Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (12)

12

Андъруд седеше зад едно бюро в залата за разследвания. Пред него лежеше списък с известните приятели и с местните познати на Луси Харингтън. Родителите й бяха им помогнали да го съставят следобеда, преди да заминат обратно за Питърбърг. Нито едно име не му се стори особено обещаващо. Повечето бяха жени и нито една от тях нямаше криминално досие. Луси Харингтън беше сериозна спортистка, затова кръгът от познатите й бе крайно ограничен и се състоеше предимно от съотборничките й. Андъруд си даде сметка, че интригуващите и жестоки обстоятелства, свързани с този случай, ще наложат доста по-сложен подход. Бяха по следите на истински хищник.

Срещу него седеше Декстър, която усърдно пишеше доклада за местопрестъплението. Беше си донесла настолна лампа от вкъщи, чиято бяла светлина действаше хипнотично на Андъруд. Чувстваше се като заек, попаднал в светлината от фаровете на Декстър. Тя го изморяваше и той с мъка успяваше да се съсредоточи. Краткият му разговор с Джулия десетина минути преди това никак не подобри настроението му. Щяла да ходи на кино със сестра си.

Андъруд не й вярваше. Стомахът му отново се сви. Трябваше да разбере какво става. Беше се научил да се отнася предпазливо към баналното, да бъде подозрителен към правдоподобното. Съпругата му беше добър лъжец, всъщност твърде изкусен. Андъруд непрекъснато си имаше работа с лъжци, затова разпознаваше симптомите.

— Имате ли минутка, сър?

До него стоеше Дженсън. Декстър видимо се напрегна. Андъруд за миг се запита дали сержантът не ревнува, но бързо прогони тази мисъл. За какво да го ревнува? Не се ласкай, приятелю!

— Продължаваме разпитите на съседите, сър, но засега не сме открили нищо. Ще направим няколко от онези големи табели с надпис „Видяхте ли нещо?“, както се постъпва в спешни случаи, и ще ги поставим на пътя за Хартфийлд за шофьорите — осведоми го Дженсън.

— И на пътя за Лондон — стреля Декстър между веждите на Дженсън, без да вдига поглед. Дженсън пренебрегна забележката на сержанта и продължи:

— Проверихме и всички статии, които са били отпечатани, след като Харингтън е спечелила златния медал.

Декстър беззвучно изруга — бе възнамерявала тя да направи това.

— Има една статия в „Екоу“, сър — размаха Дженсън вестника пред него. — Може ли да ви прочета нещо?

— Давай.

— Всъщност е само един параграф. — Дженсън седна на ръба на бюрото на Декстър и зачете на глас: — „Днес Луси Харингтън се завърна у дома след триумфална победа в игрите на Британската лига. Луси спечели плуването на сто метра свободен стил и постави нов европейски рекорд, като изпревари с малка преднина австралийската световна шампионка Сузи Бейкър-Дъглас. Луси от Хартфийлд Роуд във Фоли ще бъде почетен гост на общинския прием на девети декември. Билети можете да закупите от общината“.

— Е и? — категорично остави писалката си Декстър. — Сигурно всички пишат горе-долу едно и също.

— Всъщност не е така — дари я Дженсън с чаровна усмивка. — Само тук е съобщено къде живее.

— Не са дали адреса й обаче. Хартфийлд Роуд е дълъг километри. А тя живее в една глуха улица, пресечка на пътя — пренебрежително отбеляза Декстър. — А това изобщо не е споменато.

Андъруд поклати глава. Започваше да схваща.

— Помисли си — Хартфийлд Роуд, Фоли. — Изправи се и се приближи към окачената карта. — Фоли не е нито град, нито село. Районът се казва така заради гората Фоли — посочи той към зеленото петно на картата, което представляваше гората зад къщата на Луси Харингтън. — Статията оставя убеждението, че Харингтън живее някъде близо да Хартфийлд Роуд, където пътят пресича гората. Ако се вгледате, има само две групи къщи в този отрязък — Фоли Клоус и Шърлинг Драйв. На нашия човек едва ли му е било нужно много време, за да разбере къде точно живее тя.

Декстър се замисли за миг и попита:

— Кой е писал статията?

Дженсън провери и отвърна:

— Джордж Гардинър.

— Това е журналистът, на когото се е обадил убиецът тази сутрин — отбеляза Декстър.

— Добра работа, Дженсън — похвали я Андъруд и се загледа след нея, докато се отдалечава. В душата му мрачно се завъртя двойната спирала на желанието и отчаянието. Опита се да потисне чувствата си. — Декс, трябва да съберем сведения за арестуваните за влизане с взлом в околността през последните пет години. Начинът, по който нашият човек е влязъл в къщата, ми подсказва, че го е правил и преди. Ако е местен, трябва да е в нашия компютър.

— Добре, обаче списъкът ще е дълъг — сковано отвърна тя.

— Какво има. Декс? Дженсън май ти поразроши перушината, а? — попита Андъруд.

— Неофициално?

— Разбира се.

— Дженсън е уличница. Ляга си с всеки срещнат. Въобразява си, че всичко й е ясно. Умна е, обаче само да я видите извън службата — разгорещи се Декстър. — Мъкне се из кръчмите с цигара в едната ръка и с двоен джин в другата.

— Което не я прави лош човек.

— Но я прави лош полицай. Не можеш да накараш момчетата да те приемат, като се чукаш с тях. Поведението й се отразява на начина, по който останалите полицаи гледат на мен.

— Въобразяваш си.

— Когато бях униформен полицай в Лондон, всички колеги единодушно ме изпратиха в Ковънтри, защото не исках да си легна с никого от тях. Това е отношението, с което сме принудени да се борим. Реших, че ако искам да стана сериозно ченге, трябва да се държа като такова. Ако един мъж си ляга с всяка срещната, възприемат го като герой. Ако една жена прави същото, съсипва репутацията си и прави живота на нас, останалите, два пъти по-труден.

Андъруд замълча. Отново се замисли за Джулия — студена и безразлична. Спи с друг мъж и това й харесва. Присмива му се. Ядоса се, че кой знае защо тази мисъл го възбуди — сякаш вдъхна живот в секналия им сексуален живот. Декстър долови промяната в настроението на шефа си и насочи разговора в друга посока. Вече се бе научила как да се държи с него.

— Този случай, сър. Сблъсквали ли сте се с нещо подобно досега?

— Не съм. — Андъруд се изправи и дръпна сакото си от облегалката на стола. — Имам чувството обаче, че ни чака дълга зима.

Декстър го наблюдаваше как си тръгва. И двамата се движеха на сляпо. Щеше да се наложи да се учат заедно.