Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (39)

39

Андъруд тресна служебния си телефон. В сърцето му пламтеше ярост, която разкривяваше мислите му. Щеше да им даде да разберат — на тази развратна кучка и на лъскавото й приятелче! Бръкна в чекмеджето си и извади вече почти празната бутилка уиски. След една голяма глътка ръцете му спряха да треперят.

Планетата ще се катурне, защото наклонът на оста й е твърде голям. Трепери като пумпал, потопен във вечна зима.

На прага се появи Декстър с бинтована глава, придружавана от Хедър Стасман. Андъруд пъхна бутилката обратно в укритието й и вдигна поглед. Дори успя да измайстори подобие на усмивка, когато им даде знак да влязат.

— Здравей, Хедър. — Надяваше се тя да не може да помирише дъха му.

— Джон. Как си? — Явно можеше.

— Имаше право за имената — каза инспекторът. — Декстър за малко да пристигне навреме при Елизабет Дръри.

— Но отидох навреме, за да ме пребие — нещастно вметна Декстър.

— Не се радвам особено, че съм била права. — Стасман изглеждаше съкрушена.

— След половин час ще има сбирка на следователския екип. Ще ни бъде от помощ, ако присъстваш и ти. Длъжен съм да те предупредя, че няма да е приятно. Ще има доклад от аутопсията на Дръри, неприятни снимки и някои други неща.

— Нали не сте от гнусливите, докторе? — попита Декстър.

— Не съм сигурна.

— Бих искал да присъстваш — каза Андъруд. — Може да се наложи да кажеш няколко думи за Дон. Сега сме убедени, че става дума за разследване на серийно убийство и ще привлечем повече внимание от страна на пресата. Предупреждавам те, че вестниците ще научат за теб и ще започнат да те преследват. Постарай се да не им казваш нищо.

— Разбирам.

Декстър пое нещата в свои ръце. Тя беше първият полицай на местопрестъплението и изобщо не й беше до излишни любезности.

— Намерих две отделни стихчета в стаята, където е била убита Елизабет Дръри. Едното беше написано на тавана: Кръвта напълни цяла вана със сълзи/ и от искрата на живота я лиши. — Декстър вдигна поглед към Стасман и попита: — За какво става дума?

— Това е откъс от „Първата годишнина“, творбата, с която Дон отбелязва първата година от смъртта на Елизабет Дръри. Както казах вчера на Джон, тя е била дъщеря на богат земевладелец на име Робърт Дръри, който е бил познат на сестрата на Дон. Елизабет Дръри починала петнайсетгодишна от неизвестна болест. Дон написал цикъла „Годишнини“ в памет на живота на Елизабет и с цел да се сближи със сър Робърт Дръри.

— Нещо друго? — рязко попита Декстър. Направо умираше от главоболие.

— От езикова гледна точка „Първата годишнина“ наистина предава нещата малко преувеличено. Дон възвеличава Дръри до статута на почти небесна сила. Описва я като есенцията на всичко хубаво в човека и твърди, че единствено присъствието на духа й възпрепятства пълната поквара на света. Дон пише, че след смъртта й светът се превръща в „труп“, лишен от форма и надежда. Тя е мъртва, мъртва е: узнаеш ли това,/ще познаеш противното чудовище на този свят. Когато убиецът ми се обади днес — продължи Стасман, — той ме попита кога светът се превръща в труп. Зададе ми въпроса два пъти.

— Не разбирам — каза Декстър. — Как така кога светът се превръща в труп? Искате да кажете, кога умира ли?

— Да. Разбирате ли, в творбата си Дон твърди, че след смъртта на Дръри светът не е способен да съхрани най-доброто от себе си. Той я възхвалява по следния начин: Да, вече няма никакво съмнение: погина най-истинската красота в туй селение.

— Искате да кажете, че поради смъртта на тази жена всичко останало в живота на Дон е изгубило стойността си? — попита Декстър.

— Внимавайте — каза Стасман, — не забравяйте, че Дон не се е познавал лично с Елизабет Дръри. Той няма лична емоционална връзка с умрялото момиче. В известен смисъл тя е средство за постигане на определена цел. Той я възхвалява с възвишени слова и придава метафизично значение на смъртта й, която според него ще окаже въздействие върху цялото човечество. Целта му е да направи впечатление на бащата на умрялото момиче с ума си и със своята високопарност.

— Схванах.

Въпреки главоболието, умът на Декстър щракаше на бързи обороти като автомобилен двигател, който работи на висока скорост и от който в същото време изтича масло. Може би болката й помагаше. Гледката на тялото на Елизабет Дръри, наполовина потопено в пълна със собствената й кръв вана, не напускаше съзнанието й. „Средство за постигане на определена цел. Няма емоционална връзка с умрялото момиче — разсъждаваше Декстър. — А с кого тогава?“.

— Кой е другият откъс, който сте намерили? — попита Стасман.

Декстър зачете на глас от бележника си:

— Отидеш ли си ти, душата на света…

— … останалото ще е само труп,/не ти, пленителна, не твоят дух,/а хората, червеи цял куп — довърши откъса Стасман вместо нея.

