Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (38)

38

Джулия Андъруд напъха в найлонови торби овъглените остатъци от дрехите си и ги изхвърли в кофата за смет в края на алеята за коли пред дома на Пол Хейър. Огледа улицата, но нямаше и следа от Джон или от колата му. Изпита облекчение и бързо се отправи обратно към къщата.

Изобщо не бе успяла да мигне. Случилото се предишната вечер я бе изплашило. Страхуваше се заради Джон, заради онова, което беше сторил, и заради онова, което можеше да стори. Срамуваше се, че му беше написала бележка, а не бе останала да се разберат лице в лице. Но нима й бе оставил друг избор? Умишлено бе избягвал да говори с нея по телефона и не се бе прибирал у дома. Това беше толкова жалко. Как бе разбрал за Пол? Тази мисъл я тревожеше. Нямаха общи приятели. Дали Джон не ги бе видял заедно? Дали някой не му бе подхвърлил нещо? Измъчвана от тревожни опасения, съмнения и срам, Джулия лежа съвършено неподвижна часове наред и наблюдаваше как дигиталният дисплей отмерва отлитането на всяка минута. Усещаше, че Пол също е буден, но това не й помагаше. Джулия все още не бе свикнала да спи до него — човек привиква с движенията и покоя на друг, със звуците и с безмълвието му. Беше прекарала дълга и мъчителна нощ.

Докато влизаше, чу Пол да говори по телефона в дневната. Реши да приготви чай и за двамата и отиде в кухнята. Засрамена си даде сметка, че не знае как Пол обича да пие чая си.

— Добри новини — провикна се той, след като затвори телефона.

— Какви? — попита Джулия, докато поставяше захарницата и една каничка мляко в подноса.

— Заминаваме — отвърна Пол. — Направих резервация.

— Каква резервация? — попита тя и седна до него.

— За едноседмична почивка в Норфък.

— В Норфък ли?

— Знам, не е Барбадос, но ще ни се отрази добре да се измъкнем за няколко дни. Едва ли ще ти се отрази добре да се суетиш около майка си.

— Ами Джон?

— Не смятах да го каня.

— Все някога ще трябва да говоря с него.

— Да върви по дяволите! Имаше възможност да разговаря разумно, но той предпочете да върти глупави номера. Да ме тормози, да пали куфари — това е жалко, Джулия. Честно казано, трябва да е благодарен, че не подадох жалба в полицията — адвокатът ми препоръча да го направя. Не трябва да изпитваш никаква вина към него. Сам е рошил да се държи като задник. Той губи — заключи Пол и целуна набърченото й чело.

— Добре. — Идеята за малко спокойствие и морски въздух започваше да й допада. — Къде ще ме заведеш?

— В Блейкъни. Северен Норфък. Само на час и половина път с кола. Има една вила точно на брега. На един приятел е. Ще ни я отстъпи за седмица. При това безплатно. Ходил съм там и друг път, страхотно е.

— Много мило от твоя страна, Пол. Идеята е страхотна. Благодаря ти — каза тя и го целуна силно и признателно по устните.

— Трябва да отскоча до офиса за около час, да се погрижа за някои неща и да им кажа какви са плановете ми. Ще се справиш ли?

— Разбира се. Може да се опитам да поспя.

— Хубава идея. Ще бъде страхотно, Джулия. Ще ни напомни защо търпим всички лоши неща. Точно за това става дума. Може би не си даваш сметка, но заслужаваш да се измъкнеш за малко, за да прочистиш мислите си.

— Знам, имаш право.

Той се изправи:

— Ще се върна след около час. Приготви си багажа.

— Изобщо не съм го разопаковала. — Тя зарея поглед през големия прозорец към моравата отпред. — А останалите ми вещи станаха на пепел.

— Ще ти купим нови дрехи. Лесна работа.

След около пет минути Пол излезе и Джулия внезапно се почувства самотна и зависима. Каза си, че е съвсем естествено да се чувства по този начин — наистина беше уязвима. Плаваше в непознати води. Къщата беше голяма и все още й беше непозната. Стаите бяха просторни и без много мебели. На места се забелязваха следи от бившата съпруга на Пол — купичка със сушени цветя за аромат, връзка за завеси, готварски книги. Глупави дребни неща, които я караха да се чувства като натрапница.

— Заеми се с нещо — нареди си тя, — не спирай да се движиш.

Разопакова част от вещите си, но после отново прибра всичко в сака, защото не знаеше как ще реагира Пол, ако си присвои някое чекмедже или място в гардероба. Намери си някаква работа! Реши да си вземе душ. Топлата вода раздвижи мозъка й и отми част от умората. Телефонът звънеше. Джулия се сепна изненадана — шумът я стресна. Беше домашният телефон на Пол. Остави го да звъни и остана под душа. Малко след това звъненето престана, но после започна отново. Може би беше Пол. Дали не е забравил нещо? Не помнеше ли номера на мобилния й телефон? Излезе изпод душа и се загърна с една хавлия. Мобилният й телефон беше изключен, може би наистина беше Пол. Приседна в края на леглото, а откритата й кожа настръхна на студения въздух. Телефонът замлъкна. Когато започна да звъни за трети път, тя вдигна.

