Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (59)

59

Марти Фаръл изкачи тичешком стълбите на полицейския участък на Ню Болдън и едва дишаше, докато стигне до третия етаж. Харисън го чакаше пред кабинета на Андъруд.

— Какво беше това за Декстър? — попита той.

— Колата й беше пред библиотеката, но не можах да намеря нея. — Фаръл спря, за да си поеме дъх: — Библиотекарката ми каза, че е излязла навън и не се е върнала. Вратата на колата й беше отворена и на седалката имаше кръв.

— По дяволите!

— И аз така си помислих. Екип от следователи и двама униформени обработват колата и снемат показания. — Фаръл погледна Харисън в очите. — Мислиш ли, че той я е отвлякъл?

— Надявам се да не е, но тя и преди успя да се добере до него. Може отново да го е намерила. — Харисън започваше да изпитва потискащо примирение. — Звънихме на мобилния й телефон, но не вдига.

— Сигурно сме се разминали за броени минути — каза Фаръл.

Харисън се замисли за миг.

— Марти, тя искаше да снемем отпечатъците от този компютър. Трябва да го направим възможно най-бързо, мамка му!

— Компютърът е в лабораторията.

— Добре. Обади ми се, ако намерите съвпадение на отпечатъци с някой, за когото имаме досие. Няма значение за какво престъпление. Това може да се окаже единственият ни шанс да го намерим.

— И Декстър — добави Фаръл.

— Да, и Декстър.

— Сигурно ще има много отпечатъци. Ще отнеме време.

— Започнете с клавишите, които най-вероятно е използвал. Ако е търсил книги на Джон Дон или на Елизабет Дръри, най-вероятно е написал техните имена.

— Разбрано. Само че сигурно много хора са използвали клавиатурата след него.

— Така е, но някои от буквите не се използват често, например Ъ и Ж. Може да извадим късмет.

— Добре, ще ти се обадя. — Фаръл бутна двойната врата и се запъти към лабораторията.

За миг Харисън се почувства като парализиран и не знаеше какво да предприеме. Ами ако Декстър вече беше мъртва? Прогони тази мисъл. Убиецът можеше да й пръсне мозъка още в дома на Дръри, но не го беше сторил. Може би му трябваше жива. Само че за какво? Една секретарка надзърна от вратата на стаята и забеляза Харисън.

— Сър?

— Какво има? — извърна се той към нея.

— Американката пак се обажда. Доста е изнервена.

Харисън се върна в залата и вдигна телефона. Стасман беше на втора линия.

— Доктор Стасман? Сержант Харисън е на телефона.

— Какво става там? — Стасман беше бясна. — Звъня за четвърти път тази сутрин, а никой не отговаря на обажданията ми.

Харисън отдалечи слушалката от ухото си.

— Сержант Декстър се канеше да ви се обади, но е… неразположена.

— Виж какво, приятелче, имам информация за убиеца ви, която може да се окаже много важна. Да ти я предам ли, или да пусна обява във вестника?

Харисън заобиколи бюрото и взе една писалка:

— Казвайте.

Стасман си пое дълбоко дъх:

— Добре… Когато говорих с него за последен път, той ме попита дали знам кога светът се превръща в труп. Зададе ми въпроса два пъти, затова си помислих, че е важно да открия отговора.

— Продължавайте. — Харисън не разбираше до какво би могло да доведе това, но вече беше съвсем отчаян.

— Отговорът е днес. 13 декември. Има предвид едно стихотворение на Дон, което се казва „Вечерня в деня на света Лучия“. Няма да ви досаждам с подробностите, но денят на света Лучия има най-дългата нощ през годината. По времето на Дон това е бил 13 декември, т.е. днес.

— За какво става дума в стихотворението?

— За скръбта по смъртта на любим човек. Става дума за самоубийство — каза Стасман.

— Смятате, че той ще се самоубие, така ли?

— Да, според мен го обмисля. Загубил е близък човек, вероятно майка или сестра. А може би дъщеря.

Харисън си водеше записки и се опитваше да проумее думите на д-р Стасман и да направи връзка с изчезването на Декстър.

— Къде е инспектор Андъруд? — попита Стасман.

— Той е болен, докторе. — Харисън не виждаше смисъл да я лъже. — Получи сърдечен удар. Сержант Декстър изчезна. Подозираме, че убиецът я е отвлякъл.

— Мили боже! — промълви Стасман.

Харисън остави писалката и каза:

— Доктор Стасман, ако това копеле направи опит да се свърже с вас, веднага ми се обадете. Ако сте права за датата, нямаме много време.

— Разбрано — уплашено каза Стасман.

— Все още ви пази полицията, нали? — попита той.

— Да.

— В безопасност сте. Този тип действа методично и предпазливо. Няма да дойде и да нахълта през вратата ви.

— Надявам се да имате право.

— Ако се сещате за още нещо…

— Ще се обадя най-напред на вас.

Харисън затвори телефона и огледа стаята. Вътре цареше истински хаос от дейност и клюки: звъняха телефони, които никой не вдигаше, навсякъде бяха пръснати листове. Вдигна поглед към забодените на таблото снимки на Луси Харингтън и на Елизабет Дръри и се замисли за Алисън Декстър.