— Откъде знаете? — попита Декстър.

— Убиецът ми го пречете по телефона тази сутрин — отвърна Стасман и потръпна при спомена. — Това е откъс от стихотворение, което се нарича „Треска“. Нося го със себе си. Съдържанието му е много сходно с това на „Годишнина“. И тук става дума за болна жена и се твърди, че смъртта й ще лиши света от стойност.

Стасман им раздаде по един лист и прочете на глас:

О, не умирай, понеже след това

жените ще възненавидя аз

и няма да те възхвалявам —

била си ти една от тях.

 

Но зная, ти не можеш да умреш,

светът след тебе ще погине,

отидеш ли си ти оттук,

той също ще се изпари със сетния ти дъх.

 

Отидеш ли си ти, душата на света,

останалото ще е само труп,

не ти, пленителна, не твоят дух,

а хората, червеи цял куп.

 

О, мъдреци измъчени, немеете —

кой ли огън ще изпепели света!

Безпомощни сте вий да проумеете,

че туй е треската на таз жена.

 

Но, не! Не може болката

да мъчи дълго тази чистота.

Поквара нужна е за огъня,

нуждае се и от храна.

 

Като следа от метеори по небето

ще прелети пламтящата стрела,

а хубостта и чистотата на детето,

ще бъдат неизменни в твърдта.

 

О, мисъл, прекалено дръзка,

да можех за безмерно кратък миг

аз теб да притежавам,

макар и не от век на век!

— Същото е като „Първата годишнина“ — отбеляза Декстър. — Светът е труп, защото момичето е умряло.

Андъруд я наблюдаваше слисан от собствената си безумна и шеметно гибелна орбита.

— Този удар по главата ти явно има и добри страни — отбеляза той.

Стасман не обърна внимание на шегата и продължи:

— Има още две неща. Първо, Дон отново сравнява жената с небесни сили, както прави и с Елизабет Дръри в „Първата годишнина“. В предпоследния куплет говори за метеори — преходни явления, без последици в сравнение с нейната красота, която е неизменната небесна твърд. Жената е чудо, неподвластно на времето, каквато е самата вселена. Според мен вашият убиец е донякъде изкушен от астрономията.

— Какво те кара да смяташ така? — попита Андъруд. Това беше нещо съвсем конкретно, а конкретните неща водеха до залавяне на престъпниците. Например Джулия.

— Много ренесансови автори се опитват да включат в творбите си научни идеи от своето време. Направените в астрономията и в другите науки открития имат сериозен религиозен отзвук и поради това правят времената още по-несигурни. Мъжът, който ми се обади тази сутрин ме попита дали чувам музиката на планетите.

— Какво? — Това беше нещо съвсем ново за Андъруд. Изминалата седмица беше пълна с изненади.

— Древните философи са смятали, че всяка планета издава различен шум в зависимост от отдалечеността си от Земята. Точно както дължината на струната на китарата определя височината на тона. Те вярвали, че музиката на планетите е най-красивият звук на света. Убиецът смята, че чува тази музика. Попита ме дали и аз я чувам.

— Чувате ли я? — попита Андъруд.

— Не, разбира се.

— А второто нещо? — обади се Декстър.

— Второто ли? — смръщи чело Стасман.

— Музиката на планетите е първото. Казахте, че има и още нещо.

— А, да — припомни си Стасман и отново погледна към листовете. — О, мисъл, прекалено дръзка/да можех за безмерно кратък миг/аз теб да притежавам,/макар и не от век на век! Това напомня ли ви за нещо?

— Всъщност не. — Андъруд имаше усещането, че се движи на сляпо сред поле от счупени стъкла. Навсякъде съзираше собственото си частично и разкривено отражение. Отвсякъде чуваше да му крещят: „Джулия спи с друг мъж! Джулия спи с друг мъж! Малкият Джони с малката пишка! Малкият самотен Джони!“. Тя не го заслужаваше. А може би двамата не се заслужаваха един друг?

— След убийството на Харингтън разговаряхме за едно друго стихотворение, помните ли? „Сбогуване: За сълзите“? — попита Стасман.

— Аз помня — отвърна Декстър, защото усети, че Андъруд не следи разговора.

— Говорихме за силата на рационалния ум. И за това, че човешката воля е способна на всичко, дори на метафизични прозрения. Тук се прокрадва същата идея — поетът твърди, че предпочита да властва над душата й за час, отколкото да притежава всичко останало във вселената завинаги.

Андъруд чу тези думи. Идеята го грабна.

— Да обобщим какво се опитваме да извлечем — подкани я Декстър.

— Имената на жертвите са свързани с хора от творческото и лично обкръжение на Джон Дон. Убиецът е насочил вниманието си към концепцията за кръг от посветени, към публика от интелектуалци със сходна на неговата умствена нагласа — каза Стасман. — Стихотворенията засягат кръг от общи проблеми: силата на рационалния ум, възвеличаването на мъртви или на болни жени, значението на небесните сили и концепцията за микрокосмоса — все идеи или физически тела с гигантски размери, които се свиват и могат да се поберат в нещо съвсем малко в сравнение с тях.

— Например в око — тихо изрече Декстър.