Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (5)

5

На петнайсетина километра оттам. Малка къща от редица еднакви постройки. Отпред има саксии, но цветята са увехнали и мъртви. Завесите са дръпнати, за да осигурят усамотение, уважение и възможност за празнуване. Кроуън Фрейн е върху шарения килим в дневната. Седи с кръстосани крака като дете. Под лявото му око се вижда лепенка. Все още има кръв под ноктите. Ще трябва пак да се изкъпе. Изморен е, но ликува безмълвно.

Пред него има снимка на възрастна жена. Усмихва се. Ръката й почива върху рамото на момче, което може и да е Кроуън Фрейн. До рамката на снимката има африканска теменужка с наситен цвят. Сам я е отгледал. Някои от цветчетата са опадали. Върху килима са пръснати теменужени венчелистчета.

Фрейн вади полирана дървена кутийка от вътрешния джоб на сакото си. Върху капака са завинтени малки месингови букви, с които е изписано: „В. А. Фрейн“. Внимателно поставя кутийката върху килима. Отвътре е подплатена с пурпурна коприна. Там е поставено лявото око на Луси Харингтън. В кутийката има две празни места. Фрейн е доволен. Очната ябълка е повредена отзад и отстрани. Форцепсът му е издълбал в нея грозни белези. Рискове на професията. Първата му операция. Следващия път ще пипа по-чисто.

Затваря очи. Озовава се на пустинната планета, където обича да се крие. Заобиколен е от пясък, планини, скали и небе. Пясъкът е черен, а планините имат очи — скалите говорят, когато небето им продума. Пред него на пясъка лежи огромен компас. Острите му стоманени стрелки блестят, макар да няма слънце, Фрейн се покатерва върху компаса и отива до гигантската бълха, която мига вътре. Голяма е колкото цяла сграда, пурпурна и издута от кръвта на милиарди невинни жертви. Бълхата бълва кръв.

— Сложи ми знак — казва тя.

Бълхата скача върху огромен роял, който мени цвета си като пясъка. Столчето пред него е високо два метра, Фрейн се покатерва и стъпва върху белите клавиши, които се размекват като лепило. Капакът е много тежък, все едно да повдигнеш океан. Най-сетне успява да го открехне и надниква вътре. Милиарди души, проснати и пищящи, извисяват към него песента на агонията и абсурдността си. Капакът се затръшва.

Отново е в дневната си и държи в ръка окото на Луси Харингтън. Близва гладката му повърхност, като че ли е полиран скъпоценен камък.