Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (72)

72

Свещите хвърляха меки сенки върху лицето на Кроуън Фрейн, докато той рецитираше по памет. Очите на Хедър Стасман вече бяха отворени и изпълненият й със страх и очакване поглед беше прикован върху Декстър. Сержантът наблюдаваше Фрейн и се опитваше да разхлаби въжетата около китките си, докато той говореше, Фрейн рецитираше „Вечерня в чест на деня на света Лучия, най-краткия ден в годината“. Сухият му дрезгав глас ту се издигаше, ту се снишаваше като лодка върху морските води, докато изговаряше думите на последния куплет:

Но аз съм нищо. Слънцето не ще да зърна,

но вие влюбени, за вас се то стреми

към знака днес на Козирога

и иска с нова страст да ви дари.

Пламъците на свещта се наклониха и леко се разискриха, когато до тях достигна дъхът на Кроуън Фрейн. Декстър огледа стаята. Навсякъде имаше купчини книги — някои бяха стари и скъпи, а други направо се разпадаха. Напрегна се да подреди парченцата от пъзела. Какво се опитваше да постигне той?

Вам пожелавам светли дни,

защото готвя се за среща с нея,

за среща с празника на мрака.

Него навечерие ще нарека —

към полунощ са устремени деня, века.

Фрейн спря за миг, след това извърна лицето си към Хедър Стасман, която го гледаше с широко отворени очи и запушена уста. Той отвори кутийката с медицинските си инструменти и се загледа в редицата лъскави скалпели и ножици. Ръката му закръжи над кутията като ястреб и избра един от по-тежките наглед скалпели. Изправи се и се приближи към Хедър Стасман.

— Доктор Стасман, сега ще ви сваля лепенката. Ако извикате или дори се опитате да го сторите, ще пъхна това в лявото око на сержант Декстър. Разбрахте ли ме?

Ужасена и разтреперана, Хедър Стасман кимна утвърдително. С рязко движение Фрейн свали лепенката от устата й и се върна на стола си.

— Е, доктор Стасман, преподавател по английски в Кеймбридж, кажете ми какво знаете за „Вечерня в чест на деня на света Лучия, най-краткия ден в годината“.

Стасман се намръщи. От челото в очите й капеше пот. Мигна, за да я отстрани.

— Мога ли да кажа нещо, което вие вече не знаете?

— Повече ме интересува какво вие не знаете — отвърна Кроуън Фрейн, постави скалпела обратно в леглото му и нежно прокара пръст по другите инструменти.

Стасман пое дълбоко дъх и поде:

— Това е стихотворение за тежката загуба. След деня на света Лучия е следвала най-дългата и тъмна нощ в годината. — Погледна към Декстър и каза: — 13 декември. Днес.

Стасман замълча. Какво искаше да чуе той от нея? Реши да се придържа към простотата и да приложи собствения си критичен модел, сведен до най-основното.

— Стихотворението е посветено на съпругата на поета, Ан, починала по време на раждане. Има пет куплета, всеки от които има по девет стиха. Схемата на римуване е съвсем стандартна. Римата в края на всеки куплет е умишлена. — Осмели се да погледне към Фрейн, който й кимна насърчаващо. — Целта е да се подсили чувството на отчаяние. Римите са тежки и тромави.

— А какво ще кажете за кончетото? — Фрейн извади друго острие от кутията и го вдигна към светлината.

— Дон твърди, че чрез смъртта на жената той се е превърнал в квинтесенция на нищото. Празнотата, погълната цялото творение. Пълна пустота. Твърди, че дори камъните и скалите имат душа.

— Аристотел — усмихна се Фрейн на Декстър.

— Да, идеята е на Аристотел. — Стасман заговори по-охотно, а Фрейн се изправи и започна да обикаля около масата. — След това той решава да се слее с мъртвата жена, копнее за унищожение, иска да се превърне в нищо през най-дългата и тъмна нощ в годината.

