Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (15)

15

Почти по същото време Декстър зави по Фоли Клоус и паркира. Лампите в три от четирите къщи светеха. Само домът на Луси Харингтън бе обгърнат в мрак. Къщата все още бе оградена с полицейски кордон, беше заключена и запечатана.

Декстър не възнамеряваше да влиза вътре. Умът й работеше напрегнато, откакто Дженсън им бе показала статията във вестника, от която ставаше ясно приблизително къде живее Харингтън. Както бе отбелязал Андъруд, в района имаше два пътя, които отговаряха на дадената в статията информация: Шърлинг Драйв и Фоли Клоус. Декстър се опита да се постави на мястото на убиеца. „Имам най-общи сведения къде живее бъдещата ми жертва, но нищо конкретно. Знам, че живее на една от двете улици, но трябва да разбера на коя точно, а след това да открия и къщата. Луси Харингтън не е регистрирана в телефонния указател.“. Декстър отново погледна картата. Шърлинг Драйв имаше два входа и десетина къщи. Във Фоли Клоус се влизаше само от една страна и имаше четири къщи. „Шансовете ми са петдесет на петдесет, но едната улица е много по-лесна за наблюдение от другата. Най-напред бих избрала Фоли Клоус, защото ако тя живее тук, ще трябва да наблюдавам само четири къщи.“

Логиката беше убедителна и Декстър пое към дома на Луси Харингтън, тласкана от моментна прищявка. Ставаше късно. Нямаше улични лампи и тя трябваше да разчита единствено на светлината от околните къщи и на фенерчето си. Тръгна от входната врата и се отправи към сляпата алея през гората от другата страна. „Ако наблюдавах пътя — каза си тя, — къде бих се скрила? Трябва да имам добра видимост и в двете посоки и трябва да виждам входовете и на четирите къщи.“ Излезе на улицата. Застана в центъра на полукръга, описван от четирите постройки, с лице към Хартфийлд Роуд и гората отвъд него. „Нашият човек познава горите“. Спомни си — и усети как я обзема лек страх, — че серийните убийци често се връщат на местопрестъплението, за да преживеят отново всичко в мислите си. Дърветата й се сториха огромни и зловещи. Гората винаги я караше да се чувства неловко. Но след като се бе захванала…

Пресече Хартфийлд Роуд и застана до оградата, която отделяше къщата от дърветата. На петнайсетина метра по-надолу няколко стъпала водеха към обществената алея през гората. Изключи района в непосредствена близост до нея. Убиецът със сигурност би предпочел да стои по-настрани. Погледна наляво. Храсталаците бяха доста гъсти, но той би могъл да пропълзи навсякъде. Прехвърли се през оградата. Студената кал изджвака под работните й обувки.

— Мамка му!

За хиляден път изруга провинцията и погледна към входа на Фоли Клоус. Внезапно се почувства уязвима сред голямата тъмна гора зад гърба си. Може би идеята й не беше толкова добра.

Един кошмар бе преследвал Декстър като малка и не я бе напускал оттогава. Тя тичаше през някакво поле, което постепенно се превърна в гора. Гората ставаше все по-тъмна и по-тъмна, колкото по-надълбоко в нея навлизаше. Дърветата бяха високи, толкова високи, че не можеше да види върховете им. Кората им бе разкривена и загниваше. Гората се превърна в нещо отвратително. Насекоми се блъскаха в краката й, почвата стана лепкава и тя не можеше да тича. И тогава го чу. Ужасният шум зад себе си — разбутваше клоните, крещеше и ръмжеше. Не се осмели да се обърне, но усещаше, че преследвачът й я настига. Метна се към едно дърво, а кората му се натроши между пръстите й и тя непрекъснато се плъзгаше, докато се опитваше да се покатери по ствола. Онова нещо бе точно зад нея и пресягаше да я стисне за глезените — усещаше дъха му върху кожата си. Когато най-сетне успя да стигне върха на дървото, погледна надолу към страховитото същество и… падна. Шумно полетя между клоните, устремно понесла се към земята.

