Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (42)

42

Събранието приключи. Андъруд се върна в кабинета си. Декстър причака Харисън и Дженсън.

— Между другото, как върви работата по списъка с местните кражби с взлом? — попита тя.

— Сведохме го до осемнайсет възможности въз основа на възрастта, расовата принадлежност и вида на престъплението — показа й Харисън списъка с имената и адресите.

— Какви са тези имена най-отдолу?

Там се мъдреха пет фамилни имена, срещу които не бяха записани адреси.

— Те отговарят на възрастовите и на етническите изисквания и са местни жители, но провиненията са съвсем дребни. Получили са предупреждения в съда, но не са им били издадени присъди — обясни Дженсън.

— Хулиганство, нарушаване на обществения ред, кражби на коли — такива неща. Всъщност нито един от тях не е влизал с взлом в сгради — добави Харисън. — При следващия оглед на списъка най-вероятно ще ги изключим.

— Звучи разумно — съгласи се Декстър. — Започва да ми се струва, че тази работа с влизането с взлом е загуба на време. Като че ли този тип едва сега започва. Не вярвам да има предишни провинения. Няма смисъл да си създаваме допълнителна работа.

— След като съставим окончателния списък, ще проверим всеки от хората и ще видим дали имат алиби за девети през нощта и за тази сутрин. Но не възлагай големи надежди — каза Харисън.

Декстър кимна и тръгна да търси Андъруд. Стасман неловко се мотаеше в дъното на стаята и побърза да я последва. Дженсън седна пред компютъра си и извика на екрана списъка, върху който работеха двамата с Харисън. Стигна до края му и, както й бяха наредили, изтри имената на Дарън Бърджис, Андрю Хилс, Шейн Брайърс, Мартин Макмейхън и Кроуън Фрейн.

Андъруд не успя да скрие бутилката в чекмеджето си, преди да се появят Декстър и Стасман.

— Джон. О, извини ме! — каза Стасман. — Трябваше да почукам.

Изглеждаше смутена. Андъруд прокле глупостта и непохватността си.

— Не ставай глупава, боли ме зъб. Само уискито ми помага.

Извинението му беше изключително прозрачно и нелепо.

— Зъболекарят може би ще навреди по-малко на черния ти дроб — меко се усмихна Стасман. Самата тя нямаше нищо против едно питие. Снимките я бяха разстроили — изобщо не очакваше с нетърпение мига, когато по-късно ще угаси лампите.

— Шефе — прегази неловката ситуация Декстър, все едно танк минаваше през ягодово поле. — Колата на д-р Стасман е отпред.

— Няма ли да имате повече нужда от мен, Джон? — попита Стасман.

Андъруд излезе пред бюрото и се ръкува с нея.

— Много ни помогна. Позвъни ни, ако нещо те тревожи или ако той отново ти се обади.

— Непременно.

— Напредваме, д-р Стасман — отбеляза Декстър.

— Или той напредва към нас. — Стасман явно се безпокоеше.

— И в двата случая ще го закопчаем — заяви Андъруд, но думите му не прозвучаха особено убедително. Стасман кимна и излезе от кабинета. Декстър остана. — Ти какво мислиш, Декс? Смяташ ли, че започва да проявява немарливост?

— Възможно е. И аз мисля като теб — явно е бързал с убийството на Дръри.

— Но защо? Защо ще бърза? След като намерихме Харингтън, си казах, че сигурно ще минат седмици, преди да го направи отново — беше действал много предпазливо. Но ето че само два дни по-късно вече имаме два, а вероятно дори четири трупа. Да не говорим за скапаната поезия, с която ни залива.

— Може би сме затегнали обръча около него, сър. Може би започва да се плаши. Какво ще предприемем във връзка с другите две предполагаеми жертви?

— Всъщност не можем да направим нищо. Освен ако не ни съобщят, че някой е изчезнал. Може нашият човек да е участвал в сбиване или нещо подобно.

Андъруд усещаше болка в гърдите си и се размърда неловко. През главата му като искри от някакъв огромен огън прелитаха налудничави картини. Ставаше му все по-трудно да ги прогонва.

Декстър поизчака. Трябваше да му каже нещо. Затвори вратата зад гърба си.

— Сър, за онова, което ми споменахте по-рано. Пред къщата на Дръри. За съпругата си.

Андъруд отново се скри под черупката си като изплашена костенурка.

— Е и?