Фрейн заобиколи масата и застана до Декстър със скалпел в ръка. Стасман отчаяно се опитваше да се сети какво още да каже.

— Това е интересен теологичен проблем, разгледан и от Тома Аквински, и от Августин Блажени — дали човек може да копнее да се превърне в нищо. Ако това да бъде нищо е за предпочитане пред сегашното му състояние, значи то със сигурност трябва да е нещо. Според мен…

Фрейн я прекъсна по средата на изречението:

— Човек внезапно може да поиска да стане нищо, защото това би могло да го избави от нещастието, което преживява в момента. — Завъртя очи, приличаше на акула, която се кани да се хвърли върху жертвата си, докато се опитваше да си припомни остатъка от цитата. — Само че не може да го постигне умишлено, защото това, което човек иска, трябва да е по-хубаво от онова, което притежава в момента. А каквото е по-добро, не е нищо. — Пресегна се и сряза лепенката на устата на Декстър. — „Проповедите“ на Дон, нали?

— Да — каза Хедър Стасман.

Декстър пое въздух с пресъхналата си уста.

— Чуй ме — обърна се тя към Кроуън Фрейн. — Това е лудост. Пусни ни. Има хора, които могат да ти помогнат. Ще го уредя.

Фрейн любопитно сбърчи вежди:

— Значи смятате, че имам нужда от помощ, така ли, сержант? Да не мислите, че съм чудовище? Или някой ненормалния като скитниците, които пият газ за запалки по автобусните спирки и смятат, че ще полетят?

— Не съм казала това. — Тя се опита да намери неутрални думи: — Не смятам, че си луд, но наистина мисля, че имаш нужда от помощ.

Декстър продължи неистово да разхлабва въжетата около китките си. Трябва да остане жива само още няколко минути!

— Мнението ти е много интересно, Алисън — отдалечи се от нея Фрейн. — Ти притежаваш способността да правиш необичайни връзки между хората. Каква е същността на това според теб?

— Не разбирам въпроса — отвърна Декстър. Карай го да говори…

— Тогава ще го задам по друг начин. Според теб какво е пропуснала д-р Стасман в анализа си на стихотворението?

— Не съм специалист — отговори Декстър. — Не разбирам поезията.

— Обаче разбираш хората. — Фрейн вдигна от пода руло с черно широко тиксо. Откъсна дълго парче и го залепи върху устата на Стасман. — Ще ти помогна. Стихотворението е човешката реакция към сполетялата го тежка загуба, към загубата на дъщеря му и на съпругата му. Д-р Стасман много ясно обясни структурата на творбата и средствата, с които поетът се опитва да постигне целта си. Дори ни представи кратко описание на теологичните спорове, свързани с желанието на човека да се унищожи. — Той прокара лявата си ръка по лицето на Стасман, почувства гладките й изпъкнали скули, еластичното съвършенство на очите й. — Какво липсва?

Декстър прозря накъде я тласка той.

— Тя не говори за болката. За чувствата на човека.

— Точно така! — Фрейн изглеждаше доволен, когато отметна косата от лицето на Стасман. — Думата е „съпреживяване“. Това е концепция, която, убеден съм, д-р Стасман прекрасно разбира, но се страхува да приложи. Знаете ли, сержант, съпреживяването е литературен термин. Трагедията е безсмислена, ако човек не съпреживява с протагониста.

— Не разбирам.

— Ако страданието му не предизвиква жалост от страна на публиката, което се дължи на състрадание към отчаянието му, неговото спасение е също толкова безсмислено, колкото и страданието му. Д-р Стасман е литературен електротехник. Тя разбира от езиковите вериги и похвати. В много отношения подходът й е оригинален. Но ако човек не притежава честността и смелостта да се отдаде на собствените си страдания, нима може да разбере болката на другите? Абаносовата кула на д-р Стасман е в главата й. Поезията не е математика, Алисън — тя се ражда от душевните терзания. Ако не е така, не представлява нищо, колкото и красиво да е построена.