И в този момент се събуди.

Сега обаче беше съвсем будна. Освети с фенерчето около себе си. Нищо. От мястото си виждаше само две от къщите. Не беше подходящо. Внимателно продължи покрай оградата, като се препъваше леко по неравната земя. Показа се третата къща. Декстър отмести назад една млада клонка и заобиколи някакъв пън. Най-сетне се появи тъмният силует на къщата на Луси Харингтън.

Укритието беше добро. Декстър освети пръстта с фенерчето си. Клонки, листа, кал. Пред нея и малко вдясно имаше нисък храст, притиснат към дървената ограда. Някои от клонките му бяха прекършени и лежаха в калта. Приближи се към тях.

Над нея се извиси голям бук с дебел корен, вкопчен в пръстта до храста. Облегна се на дървото. Кората му беше влажна и грапава. Усети студения й и мръсен допир до кожата си. Декстър огледа по-внимателно корените. Бяха разкривени и осеяни с пъпчици от старост. Дъждовна вода се бе събрала в тъмна локвичка в едно разклонение на корена. Освети я с фенерчето си — по повърхността й плуваха тъмни листенца. Взе едно, беше венчелистче на цвете.

Декстър си спомни, че на задната врата на къщата Андъруд бе намерил и бе опаковал като веществено доказателство едно венчелистче. Съвпадение ли беше? Убиецът ли бе оставил тези листенца след себе си? Доколкото виждаше, около дървото нямаше никакви цветя. Съмняваше се вятърът да е довял листенцата — основата на ствола беше на завет, заобиколена от други дървета и от храсталака. Извади от джоба си найлоново пликче за съхранение на веществени доказателства и внимателно пъхна венчелистчетата вътре. Все пак беше нещо.

Студът и мракът започваха да й влияят, стори й се, че дърветата я обграждат по-плътно. Спомни си своя кошмар. Време бе да тръгва. Декстър имаше неумолим и рационален ум и не се плашеше лесно, но въпреки това започваше да се чувства все по-напрегната. Възможно най-бързо се промъкна покрай оградата и прекоси улицата към колата си. Беше едновременно уплашена и въодушевена. Страхът може да сполети човека изведнъж. Провери дали някой луд не се е спотаил на задната седалка на автомобила й и потегли.

Отне й десет минути да стигне до участъка. По това време в стаята нямаше да има никой. Декстър бързо изкачи стълбите. Щеше да сравни намерените от нея венчелистчета с онези, които Андъруд бе вдигнал от земята. Ами ако се окажеха еднакви? Какво доказваше това? Че убиецът обича цветя? Мисълта й се стори абсурдна. Отвори вратата на залата и извади пликчето с намерените от Андъруд листенца от шкафа в дъното на стаята. Сложи двете пликчета на бюрото си и светна настолната лампа. С помощта на пинсети, които държеше в горното си чекмедже, тя внимателно извади по едно венчелистче от всяко пликче. Бяха еднакви. Или поне бяха еднакви на цвят. Пурпурни. Знаеше, че вероятно нямаше да могат да снемат отпечатък от нито едно от двете листенца, но я завладя победоносно чувство. Ако убиецът бе оставил след себе си листенцата, явно не бе очаквал те да ги намерят. Беше допуснал грешка.

Доволна, тя отново запечата уликите, прибра ги в шкафа и излезе от стаята. Заключи вратата и се запъти по коридора. В кабинета на Андъруд светеше. Вратата беше открехната и тя надникна вътре. Той спеше. Беше се привел напред над бюрото и лежеше, положил глава върху ръцете си. Декстър се поколеба дали да го събуди. Минаваше десет часа.

— Шефе… — тихо го повика тя.

Никакъв отговор. Декстър го наблюдава за малко. Шефът й дишаше тежко, а дъхът му излизаше хрипливо от гърдите. Ще го остави на спокойствие. Андъруд леко потрепери — може би сънуваше нещо. Декстър се надяваше сънят му да е хубав.