Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (52)

52

Февруари 1945 г.

Тотънхам, Лондон

Предвид ограничените им средства Роуз беше сервирала внушителна трапеза. Вайълит Фрейн дъвчеше третия си сандвич с краставица за тази сутрин и прокарваше залъците с глътки подсладен чай. Стаята беше приятна. Пестеливо обзаведена, без прекалено много украшения, които в други домове Вайълит намираше за ужасно безвкусни. След последното посещение на Вайълит Роуз беше купила две гравюри — и двете бяха портрети на композитори, Моцарт и Бах. Заемаха стратегическо положение над пианото. Може би Роуз намираше вдъхновение в черните им очи.

Елизабет най-сетне бе заспала в кошчето си, след като повече от час бе пискала и плакала. Понякога бебето ужасно изморяваше Вайълит и тя с благодарност прие идеята на сестра си да капнат съвсем малко бренди в млякото. Подейства като магия и Вайълит си каза наум, че ще трябва да опива Елизабет, когато реши да й погажда номера в бъдеще.

Вайълит разгледа книгите на Роуз. Заемаха цяла стена, а сред тях имаше много първи издания и красиво подвързани сборници с поезия и драми. В сравнение с тази библиотека собствената й сбирка в Болдън беше доста невзрачна. Попадна на едно издание на „Макбет“, прекрасно подвързано с черна кожа и надписано с изящни златни букви. Това беше любимата й пиеса. Отново седна на стола си и много внимателно започна да разгръща страниците. Сепна се леко, когато Роуз се върна в стаята с един прясно изпечен кейк.

— Заповядай, Вайълит, знам, че ти е любимият. — Роуз постави кейка на малката масичка пред сестра си и отряза две дебели парчета.

— Не биваше да си правиш труда, Роуз — почувства се виновна Вайълит. — Сигурно си изразходвала купоните си за цяла седмица заради мен.

— Глупости, винаги имам повече, отколкото ми е нужно. Нямам съпруг, с когото да го споделя. О, извинявай, Вай, не съобразих.

— Вече мина цяла година — отвърна Вайълит и с това темата приключи.

— Виждам, че хитрината подейства на госпожичката — отбеляза Роуз и погледна към заспалото бебе.

— Спи като къпана.

— А, намерила си едно от изданията на „Бърлингтън“ — кимна тя към книгата в ръцете на Вайълит.

— Много красива книга, Роуз. Къде откри всичко това?

— В книжарница „Форбс“ на Чаринг Крос Роуд. Имат прекрасни книги. При това на много разумни цени — каза тя и отпи от чая си. — Изкупили са всички издания на „Бърлингтън“, когато издателството фалира преди година-две. Там можеш да си купиш прекрасни книги на прекрасни цени. Вече никой не цени качествените издания. Мисля, че те създават атмосферата в стаята.

— Наистина е така, Роуз. Ужасно ти завиждам.

— Защо не минеш оттам, преди да се прибереш? Вземи автобуса от Севън Систърс Роуд. Ще ти отнеме не повече от половин час.

— Може да го направя. — Вайълит отново насочи вниманието си към книгата. — „Хамлет“ е истински шедьовър, обаче „Макбет“ е любимата ми трагедия. Езикът е поразително въздействащ — поясни тя и прочете на глас един откъс:

Сякаш чувах

да вика нечий глас: „Недей спа!

Макбет закла съня“ — съня невинен,

съня, разплитащ, счепканата прежда на грижите…

Роуз довърши цитата по памет:

Съня успокоител,

съня балсам за морния ни дух,

основно наше блюдо, пръв хранител

на жизнения пир.

Вайълит внимателно затвори книгата и се усмихна на сестра си.

— Само две учителки могат да се срещнат на обяд и да си рецитират Шекспир.

— Поне поставяме акцентите на правилните места.

— Човек трябва да различава ямба от хорея!

— Петостъпният ямб е градивният елемент на съвременната култура — засмя се Роуз. — Да ти звучи познато?

— Татко — усмихна се и Вайълит. — Винаги съм се възхищавала на усилията му да образова нас, момичетата.

— Сигурно имаш право. — Роуз замълча и каза: — Добре ли си, Вай? Дано не се сърдиш, че те питам, но понякога толкова се притеснявам за теб и детето, че сън не ме хваща.

— Добре сме. — Очите на Вайълит леко се навлажниха, но нямаше да заплаче, трябваше да бъде силна. Както винаги. — Имаме къщата, а парите не са проблем.