— А ти състрадаваше ли на Луси Харингтън и на Елизабет Дръри? — гневно попита Декстър въпреки страха си. — Или на момчето и момичето, които си пребил до смърт и си бутнал в потока?

— Не — отвърна Кроуън Фрейн, — но състрадавам на теб, Алисън. Ти си умна и заради това си самотна също като мен. — Той дръпна назад стола на Стасман, за да може да застане пред нея. — Състрадавам и на вас, д-р Стасман. Затова ще помогна и на двете ви. Ще ви покажа, че красотата може да се роди от грозотата, а след като се сдобиете с красота, и двете ще се превърнете в ангели.

С лявата си ръка Кроуън Фрейн хвана шията на Хедър Стасман. С дясната си ръка той издълба думата „ЖАЛ“ на челото й. Стасман беззвучно пищеше под лепенката, докато кръвта се стичаше по лицето й. Кроуън Фрейн отстъпи назад, за да се наслади на работата си.

— Сега си красива, Хедър — щастливо каза той. — Съвършена си. Жалостта трябва да предизвиква болка.

Той изтри скалпела в панталона си и го върна на мястото му в кутията.

— Противно копеле! — кресна му Декстър. — Що за извратен тип си ти?

Кроуън Фрейн вдигна пръст пред устата си, за да я накара да замълчи. Приближи се до една библиотека и взе оттам малка дървена кутийка. Постави я на масата между Декстър и ридаещата Стасман.

— Познайте какво има вътре? — попита той и отвори кутията.

Срещу Декстър се облещиха двете окървавени очи. Имаше чувството, че ще повърне. Луси Харингтън и Елизабет Дръри я гледаха гневно.

— Какво ще кажеш, Алисън Декстър? — попита Кроуън Фрейн. — Не е ли красива?

— Кой? Виждам само сътворената от теб кървава гадост.

— По-близо си до истината, отколкото смяташ, Алисън. Както казах, ти притежаваш способността да правиш необичайни връзки. Понякога го правиш дори без да съзнаваш. Дон би казал, че си природно остроумна. Спомни си, че красотата се ражда от грозотата. Успехът се ражда от неуспеха.

— Учим се от грешките си, така ли? — озъби му се Декстър. — Само на това ли си способен? Не ми се струва особено остроумно, а по-скоро като огромно скапано клише. — Успя да се възпре — в кутийката все още имаше едно празно място.

— Аз съм роден от грозота, сержант Декстър. Нежелан и необичан. Майка ми е загинала при нещастен случай, все едно е премазана от автобус. Роден съм в смъртта. Пропит съм с грозота на атомно ниво, но баба ми създаде красота в душата ми. Тя беше истински алхимик, а доктор Стасман е електротехник. Баба ми отрази мрака и го превърна в светлина, създаде музика от белия шум, извлече поезия от гласовете на милиарди мъртъвци, които крещяха в главата ми.

— Това какво общо има с нас? — кресна му Декстър. Усещаше, че събитията започват да набират скорост. Разплатата наближаваше.

— Всичко. Знаете ли, тя криеше грозотата си, мрака на своето време и на живота си. Държеше болката си в една дървена кутийка до леглото си. Аз я открих. Малката вселена от болка и усещания, която тя бе побрала в тази кутийка, в три стъклени очи. Колко крехка и нетрайна е красотата! Аз извадих ужаса й на показ пред света. И това я съсипа. То отне благата й красота и тя изпита отвращение към самата себе си. Видя се през моите очи и най-сетне осъзна собствената си грозота.

Стасман стенеше от болка, а лицето й се бе превърнало в кървава пелена. Декстър почти бе успяла да освободи ръцете си. Сега просто й трябваше сгоден случай, Фрейн се приближи към основата на стълбите и претърколи бидона с бензин към средата на стаята.

