Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (64)

64

Декември 1999 г.

Последното нещо, което направи Вайълит Фрейн, беше да целуне внука си по челото. След това се отпусна назад и въздъхна уморено за последен път — побелялата й коса бе разпиляна по възглавницата на болничното й легло. След това издъхна. Кроуън Фрейн я наблюдаваше внимателно. Беше се надявал да види как духът напуска тялото й с последното дихание. Само че не видя нищо, а усети само как ръката й, стиснала неговата, се отпуска. Остана сам, напълно изгубил смисъл. Нищо, лишено от форма и от посока.

Приведе се напред и отметна косата на баба си от лицето й. До леглото й бяха растенията и цветята, които й беше донесъл. Кроуън Фрейн откъсна няколко венчелистчета от африканските теменужки и ги разпиля върху възглавницата. Пресегна се, взе скъпата й книга със стихотворения на Дон и я отвори на страницата, която тя бе избрала за този момент. Приглушено, на фона на бръмченето на апаратите и на шума в отделението Кроуън Фрейн зачете откъса от „Екстаз“:

Върху възглавето на този бряг

разцъфнал и напъпил,

до теб аз бях полегнал

сред дълъг теменужен бяг.

 

Преплели здраво пръсти,

слепени с пролетния клей,

от нашите очи туй, що сияй,

на двойната си струна ги намести.

Усети, че просто не е в състояние да чете нататък. В очите му напираха сълзи, които той се опита да възпре и преглътна мъчително острата болка, както винаги бе правил. Беше я разочаровал в смъртта й, както бе правил и докато беше жива. Тя беше познанието — ангелът, който бе движил неговия физически и мисловен свят. Тя беше дала на планетите тяхната необикновена и красива музика, тя бе дарила с поезия най-мрачните и най-безумните му пориви и бе свързала мислите му със своите с една двойна струна. Вайълит Фрейн бе създала алхимията в душата му и сега Фрейн съзираше божественото в тленното, музиката в страховития безкрай на пространството и времето, тържеството в скверността, сливането на противоположностите. Остроумието в ужаса.

Подобно на милиарди нажежени магнити мислите му диреха връзките между нещата. Някои от тях бяха необикновени и плашещи като страховити хищници, които плуваха в допамина и серотонина, свързващи нервите и рецепторите му. Чудовища, които се спотайваха между клетките му и между електрическите импулси на мислите му. Ами ако бяха духовете? Както кръвта ни се опитва да зачене духове… финия възел, който ни прави хора, пишеше Дон. Духовете живееха в кръвта на хората и направляваха нарежданията, които мозъкът изпращаше до тялото. Ами ако чудовищата, тези мерзки творения на времето и еволюцията, уродливи и злобни, бяха онова, което свързваше ума с тялото му?

Тази мисъл разряза като скалпел материята на мозъка му. Можеше ли да поведе тези чудовища в нейна възхвала? Можеше ли да използва тяхната алхимия, за да превърне баналното и грозотата на живота й в красотата, която тя заслужаваше в смъртта си? Когато беше счупил стъклените очи, той бе извадил на показ страданието й. Беше изтръгнал чудовищата, които живееха в кръвта й, и ги беше запратил на повърхността. Тя беше напоила душата му с красота, а в замяна той бе извадил на показ грозотата й. Презираше се заради това. Щеше да й се отплати.

Кроуън Фрейн целуна ръката на мъртвата си баба и обеща да й върне красотата.