Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (37)

37

Сузи Хънт ужасно мразеше да зарежда рафтовете. Работата на касата също беше досадна, но поне я вършеше седнала. Подреждането на консервни кутии с фасул и с малки наденички беше тежка работа, а махмурлукът ужасно я мъчеше. Потеше се под неудобната работна престилка, а главоболието й като че ли се усилваше след всяка поставена на мястото й консерва.

Сузи не си падаше много по философия, но в такива сутрини се питаше какво изобщо има смисъл. Как се бе озовала тук? Поредицата от събития не й беше съвсем ясна. Времето й бе изиграло лоша шега.

Беше на трийсет и шест години, не беше омъжена и нощем се чукаше със собственици на кръчми, а през деня подреждаше консерви с наденички. Може би такава бе съдбата й. Може би това бе наказанието й, задето се бе забавлявала твърде много и твърде отрано. Всичко започна от провала й на матурата, цялата главоломна поредица от лош късмет. Защо да се явява на изпити, от които зависи животът й, когато е само на шестнайсет години? Това е точно възрастта, когато човек е най-неспособен да се справи с тях. Когато си на шестнайсет, момчетата и кръчмите блещукат пред очите ти като лъскави коледни подаръци под елхата. Нима историята, физиката и икономиката могат да се мерят с тях? Сузи съзря рано — като Кейти — и винаги се бе радвала на популярност сред момчетата. Скучно й беше да учи — тези безкрайни следобеди в задушните класни стаи, когато рееше поглед през прозореца. Сега съжаляваше. Училището беше досадно, но зареждането на рафтовете направо я убиваше.

— Добре ли си, Суз? — Зад гърба й до една количка, натоварена с пакети тоалетна хартия, стоеше приятелката й Мо. — Пристигна товарното животно.

— Значи си на тоалетната хартия? — каза Сузи.

— Точно така, скъпа. Скапана работа, обаче…

— … Някой трябва да я върши. — Това беше стара шега помежду им. И двете се засмяха.

— Рано ли си станала, Суз? — попита Мо и изтри потта от челото си. Между предните й зъби имаше редина, която сякаш се разширяваше още повече, когато се усмихнеше. Сузи беше виждала как веднъж Мо пъха между зъбите си зърно фасул — беше много смешна.

— Истински кошмар, скъпа. Днес едва се държа — отвърна Сузи и слезе от стълбата.

— О-о-о! Значи сме имали бурна нощ — скръсти ръце в шеговит укор.

— Останах до късно в кръчмата, нали знаеш — намигна й Сузи. Мо знаеше всичко за Дебелия Пит.

— Старото кебапче пак ли извади изтърканите номера?

— Противна работа…

— Но все някой трябва да я върши.

Двете отново се засмяха.

— По-добре е, отколкото да си седя вкъщи сама.

— Не ме разбирай погрешно, скъпа. Просто ти завиждам.

— Недей, Мо. Имала съм и по-добри от него. Много подобри.

— А не е ли така с всички ни? Само че когато станеш на моята възраст, какво да е чукане е за предпочитане пред никакво. Така мисля аз. — Мо се засмя кресливо. Сузи също се разкиска, но изпита и известна тъга: Мо й изглеждаше направо престаряла.

— Главата ми ще се пръсне — оплака се Сузи.

— Водка?

— Убиецът на Сузи.

— Пак си по-добре от мен. На мен циститът ми върти педерастки номера — замислено рече Мо. Сузи се усмихна. Мо наистина си я биваше — не бяха много хората, които можеха да я накарат да се засмее в четвъртък.

— Моята Кейти не се прибра цяла нощ. Малка мръсница!

— Трябва да я държиш по-изкъсо. Тя е в опасна възраст. Отпуснеш ли ги малко, качват ти се на главата.

— В днешно време децата узряват по-рано.

— Не по-бързо от нас, момиче. Няма прошка за липсата на уважение.

— Сигурно е така.

— Бъди благодарна, че поне не се тъпче с хапчета.

— Само да има късмет!

— По-добре да тръгвам. Онова малко леке Харап вече ми е вдигнал мерника: „Рафтовете трябва да се избършат, скъпа!“.

— Все някой трябва да го върши, Мо.

Мо бавно забута количката си към края на пътеката и се изгуби от погледа й. Сузи я наблюдаваше с обич. Добрата стара Мо — винаги приятелски настроена, винаги готова да се посмее с теб, да се поразговорите. Скапан съпруг, тъп началник. Но това сякаш не я засягаше. Като милионите жени като нея, които си траят и си мълчат.

Сузи отново се зае с рафтовете. Кутии върху полиците, кутии върху полиците. Толкова много кутии — вакуумирани, безсмислени, излишни. Всичките застояваха на рафта — като самата нея. Консервени кутии, които се крият и никога не виждат светлината, кутии в мрака, загниващи отвътре, кутии с изтекъл срок на годност. Отвориш ли ги веднъж, свършено е с тях — точно както с нея. Понякога в сряда вечер дълбоко в нея проблясваше някаква искра, но с изключение на тези мигове, всичко тънеше в мрак — отзад, отпред, от всички страни. Извади мобилния си телефон от джоба на престилката и набра номера на Кейти. Звъня дълго, преди отново да се включи гласовата поща. Ядосано изключи телефона и погледна часовника си — още шест дълги часа. Само да се прибере, ще й даде да се разбере на тази госпожичка.