Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (77)

77

Караха около центъра на града. В събота сутрин в Ню Болдън се появяваше непроницаемо гъста тълпа от хора, които обикаляха магазините. Декстър знаеше това и зави с мондеото си по околовръстното шосе като някаква пощуряла комета, която обикаля около слънцето. Непрекъснато говореше — тишината я напрягаше. Говореше, а Джон Андъруд я слушаше. Декстър разказваше за Кроуън Фрейн, за начина, по който беше направила връзките и се бе добрала до компютъра в библиотеката и как само няколко секунди я бяха делили от съдбата на печена наденичка — или на ангел.

Андъруд я слушаше с половин ухо. Вниманието му непрекъснато бягаше в други посоки. На моменти беше погълнат от подробностите в разказа на Декстър, на моменти бродеше из долините на Йоркшър заедно с Джулия, а понякога се озоваваше в най-тъмната дупка, която съзнанието му можеше да издълбае. Предното стъкло на колата отразяваше яркото слънце, когато Декстър зави по околовръстния път и пое към гробището. Съзнанието му беше препълнено от образи.

Да вземем чаша вода. Това е символика, която никой не разбира, защото никой няма способността да я разбере. Но ако човек примижи, ако свие зрителното си поле, започва да възприема чашата като нещо отделно. Кучето ще види само една дупка. Вземи чашата и излей водата. Молекулите й никога няма да се смесят със стъклото, но някои ще останат залепени за него: плътни капчици, които висят като залепени за дъното на кораб рачета.

Защо някои капки се задържат като спомените, а други падат? Цялата материя се е появила след взрива на една-единствена частичка материя. Всички атоми в тялото ни, в земята, по която стъпваме, в газовите гиганти на милиарди светлинни години, в кометите и в нагорещените до червено ядра на планетите някога са били слети в едно цяло. Може би атомите във водата разпознават атомите в стъклото, с които някога са били свързани и от които някога са били откъснати. Може би просто не искат отново да се разделят.

Андъруд не искаше раздялата.

Декстър паркира на входа на гробището и двамата излязоха.

— Наистина ли нямате нищо против, сър? — попита тя.

Андъруд поклати глава:

— Не, денят е прекрасен. Малко раздвижване ще ми се отрази добре. — Той остави мобилния си телефон на предната седалка и затвори вратата на колата. — Само че не разбирам защо искаш да направим това.

Декстър тръгна до него по-бавно от обикновено.

— Искам да съм напълно сигурна, че копелето е под земята.

Това беше само наполовина вярно. Освен това искаше да уплаши Андъруд и да го накара да се погрижи за себе си. Надяваше се, че суровата безвъзвратност на надгробните камъни ще помогне.

Докато вървяха, над главите им прехвърчаха птици и разсичаха небето. То не кървеше, както можеше да се очаква.

— Свраки ли са? — попита Андъруд.

— Мен не ме питайте — засмя се Декстър. — Познанията ми за птиците започват от гълъбите на площад „Трафалгар“ и свършват с коледната пуйка.

— Кога са погребали тялото?

— Преди три седмици — отвърна Декстър. — Само че вече не беше точно тяло.

— Представям си.

— Той извади собственото си око. — Все още настръхваше при спомена за това. — Каза: „Нима това не е триумфът на волята?“.

— Представи си каква воля е нужна, за да изтръгнеш собственото си око.

— Явно сте доста впечатлен.

— По-скоро ужасен.

— А представете си какво е да си бил там.

— Справи се чудесно, Декс — леко се усмихна Андъруд. — След няколко години ще станеш главен инспектор. Ти си сила, на която никой не може да устои.

— Ами вие?

— Предполагам, че може да ме понижат до сержант. Ако не ме затворят в някоя лудница.

— Да не мислим за най-лошия възможен сценарий. Вие се чувствате по-добре, нали?

— Не знам. В момента се чувствам направо смазан. Сякаш всяка грешка, ужас и лош спомен ме връхлитат едновременно.

— Осланяйте се на волята, сър. Трябва да се оправите. Трябва да имате желание да се борите.

Андъруд мрачно се засмя:

— Да се боря ли? Защо? За какво?

— За себе си.

— Не съм сигурен, че усилието си струва.

— Струва си.

Андъруд я погледна, но Декстър беше вперила поглед право напред. Започваше да му се ядосва. Слуховете бяха стигнали и до нея — че Андъруд не може да се владее, че взема антидепресанти и че посещава полицейския психиатър в Хантингдън, но за пръв път видя доказателството за това с очите си. Тревогата й за него обаче надделя над раздразнението.

