Стасман с възможните имена.

— Това ли е всичко, Дженсън? — попита Андъруд.

— Да, сър — отвърна тя и след кратко колебание попита: — Имате ли нещо против да остана, сър? Интересно ми е да чуя какво е научила сержант Декстър — усмихна й се мило тя.

— Както искаш — рече Андъруд.

Декстър настръхна. Заговори бързо с надеждата Дженсън да не успее да проследи нишката на логиката й:

— Стасман твърди, че името на Луси Харингтън е важно. То е връзката с написаното на стената на банята — същия текст, който Стасман е получила по пощата. Преди четиристотин години жена на име Луси Харингтън е била покровителка на поета Джон Дон.

— Помолих Стасман да ни изпрати списък на други хора, които са били свързани с Джон Дон — поясни Андъруд на Дженсън.

— Тринайсет имена — подаде му Декстър списъка. — Осем от тях са на жени.

Андъруд прокара пръсти през косата си, сякаш се опитваше да прогони умората. Няколко косъма останаха между пръстите му.

— Нито едно от имената не се среща често — отбеляза той. — Това е добре. — Внимателно прегледа факса, след това поклати глава: — Не знам, Декс, това ми се струва доста невероятно — цялата тази работа с приближените и съмишлениците на Дон. Убиецът би поел голям риск, ако се придържа към този списък с имена. Вероятно се е досетил, че Стасман е направила същата връзка.

— Има две неща, сър — каза Декстър. — Според мен по някаква причина той иска Стасман да ни даде имената. Нали помните, че е настоял пред нея да обясни на полицията. Не би постъпил по този начин, ако това ще го направи уязвим.

— А какво е второто нещо?

— Ами той вече е убил един човек от този списък.

Андъруд се загледа навън. Смрачаваше се още в средата на следобеда. Мразеше декември — най-тъмната и дълбока пропаст на годината.

— Да действаме — тихо каза той. — Двете заедно прегледайте списъка. Проверете дали в околността живеят хора с такива имена, използвайте телефонните указатели, избирателните списъци, полицейските досиета. Намерете някой да потърси имената във вестниците — нашият човек обича да чете вестници, нали така?

Декстър и Дженсън си размениха не особено щастливи погледи и се изнизаха. Андъруд погледна към списъка пред себе си. Старовремски имена. Забеляза, че името на Луси Харингтън се среща в две графи на таблицата, „Посвещения“ и „Покровители“. Прегледа списъка и установи, че няма друго име, което да е споменато на две места. Освен името на Дръри — сър Робърт Дръри и Елизабет Дръри. Дали беше важно? Потърси телефонния номер на Стасман върху бюрото си, което изглеждаше така, сякаш по него бе вилняло торнадо. Намери листчето и набра номера. Тя вдигна след първото позвъняване:

— Хедър Стасман. — В гласа й се усещаше известно напрежение.

— Д-р Стасман, обажда се Джон Андъруд от полицейското управление в Ню Болдън.

— Слава богу! — с явно облекчение възкликна тя. — Умирам от страх при всяко позвъняване на телефона.

— Значи нашият човек не ви се е обаждал? — попита Андъруд. Защо се чувстваше неспокоен?

— Не. Но колегите ви от Паркърс Пийс вече ми изпратиха пазач.

— Добре. Там сте в безопасност, Хедър.

Андъруд знаеше, че думите му не звучат убедително. Даде си сметка и за това, че я бе нарекъл с малкото й име, и изпита немощно вълнение. Желание и отчаяние.

— Предполагам. Просто се чувствам гола и беззащитна…

— Искам да ви попитам нещо за списъка, който ни изпратихте. — Андъруд се постара да не мисли за голата Хедър Стасман, но представата беше твърде завладяваща.

— Питайте.

— Робърт Дръри и Елизабет Дръри — кръвни роднини ли са били или са били съпруг и съпруга?

— Баща и дъщеря. Важно ли е?

— Не съм сигурен. Дръри е единственото друго име, освен това на Харингтън, което се повтаря два пъти. Като имаме предвид случилото се с Луси Харингтън, ми се стори, че си струва да се провери.

— Добре. — Стасман замълча за миг, докато отпиваше от кафето си. — Всъщност това е една много тъжна история. Сър Робърт Дръри бил заможен земевладелец от Сафък, който взел участие в експедицията до Кадис — нали се сещате, изгарянето на брадата на краля на Испания и всичко останало. Поетите като Дон били зависими от богати покровители като Дръри или Луси Харингтън, затова Дон положил целенасочени усилия да спечели благоразположението на сър Робърт. През 1610 година петнайсетгодишната дъщеря на сър Робърт починала от някаква заразна болест — не се знае точно от каква. Според някои изследователи Дон използвал смъртта на момичето, за да се сближи със сър Робърт.

— Като пише за нея?

— Да.

— Исусе Христе!

