Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (31)

31

Елизабет Дръри барабанеше с пръсти по рамката на прозореца и вече изпитваше леко раздразнение. Минаха двайсет, след това двайсет и пет минути. Изяде две понички. Набра служебния си телефон и попадна на телефонния секретар на Сали.

— Сали, обажда се Елизабет. Сполетя ме истински кошмар. Двете гуми на аудито ми са спукани. Сега е осем без двайсет. Няма начин да пристигна преди десет. Би ли се обадила на Даниел от издателството, за да отложиш срещата ни? Можеш да ме намериш на мобилния телефон, ако изникне нещо спешно.

Не разбираше как са се спукали гумите. Може да е минала по нещо остро на гарата — на паркинга като че ли винаги имаше килим от счупени стъкла. Но пък и двете гуми? Може би беше работа на хулигани, на деца, които бяха твърде големи, за да си стоят у дома, и твърде малки, за да ходят по кръчмите. Дали се бе прибрала с две спукани гуми? Цялата потрепери.

До портата спря микробус, а фаровете му хвърлиха сенки по моравата. Около трийсет и пет годишен мъж слезе от колата, махна резето, бутна стоманената порта и я застопори на място. Елизабет Дръри скочи на крака и остави чашата с кафето си на перваза в отвора между скъпо обзаведената й нова дневна и скъпо обзаведената й нова кухня. Чу как микробусът спира пред къщата и как се затръшва врата. По чакъла се разнесоха стъпки. През малкото грапаво стъкло на входната врата тя видя как мъжа от „Пътна помощ“ проверява гумите на колата й. Отвори вратата. Мъжът се изправи.

— Госпожа Дръри?

— Госпожица.

— Извинете. Аз съм от „Пътна помощ“. Виждам, че ви се е случила неприятност.

Тя излезе на алеята на хапещия студ.

— Днес не ми върви с колата. Не разбирам случилото се. Гумите бяха наред, когато се прибрах снощи.

— Но са били спукани, когато сте излезли тази сутрин? Странно. — Механикът легна отстрани до колата и провери под предния калник. Загледа се в чисто новите главини на колелото.

— Нямам фенерче. Вие имате ли? Забравил съм моето в сервиза.

— Ами… да, струва ми се. Трябва да е някъде в кухнята. Ще отнеме ли дълго?

— Зависи. Възможно е някой смешник просто да ги е изпуснал. Ако е така, ще ги напомпя и можете да потегляте. Но ако и двете гуми са спукани, ще трябва да ги сменя. Ще видя по-добре с фенерчето.

Елизабет Дръри се върна по алеята в къщата и признателно посрещна топлината в антрето. Държеше едно силно фенерче в шкафа под кухненската мивка, защото в селските райони токът често спираше през зимата. Чу как входната врата се затваря и усети нечие присъствие зад гърба си. Бързо се изправи и срещна немигащите хищни очи на механика.

— Какво правите? Уплашихте ме — задъхано изрече тя, стиснала фенерчето. Очите й не бяха съвсем сини. Бяха по-скоро сиви и приличаха на обли камъчета, съвършено изгладени от морските вълни.

— Тъгувам с овдовяла земя, но с второто ти раждане щастлив ще зазвъня — каза Кроуън Фрейн и стисна шията й с облечената си в ръкавица дясна ръка.

Сивите очи на Елизабет Дръри се разшириха от страх, тя изпадна в паника, замахна с фенерчето и улучи Фрейн право в лицето. Той се олюля назад с разкървавен нос, а тя се шмугна покрай него и хукна по коридора, Фрейн я настигна непосредствено до входната врата и я задърпа към земята, докато тя риташе и пищеше. Дереше лицето му и го скубеше. Беше силна и му отне известно време, докато успее да я преобърне по корем и да притисне лицето й към килима. Тя крещеше като бясна и размахваше ръце и крака. Едната й обувка се изхлузи по време на борбата и Фрейн не можа да не се засмее на нелепия вид на обутите й в чорапи крака. Сега обаче държеше нещата под контрол. Продължи да притиска лицето й с лявата си ръка и успя да вдъхне дълбоко парфюма й, преди да извади окървавения чук от джоба си. Тя застина неподвижно след четвъртия удар, тялото й внезапно се отпусна, а тилът й представляваше противна смес от кръв и строшени кости.

— Днес не ти върви и с косата — каза Кроуън Фрейн.

Отпусна се назад, изтощен от усилието. Планът с колата беше проработил. Позвъни в „Пътна помощ“ пет минути след Елизабет Дръри, представи се като съпругът й и каза същия адрес. Обясни на телефонистката, че съпругата му е преувеличила нещата, че той сам ще напомпа спадналите гуми и че в крайна сметка няма нужда да пращат микробуса на службата. Телефонистката му благодари, че се обажда толкова бързо, и му представи новия пакет от международни услуги на „Пътна помощ“, която осигурявала шофьорите в чужбина за „почти всякакви повреди“. Той я помоли да им изпратят подробностите по пощата.

Кроуън Фрейн беше прекарал дълга нощ, но умът му работеше неуморно, вдъхновен от разкрилите се пред него възможности. Вече се оформяше бляскавият и убедителен втори етап от неговото кончето. Усещаше го — скоро злото щеше да бъде поправено. Безбройните мъртъвци шумно акламираха смелостта му и всяка частица от съществото му вибрираше от техните аплодисменти. Замъкна тялото на Елизабет Дръри в основата на стълбите. Една жълтоока котка го наблюдаваше възпитано през дървените пречки на парапета, наклонила любопитно главата си на една страна.

— Светът за нея е окрайнина,/микрокосмосът на съществото й — задъхано каза Кроуън Фрейн на котката.

— Тя е мъртва, мъртва е, но осъзнаеш ли това,/ще познаеш нищожеството жалко на човека — отвърна му котката.

Зората най-сетне бе започнала да разпокъсва нощното небе. Фрейн се опита да прочисти главата си, да се съсредоточи отново. Остави потрошеното тяло на Елизабет Дръри в основата на стълбите, отвори входната врата и излезе навън. Закара микробуса си отстрани на къщата, за да не се вижда от пътя, и бързо се върна вътре на топло, понесъл хирургическия си комплект. Трябваше да работи прецизно и бързо. Щяха да усетят липсата на Елизабет Дръри.