— Не това имах предвид.

— Знам какво имаше предвид.

— Да изгубиш близък човек по този начин. Сигурно е ужасно болезнено.

Вайълит мъчително преглътна. Сълзите напираха в очите й, но тя сподави всички, освен една. Погледна сестра си право в очите.

— Разговорите за това няма да ми помогнат, Роуз. Трябва да се справя сама.

— Разбирам. Просто исках да знаеш, че не ми е безразлично и че можеш да говориш с мен, ако искаш — опита се да намери подходящите думи Роуз. — Чувствам се толкова безпомощна.

Внезапно Елизабет се разплака.

— Гладна е — каза Вайълит. — Ще ми подадеш ли шишето с млякото?

— Да капна ли още малко бренди?

— Не, но можеш да налееш на мен — пошегува се Вайълит, въпреки болката си.

— Ще налея и на двете ни — отвърна Роуз и отиде в кухнята за чаши.

Вайълит взе бебето на ръце и го прегърна. Елизабет имаше нейните очи — кръгли и сини. Ала когато се усмихваше, имаше усмивката на баща си. Вайълит нежно успокои бебето и погледна през прозореца на дневната. Беше слънчев и топъл ден за февруари следобед. От другата страна на прозореца по Севън Систърс Роуд кипеше трескаво оживление — мъже с униформи, жени с бебета. Изведнъж Вайълит Фрейн се почувства съвсем малка и съвсем сама. „Стегни се — укори се мислено тя, когато отново се разплака. — Трябва да си силна. Нямаш друг избор“.

Един час по-късно Роуз ги изпрати до автобусната спирка. Целунаха се за сбогом и си обещаха да се виждат по-често. Роуз пъхна на Вайълит една бутилка бренди, когато автобусът потегляше.

— За който има нужда — прошепна тя.

Кондукторът помогна на Вайълит да качи количката в автобуса. Първоначално възнамеряваше да слезе на Финсбъри Парк и да вземе метрото до Ливърпул стрийт през Кингс Крос. Мислите й обаче полетяха към книжарницата, за която й бе споменала Роуз. Вайълит си каза, че заслужава да си направи подарък, а и много обичаше книгите. Реши да отиде с автобуса чак до Уест Енд и след това да стигне пеша до Чаринг Крос Роуд.

Централната част на Лондон представляваше дружелюбен хаос. Вайълит Фрейн буташе бебешката количка срещу несекващ поток от хора. Няколко американски войници се усмихваха на продавачките в магазина „Улуърдс“. Един от тях долепи устни към стъклото. Двама забелязаха Вайълит, след това видяха и количката и бързо отместиха поглед. Почувства се засрамена от вниманието им.

Около нея се тълпяха странни лица и акценти. Имаше полицаи, облечени в гащеризони служители на „Противовъздушна отбрана“, хванати за ръце влюбени и деца. Много деца, които тичаха и викаха. Много от евакуираните деца се бяха върнали в столицата през предишните няколко месеца, след като опасността от въздушни нападения намаля. Всичко това приятно отвличаше вниманието на Вайълит, ала Лондон вече не й допадаше — в сравнение с Болдън й се струваше мръсен и шумен.

Проправяйки си път през блъсканицата, тя зави по Чаринг Крос Роуд и си насочи на юг към площад „Лайчестър“. Тълпата постепенно оредя и тя закрачи покрай редица магазини за вещи втора употреба. Най-сетне намери книжарница „Форбс“. Имаше красива синя тента и малка маса с книги отпред пред витрината. Прокара пръсти по някои от томовете. „Островът на съкровищата“, Оскар Уайлд, Томас Харди. Нито една от книгите не й допадна особено, всъщност изглеждаха доста прокъсани. Вероятно излагането на открито ги бе повредило. Влезе вътре.

Звънчето над вратата издрънча, когато тя побутна количката по тясната пътека. Зад тезгяха стоеше млад мъж. Носеше строги очила с половин стъкла, а лицето му беше слабо и ъгловато. Известно време я наблюдава как с мъка си проправя път, след това изражението му омекна и той й помогна да добута количката до средата на магазина.

— Ето така — каза той. — Тук е широко.

— Благодаря ви — отвърна Вайълит и огледа магазина. Гледката беше внушителна. Полица след полица нови и стари книги, някои красиво подвързани като книгите на Роуз, а други поовехтели и прашни от старост. В помещението миришеше на кожа. Вайълит изпита внезапна жажда за знание, която не я бе спохождала от известно време.