— Нещата идваха на мястото си. Стасман усети как ръката, с която държи телефонната слушалка, се изпотява.

— Мили боже, Джон! Смяташ ли, че той ще потърси жена на име Елизабет Дръри?

— Може би вече я е намерил. Трябва да затварям. Обади ми се, ако ти хрумне още нещо.

— Непременно.

Андъруд затвори. Стасман го привличаше, но вместо да го стимулира, това го накара още по-болезнено да почувства острието на собствената си безполезност. Спомни си една фраза: „Лесно е да се справиш с отчаянието, ала надеждата убива“. Кой го беше казал? Усети как го наляга огромна умора, потискащо примирение. Може би щеше да умре — казват, че животните искали да останат сами, когато усетят, че краят им наближава. Внезапно Андъруд бе обзет от желанието просто да се прибере у дома. Убиецът на Луси Харингтън играеше игра, която изискваше от него да впрегне всичките си сили, а той се чувстваше изцеден докрай. Прекоси отделената за разследването зала, където Декстър и Дженсън спореха как да си разпределят задълженията по откриването на хората от списъка. Андъруд им предаде накратко разговора си със Стасман и им нареди да насочат усилията си преди всичко към намирането на хора на име Робърт или Елизабет Дръри.

Декстър забеляза новопоявилата се у шефа й тъга, докато го наблюдаваше как се отдалечава — внезапно й се стори съвсем дребен, почти жалък. След като излезе от залата, Андъруд се опита да прогони Джулия от мислите си. Дали го чакаше у дома? Не можеше да понесе мисълта, че е била омърсена от някакъв непознат — само дето Хейър вече не беше непознат човек за него. За части от секундата Андъруд си представи, че се намира на мястото, където устните на Джулия бяха докосвали тези на Пол Хейър, и техният натиск го остави без дъх. Едва след като се върна в кабинета си и прочисти гърдите си, той си спомни, че Стасман се бе обърнала към него с малкото му име.

 

 

Декстър започна да проучва телефонния указател, точно както бе направил Кроуън Фрейн, и се добра до същите десет имена в Кеймбриджшър. За разлика от него обаче тя се обади на всеки един от тези хора. Процесът беше мъчителен и след час и половина бе успяла да се свърже едва с четири от десетте номера. Никъде нямаше Елизабет или Робърт, но навсякъде й отвръщаха с объркване и враждебност. Обзе я раздразнителна безпомощност, затова предаде задачата на Дженсън, която се зае неохотно и през остатъка на деня гневно слушаше как телефоните звънят в празните домове.

Декстър започна да преглежда избирателните списъци. Започна с Ню Болдън и след час стигна до задънена улица. Почти напълно отчаяна, тя насочи усилията си към Кеймбридж и най-сетне откри един Робърт Дръри, който живееше на Бентли Роуд. Веднага позвъни и научи от чистачката, че господин Дръри е приет в болницата „Аденбрук“, защото страда от бъбречна недостатъчност. Господин Дръри бил на осемдесет и шест години. Декстър продължи търсенето — знаеше, че в избирателните списъци има пропуски. Първо, те не бяха актуализирани от две години. Второ, макар да не изреждаха хората по семейства, те не включваха имената на малолетните, които нямаха право да гласуват. Андъруд й бе казал, че истинската Елизабет Дръри е била едва на петнайсет, когато е починала.

След това се зае с полицейските досиета. И там нищо. „Спазват законите — каза си Декстър. — Няма дори крадец по магазините“. Замисли се за убиеца. Беше открил Луси Харингтън във вестника. Обществен източник на информация. Твърде вероятно бе той да потърси Елизабет Дръри, като използва други общодостъпни източници на информация, а така полицията щеше да се добере до него по-трудно. Сигурно използваше нещо като телефонен указател или вестник.

Декстър със закъснение си спомни молбата на Андъруд да потърси във вестниците. Окръжното полицейско управление в Хантингдън имаше достъп до компютърна програма, която провеждаше търсене на имена и заглавия в местната и в националната преса. Погледна часовника — вече минаваше шест. Информационното бюро сигурно беше затворено. Прокле се наум, задето беше забравила, и остави съобщение на телефонния секретар, с което искаше рано сутринта на следващия ден да се проведе търсене за период от две години назад на имената Робърт Дръри и Елизабет Дръри. Декстър влезе в кабинета на Андъруд, за да му съобщи, че търсенето в пресата ще се забави, но там нямаше никой. Обърна се към общата зала и се вгледа в отражението си в стъклото — притъмнялото небе бе докоснало стъклото с меката си лапа. Може би Андъруд си бе тръгнал — надяваше се да е така, защото той изглеждаше съвсем съсипан. Декстър се приготви за една дълга нощ пред избирателните списъци на Илай, Питърбърг, Хантингдън и селските избирателни райони Уотърскил, Холтън, Ивбъри и Афтън.