— Затова реших да стана алхимик, сержант Декстър. Реших да премахна грозотата, която съм създал, суровата материя, ако щете, и да я превърна в красота.

— Ще смениш очите й? — попита Декстър, за да печели време.

— Създавам поезия, Декстър. Отивам отвъд физиката и религията и запушвам празнините в лъскавата паяжина на човешкото самопознание. Хайде д-р Стасман да ни помогне, след като вече си почина. — Фрейн дръпна лепенката от устата на Стасман и тя изстена от болка. — Докторе, кои са основните особености на едно метафизично произведение? Ако не успеете да ми отговорите, ще трябва да се заема с очите на сержант Декстър.

Стасман се опита да преодолее болката, да прогони агонията.

— Интелектуална прецизност, сексуални или религиозни образи, кончето… изпълнение.

Само това успя да каже. Главата на Стасман клюмна напред и върху масата се посипаха тъмни капки кръв.

— Може да се каже, сержант Декстър, че последната седмица беше моето сбогуване. Трябва да признаете, че беше почти като поезия. Прецизното превръщане на грозотата в красота, смелата и кървава образност, океаните от сълзи, изплакани от незрящи очи. Отначало замисълът ми ви обърка, нали? Нима не натрупахте познания и разбиране, когато постепенно започнахте да го разкривате чрез Харингтън и Дръри? Нима изпълнението ми не завладя вниманието на избраната публика? Не ви ли заслепи с остроумието и изобретателността ми? Създаването на красота от грозотата. Красотата на Вайълит Фрейн, преродена от кръвта и унищожението, които някога са й я отнели. Това е алхимия, Алисън. Това е същината на човешката борба с невежеството.

— И какво ще правиш сега? — попита Декстър. — Как ще свърши твоето стихотворение? Предполагам, че ще ми извадиш окото и ще ми смачкаш главата. Само че това никак не ми прилича на поезия. Прилича ми повече на животинското невежество, от което твърдиш, че човек се опитва да се избави.

— Защо според теб се свързах с д-р Стасман? Защо избрах жени с толкова специфични имена? Исках всички вие да разберете, Алисън. Реших да ви образовам. Да образовам себе си и кръга от своите приближени. Да ви направя достойни. Четеш ли Библията, Алисън?

— Не.

— Дон се е интересувал от Книгата на пророк Данаил. Написаното по стените в домовете на убитите? Това не ти ли напомня на надписа на стената в двореца на Навуходоносор, който предсказва гибелта на Израел?

— Не. На мен ми напомня за един маниак с огромно скапано его.

Фрейн се усмихна и се обърна към Стасман.

— Сигурен съм, че горкичката доктор Стасман познава книгата на Данаил. Кажете ми, д-р Стасман… — Той силно разтърси главата й, докато тя отвори очи. — Седрах, Месах и Авденаго?

Декстър се сепна. Спомни си за първата си среща с Фрейн: „Вденаговденаговденаго…“ Авденаго. Не беше сънувала.

— Какво? — попита Стасман и примигна под започналата да се съсирва над очите й кръв.

— Вече сме достойни, нали? Нали направих всички нас достойни? Извърших алхимията, вие се научихте да състрадавате, а умът на Алисън е пълен с необичайни връзки. Тримата заедно сме същината на метафизиката. — Фрейн отвъртя капачката на варела и издекламира: Печал и жалост злобата убиват, презрението гордо сълзите възпира.

Стасман чу как думите се извисяват над болката й. Това бяха първите редове на „Сатира на религията“. Какво означаваха? Какво беше намислил той? Опита се да разсъждава за загубата му, за лудостта му, да се постави в ада, който гореше в главата на Кроуън Фрейн. Седрах, Месах, Авденаго.

— Трябва да се махнем оттук — дрезгаво се провикна Стасман към Декстър.

— Работя по въпроса. — Декстър вече беше освободила едната си ръка.

