Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (57)

57

Криминалният следовател на Ню Болдън Марти Фаръл се приближи към регистратурата на библиотеката и попита къде може да намери сержант Декстър. Носеше обичайния полицейски комплект за снемане на отпечатъци, а от дъждобрана му на пода се стичаше вода. Младата библиотекарка го изгледа с празен поглед, но след това си спомни:

— А, идвате заради компютъра.

— Точно така. Тук ли е сержант Декстър?

— Най-добре попитайте Дан — той се занимаваше с нея.

Дан стоеше на пост до покритата клавиатура и до монитора. Фаръл кимна и се приближи към него.

— Аз съм Марти Фаръл от полицията в Ню Болдън — представи се той и показа картата си на Дан. — Разбрах, че вие сте действали със сержанта.

— С Алисън. Да, само че нямам представа къде изчезна тя. Нареди ми да изключи компютъра и да го покрия. Това говори ли ви нещо?

— Може би.

Беше се събрала малка група от любопитни зрители. Фаръл се огледа за Декстър. Къде е, по дяволите? Безполезна фуста. Сигурно си оправя проклетия грим. Не можеше да работи в такива условия. Освен това вътре беше ужасно горещо. Той взе светкавично решение.

— Трябва да закарам компютъра в управлението.

— Като веществено доказателство ли? — учуди се Дан. — Някакво престъпление ли е било извършено?

Без да го удостои с внимание. Фаръл попита:

— Сградата има ли заден вход? Нещо като вход за доставки.

— Разбира се. Влиза се откъм паркинга.

— Добре. Не искам компютърът да се намокри, а навън вали ужасен дъжд. Ще изключим машината и след това ще опаковаме всяка част поотделно. След това ще ги отнесем до задния вход и ще натоварим торбите в микробуса ми. Ясно?

— No problemo.

Фаръл се наведе и отвори кутията с принадлежностите си. Извади четири големи найлонови торби и ги сложи на масата до компютъра.

— Сержант Декстър каза ли кога ще се върне?

— Не, просто хукна навън с мобилния си телефон преди около четирийсет минути. Не съм я виждал оттогава. Но тя си е такава, нали? Искам да кажа, импулсивна е.

Фаръл не отговори на въпроса му и подаде на Дан един формуляр.

— Това ще ви послужи като разписка. Аз ще попълня горната част, но трябва да го подпишете, преди да си тръгна. Ще се свържем с вас, когато приключим с компютъра.

— Трябва да повикаме старши библиотекарят. Аз нямам право да подписвам официални документи — отвърна Дан.

Фаръл въздъхна дълбоко и насочи вниманието си към компютъра. Отне му петнайсет минути да опакова основните части — екрана, клавиатурата и кутията. Пъхна в пликове мишката и пътечката. Дан му помогна да пренесе торбите до задната част на сградата и Фаръл хукна към колата си под дъжда, който се лееше върху паркинга. Докато караше на заден към изхода, забеляза колата на Декстър, паркирана до задната стена на библиотеката. Шофьорската врата беше отворена.

Фаръл бързо напъха торбите в контейнерите, които се затваряха херметично, след това притича до колата. Наистина беше на Декстър. Синьо мондео, T69MPF. Помнеше номера на колата й, защото буквите съвпадаха със собствените му инициали: Мартин Питър Фаръл. Надникна през вратата откъм шофьорското място, след това се огледа наоколо. Никъде не видя Декстър.

— Много е разсеяна! — промърмори си той и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато забеляза кръвта върху седалката и по вътрешната страна на вратата.