— Нещо конкретно ли търсите, госпожо? — попита продавачът. — Имаме специални цени за много от книгите.

— Сестра ми е купила от вас подвързани с кожа издания на Шекспир. Струва ми се, че са издадени от „Бърлингтън“.

— Разбира се. — Продавачът я поведе към задната част на магазина. — Купихме ги на едро, прекрасна колекция. „Бърлингтън“ издадоха цели серии такива книги. Английската класика: Шекспир, Дикенс, Харди и така нататък. За жалост са ни останали съвсем малко. Книгите се оказаха доста търсени.

Вайълит вдигна поглед към лавиците — имаше шест книги със същите красиви черни подвързии като „Макбет“ на Роузи. Прегледа заглавията: „Тит Андроник“ и „Зимна приказка“. Нито едно от двете произведения не й харесваше. „Кметът на Кастърбридж“ и „Джоузеф Андрюс“. Вече имаше първото заглавие, а второто ненавиждаше. Последните две книги изглеждаха по-обещаващи: „Големи надежди“ и „Дон — Събрани съчинения“. Свали и двете от полицата, а продавачът пое обратно към мястото си.

И двете книги бяха в прекрасно състояние. Помириса кожата, преди да отвори всяка от тях и внимателно да разлисти страниците. „Големи надежди“ беше любимият й роман, а Дон беше любимият й поет. Реши да купи и двете книги и подаде седемте шилинга и шест пенса за всяка с приятно чувство на задоволство. Продавачът старателно ги уви в хартия и й пожела приятен ден, преди отново да се задълбочи в книгата, която четеше — „Идеалният съпруг“.

Вайълит се опита да се ориентира, след като излезе на светло. Наблизо беше подлезът на Ливърпул стрийт, но щеше да е много изморително да се катери и да слиза по стълбите с количката. Най-добре да вземе автобус. Зави надясно и се отправи към Тотънхам Корт Роуд, откъдето се надяваше да го хване. Най-сетне успя да намери нужната спирка и се нареди на опашката. Не след дълго й доскуча, обърна се и се загледа във витрината на някакъв магазин. Беше антиквариат и погледът на Вайълит беше привлечен от един красив старинен часовник.

Механизмът беше изработен от „Фродшам“ на Грейсчърч стрийт, поставен бе в полирана до блясък махагонова кутия, инкрустирана с лъскав бронз, и имаше същите стрелки. Беше в отлично състояние. Предположи, че е бил изработен около 1820 година. Цената й се стори разумна. Ако решеше да го купи, щеше да настоява да види и механизма, защото стрелките бяха спрели на шест и половина.

Експлозията се разнесе вдясно зад нея. Без предупреждение. Шумът беше оглушителен и внезапен, страховито дрънчене на метал. Последва мощна ударна вълна и когато Вайълит леко се извърна, обзета от паника, вълната я понесе към витрината на магазина, която се разтроши в лицето й. Във въздуха се понесе облак от стъкълца. Отломки се забиха в краката и ръцете на Вайълит Фрейн, а един от тях жестоко се вряза в окото й. Усети силна болка встрани в главата си. Легнала върху килим от развалини, тя вдигна ръка към лицето си и напипа острото парче стъкло, което стърчеше от лявото й око. Усети топлата кръв по ръцете си. Чуваше писъците на хората и воя на сирените. Протегна опипом ръце за Елизабет. Количката се бе прекатурила на една страна и тя чу плача на детето си.

Преместиха я оттам след цял час. Занесоха я на носилка в болницата „Мидълсекс“ и я упоиха. Отстраниха лявото й око на следващата сутрин, след като стана ясно, че не може да бъде спасено. Два дни по-късно Вайълит Фрейн бе преместена в очната клиника „Муърфийлдс“ на Сити Роуд. Тук очен лекар специалист почисти очната й кухина и поправи пропуските на извършената по спешност операция в „Мидълсекс“.

Беше изгубила много кръв и беше изтощена и травмирана. Вайълит лежа в болницата цяла седмица полузаспала и полуупоена от морфина. Смътно си спомняше, че сестра й бе плакала, и нечии думи, че Елизабет е добре. Роуз й говореше за книги и й четеше стихотворения — сонетите на Шекспир и на Дон. Разказваше й за нападението на самолетите V-2. За това, че имало убити и че Вайълит имала късмет, задето е оживяла. Постепенно разсъдъкът й се избистри и тя осъзна, че е осакатена.