— Религиозен ли сте, сър?

— Вече не е нужно да ме наричаш „сър“.

— Религиозен ли сте?

— Не съм масон, ако питаш за това.

Шегата му остана неоценена.

— Знаете за какво питам — тихо настоя тя.

— Не, не съм религиозен. Не вярвам в бога, не вярвам в рая. Вярвам, че това — посочи той неопределено наоколо — е точно такава гадост, каквато изглежда и на пръв поглед.

— Значи точно затова трябва да оцелеете — простичко каза Декстър. — Защото няма смисъл да умирате.

Надгробният камък на Кроуън Фрейн беше простичък: черни букви върху гранит. „К. А. Фрейн 1967-2000“. Нямаше друг надпис.

— Кой плати за надгробната плоча? — подозрително попита Андъруд.

— Някакъв далечен роднина, братовчед, струва ми се.

— Не е бог знае каква епитафия — отбеляза Андъруд, загледан в сивия камък.

— Не беше и кой знае какъв човек.

— Така е. Значи според д-р Стасман той се е опитал да напише поезия и преобрази грозотата в красота.

— Нещо такова. Шантава работа.

Той бе превърнал Джулия в грозота. Тя имаше красиво тяло и красива душа, а той я бе направил невзрачна и изпълнена със страх. Шантава работа. По някакъв начин Пол Хейър бе успял да преобрази грозотата в красота. Андъруд знаеше, че се бе превърнал в чудовище — полуживо и полунормално. Умът му подскачаше като топче на ластик и описваше безумно невъзможна траектория, преди отново да застине неподвижно. Мислите ти нямат никаква стойност. Не позволявай да ти се размине. Върви право в затвора. Не вземай тези двеста лири. Шантава работа. Шантава работа.

— Виж това, шефе — направи му знак да се приближи Декстър. Беше коленичила до един надгробен камък на няколко метра по-нататък. Беше обикновен сив мрамор, върху който с черни букви пишеше: „Уилям Ерик Гауърс 1917–1994. Почивай в мир“. Под гравирания надпис със спрей беше написана някаква пошлост.

— Гауърс е бил женен за Вайълит Фрейн — каза тя. — Не е бог знае каква епитафия, нали?

— Съмнявам се, че надписът със спрея е нейно дело — усмихна се Андъруд.

Постояха няколко минути, след това бавно се запътиха към колата. Не си размениха нито дума.

Внезапно Андъруд изпита тревога. Ами ако Декстър беше права? Ако наистина е така? Ако не съществува нищо друго? Каква щеше да бъде неговата епитафия? Покрай тях мина млада жена с букет цветя. Погледна ги с благи, тъжни очи.

Слънцето светеше изключително силно. Андъруд се опита да подреди мислите си.

Животът е като въже на въжеиграч, от двете страни, на което има единствено мрак — мрак отзад и мрак отдолу.

Той беше отрязал голяма част от въжето под себе си. Може би Декстър имаше право. Може би си струваше единствено да успееш да се задържиш на въжето. Мракът го привличаше, истински балсам след ослепителната светлина на действителността. Понякога му се искаше да се откаже, да потъне в спокойствието на небитието. Но може би духът му беше като водата в чашата. Може би просто не можеше да се пусне. Изведнъж Андъруд се почувства несигурен и уплашен.

— Трябва да оцелееш! — каза свраката.

Декстър отключи колата и двамата влязоха вътре. Андъруд вдигна мобилния си телефон от седалката, преди тежко да се отпусне върху нея.

— Гладна съм. Искаш ли да обядваме някъде?

Той се замисли за миг и изтика мрака настрани. Трябваше да вземе хапчетата си за сърце с някаква храна.

— Би било чудесно.

— Нещо пържено?

— За мен не е полезно.

— За мен също. Какво ще кажеш за бъркани яйца? — попита Декстър.

— Става.

Декстър движеше енергично скоростния лост, докато наближаваха към центъра на града. Зад полицейския участък имаше една непретенциозна закусвалня. Бъркани яйца в компанията на Алисън — простотата на това събитие беше почти съкрушителна.

Андъруд погледна екранчето на телефона си и видя, че има едно пропуснато обаждане. Натисна копчето и видя името на човека, който го бе търсил. Джулия.

Трябва да оцелееш.