— Знам, че не е моя работа, но мога ли да ви помогна с нещо? Забелязах бутилката.

— Не знам какво да ти кажа, Декс. Това не е твоя грижа.

— С цялото ми уважение, сър, не е така — тихо настоя тя. — Ако се отразява на работата, става и моя грижа.

— И какво ще направиш? Ще докладваш, че съм се разделил с жена си? — Гласът му звучеше мрачно и отчаяно. Пламъчето в очите му бе угаснало.

— Не знам, но това, което правите, със сигурност няма да помогне. Снощи се налагаше да говоря с вас, а мобилният ви телефон беше изключен. Научих, че и Харисън не е успял да се свърже с вас тази сутрин.

— Какво искаш да кажеш, сержант?

— Искам да кажа, че съм претоварена. Пропускаме разни неща. Не можем да си позволим да сгафим сега. — Взря се в лицето му, за да открие някакво изражение, някакъв признак, че я разбира. Нищо. — Сър, винаги съм насреща, ако искате да поговорите с някого. Неведнъж са ме зарязвали. Толкова често са се подигравали с мен, че вече си питам дали на челото ми не пише „Кошче за боклук“.

Андъруд кимна.

— Разбрах, Алисън. Благодаря ти.

Почувства се ужасно засрамен. Отново. Тази кучка Джулия. Как можа да ме докара дотук? Ще й дам да се разбере, на нея и на музикалното й приятелче.

Декстър говореше нещо. Той се опита да се включи:

— … За обирите с взлом. Свели са списъка до осемнайсет имена. Харисън и Дженсън ще ги проверят. Аз ще прегледам антикварните магазини и другите места, където може да се продават стари медицински инструменти. Колкото повече разсъждавам, толкова по-старовремско ми се струва всичко…

Малката Джулия Купър със смешната си прическа и с шините на зъбите… добричката Джулия с ангелския глас… Джулия Купър с размазан от сълзите грим, когато й предложи брак… Как се смееше през сълзи и държеше лицето му в ръце… Джулия Андъруд с големите очи и млечнобялата булчинска рокля… Господин и госпожа Андъруд, които разрязват сватбената торта и танцуват първия си танц… Проклетата песен „На воля“… Джулия Андъруд, която прегръщаше любовника си в осветения от лампата вход… Джулия Андъруд, която се извиваше от удоволствие под тялото на друг мъж и пъшкаше животински… Джулия Хейър като домакиня на вечерята за приятелите на копелето… скъпа прическа и скъпи обеци… изпей ни нещо, Джулс… изпей ни нещо, мамка му…

— … И още за Дръри. Какво е правила, къде е била. Все някак трябва да я е намерил. Сигурна съм, че използва информация, която е достъпна за всички, просто трябва да разберем как… — продължаваше да говори Декстър. Мислите на Андъруд отново отлетяха в друга посока.

Джулия Хейър кара децата си на училище… по-възрастна от другите майки, но също толкова красива… Кара голям и лъскав джип, какъвто подхожда на една майка… маха с ръка на другите жени… децата й имат големи очи и красиви гласове като майка си, прелюбодейката…

— … Съгласен ли сте, сър? — Декстър замълча. Инспекторът най-сетне я фокусира — наблюдаваше го съсредоточено.

Андъруд се прокашля и импровизира:

— Звучи ми добре, Декс. Заеми се.

— Благодаря, сър. А вие?

— Аз ли? — Замисли се за миг и като искра от огъня до него долетя една идея. — Аз ще се заема с Хейър. Помниш ли онзи тип, когото разпитахме с Харисън?

— Мислех, че оттам няма да излезе нищо.

— Вероятно, но може би си струва да проверим къде е бил миналата нощ. Алибито му за осми беше доста съмнително. — Андъруд се изправи, постара се да си придаде делови вид и се пресегна към сакото си. Знаеше, че всяко негово движение сякаш издава лъжата му.

— Звучи ми разумно. Взехте ли си мобилния, сър?

— Тук е — потупа той джоба на сакото си и излезе.

Декстър изчака за момент, за да се увери, че е тръгнал, заобиколи бюрото и извади бутилката с уиски от чекмеджето. Разви капачката и си сипа двойна доза в една пластмасова чашка. Беше великолепно на вкус — не ставаше за зъбобол, не ставаше за съсипани бракове, но беше прекрасно за мозъчно сътресение и за треска.