— Ало? — Опита се да звучи като гостенка, а не като господарката на дома.

— Как е майка ти? — попита Джон Андъруд с натежал от сарказъм глас. — Добре ли спа?

Сърцето на Джулия подскочи.

— Откъде имаш този номер?

— Обадих се на дружеството на анонимните тъпкачи на чужди съпруги.

— Ще затворя.

— Отново ще позвъня. Може дори да намина. Напоследък не излизам много.

— Какво искаш, Джон? — Омръзнало й беше от игрички. — Какво целеше със снощното изпълнение?

— Осемнайсет години брак, превърнати в пепел. Ето какво.

— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам виновна, Джон. Вината е колкото моя, толкова и твоя.

— Така ли? — Звучеше агресивно и заплашително. — Значи аз съм виновен, че яздиш този напудрен жиголо?

— Не ми говори по този начин, Джон. Нищо няма да постигнеш.

— Напротив. Чувствам се много по-добре. — Той започна да чете от писмото й: — „Ще остана при майка си няколко седмици и така нататък… А, между другото, ако те интересува, срещнах друг“. Благодаря ти, че ме осведоми, Джулс, нямаше да се досетя. Никога не би ми хрумнало, че няма нищо необичайно в това да се прибираш в три посред нощ и да миришеш на секс. Концертите на Хайдн сигурно са голяма работа, мамка му! Не бих искал да те видя след Увертюра 1812.

Тя замълча, преди да му отговори: — Свърши ли? Срещнах друг, защото ти беше станал напълно безчувствен, мамка му. Напуснах те, защото мисълта ти изобщо не беше с мен, мамка му. И ти оставих бележка, защото те нямаше, за да поговорим, мамка му. Започваш ли да схващаш, Джон? Започва ли да ти се изяснява картинката, мамка му?

Мълчание.

Тя продължи:

— Ти си различен, Джон. Не си човекът, за когото се омъжих. Ти ме презираше заради онова, което представлявам. Презираш ме заради онова, което ти не си. Обвиняваш ме за неща, които не разбирам. Можеш да погубиш себе си, но няма да ти позволя да погубиш и мен. Отказвам да ти правя компания в ада, в който си решил да живееш през следващите двайсет години.

Джулия цялата трепереше. Не можеше да повярва, че е произнесла тези думи. Сърцето й биеше учестено в гърдите. Беше ги изрекла! Най-сетне бе събрала смелост да ги каже след всичките тези години.

— И сега какво? — попита той по-спокойно.

Джулия бе изпълнена с увереност, сякаш от плещите й бе паднало тежко бреме. Нямаше да се крие повече. Гордееше се с новооткритата вяра в себе си.

— Двамата с Пол заминаваме за една седмица. Огънят, който запали миналата вечер, ми помогна да се реша. И двамата нямаме сили да се справяме с Ню Болдън или с теб.

— Горкичките!

— Пол е бесен. Иска да подаде жалба срещу теб, Джон, но аз успях да го възпра.

— Трябва ли да съм ти благодарен за това?

— Не. Трябва да ме оставиш на мира. Защо ти е толкова трудно да го направиш? Обикновено не срещаш никакви проблеми в това отношение.

— Къде ще ходите? — попита Джон след дълго мълчание, като че ли най-накрая бе осъзнал чутото.

— Не е твоя работа, Джон.

— Разбира се, защо да ми пука. Ти си ми само съпруга.

— Учудена съм, че си спомняш.

— Чете ли вестниците? Знаеш ли какво ми е на главата в момента? Някакъв маниак вади очите на жени и им разбива черепите. Тази сутрин за малко не уби сержанта ми. Не мислиш ли, че заслужавам малко уважение, малко спокойствие?

— Това вече не е мой проблем, Джон — отвърна Джулия.

— Може да ти изпратя снимките. Знаеш ли, ще си разменим снимки — ти ще ми пратиш снимки от почивката си, а аз ще ти изпратя великолепни кадри от банята на Луси Харингтън. Това ще даде на теб и на приятеля ти малко храна за размисъл — отсече той и затвори.

Джулия също затвори слушалката и изтощена се отпусна на леглото. Още колко такива телефонни разговори трябваше да проведе, преди всичко да приключи? Изведнъж вилата в Норфък й се стори най-прекрасната идея на света. Пол беше прав. Джон да върви по дяволите! Да вървят по дяволите лудостта и егоизмът му! Чувството за вина започна да отшумява. Телефонният разговор й припомни причината да го напусне. Сега бе изпълнена с по-голяма решителност, отколкото когато и да било. Следващия път, когато се люби с Пол, щеше да се наслаждава на всеки миг и да му даде повече, отколкото му е давала досега. Щеше да крещи от удоволствие в мрака и да се надява, че Джон Андъруд чува всяка задъхана сричка.