— Всички ще умрем.

— Не и ако зависи от мен.

— Седрах, Месах и Авденаго. В своята „Сатира на религията“ Дон ги нарича децата в пещта. Използва ги като художествен образ.

— Каква пещ? За какво говорите? — раздразнено попита Декстър.

— В Книга на пророк Данаил Седрах, Месах и Авденаго са хвърлени в горяща пещ, за да се изпита вярата им в Бога. Господ спасил живота им, защото били вярващи и достойни. — Раните на Стасман започваха да засъхват и коричката болезнено се напукваше, докато тя говореше. — Той смята, че ние с вас сме най-достойните.

Декстър наблюдаваше ужасена как Кроуън Фрейн прекатурва варела с бензин и той се разлива на пода. След това го вдигна и изля съдържанието му върху купчините книги, върху масата и най-накрая върху себе си. Върна се на мястото си и извади от джоба си запалка. Постави я на масата и взе от кутийката две зловещи на вид клампи. Декстър дръпна въжето, което привързваше дясната й ръка към дървения стол. Трябваше й още време. Трябва да говоря с него.

— И сега какво? — попита тя. — Да изгориш къщата няма нищо общо с поезията.

Навсякъде миришеше на бензин. Стаята беше същинска граната. Усещаше се миризмата на смъртта.

— Замисълът на кончетото почти се разкри, сержант Декстър. Всички ние научихме много от целия процес. Вие бяхте достойна публика, а аз бях достоен поет. Нима не заслужаваме да се превърнем в ангели?

С тези думи Кроуън Фрейн защипа с двете клампи кожата над лявата си вежда. След това щракна запалката и я хвърли върху най-близката купчина книги, която мигновено се запали. Горещата вълна се блъсна в Декстър. Разполагаше с броени секунди да се измъкнат, преди цялата стая да лумне в пламъци. Кроуън Фрейн нададе пронизителен писък, когато вряза скалпела в мускулите на лявото си око.

Декстър изпадна в паника. Лепилото на лепенката се размекваше върху ръцете й и изгаряше кожата й. Направи последно усилие и освободи и двете си ръце. Стълбището гореше и Декстър започваше да се задушава. Дръпна лепенката около глезените си. Пламъците вече ближеха стената. Разляха се по пода като синьо-жълт прилив и засмукаха краката на масата. Кроуън Фрейн хвърли скалпела върху нея и извади от кутийката един метален форцепс. Декстър се постара да не гледа, когато металните щипки задълбаха в окото му и той започна да дърпа.

Най-сетне беше свободна. Изтича от другата страна на масата и отчаяно задърпа въжетата, с които беше вързана Стасман. Огънят пърлеше краката и глезените й, а чорапите се стапяха върху краката й. Кроуън Фрейн отново изкрещя, когато огънят обхвана гърдите и гърба му. С последно страховито усилие той изтръгна лявото си око от ямката и го пусна на масата в локва тъмна кръв.

— Нима това не е триумфът на волята, сержант Декстър? — извика той.

Огънят вече бумтеше. Трябваше възможно най-бързо да стигне до стълбището. Декстър светкавично се пресегна през масата, грабна един скалпел от кутийката на Фрейн и разряза лепенката около глезените на Стасман. Тя най-сетне се свлече и Декстър помъкна тялото на Стасман към стълбите.

— Виж, Алисън! — крещеше Фрейн през пламъците. — Любовта създаде нова алхимия. Сътворих красота от грозотата. Тя отново е красива.

Пламъците обхванаха тялото на Кроуън Фрейн, който вдигна нагоре полираната дървена кутийка с пурпурна подплата, в която се намираха трите очи.

Със сетни сили Декстър издърпа Стасман по горящото стълбище. Щом стигна горе, тя завъртя топката на вратата и бутна силно. Беше заключено. За пръв път тази нощ Алисън Декстър извика за помощ.