Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (29)

29

12 декември

Всичко отне почти два часа. Кроуън Фрейн беше шофирал повече от три километра, докато намери подходящо място. Не се натъкна на нито една кола. Нищо не бе нарушило напрегнатата монотонност, докато фаровете не осветиха стоманената порта. Фрейн излезе от колата и огледа полето отвън нея. Беше голямо и се простираше на около осемстотин метра надолу по склона. Стори му се, че далеч долу различава тъмното очертание на гора.

Като че ли беше пасище за крави или за овце. Отвори портата и прекара колата от другата страна. Отново я затвори — нямаше смисъл да поема излишни рискове. Отново хвърли бърз поглед надолу и нагоре по пътя, върна се в колата и угаси фаровете. Внимателно освободи съединителя и фиестата тромаво се наклони напред, започна да набира инерция надолу по склона и да подскача. Фрейн не виждаше почти нищо, но изживяването му се стори вълнуващо — летеше невидим през мрака. В жабката задрънчаха монети, докато колата се носеше по неравната земя. Фрейн видя, че очертанията на дърветата се приближават, и бавно натисна спирачката — тялото на Кейти Хънт се наклони напред и тупна на пода на автомобила. Фрейн включи фаровете за малко, за да провери къде се намира, и постепенно накара колата да спре.

Излезе навън и се залута между дърветата. Не беше точно гора, по-скоро група брястове, които разделяха две ниви. Имаше обаче дълбока около четири метра канавка, която остро се спускаше към малък поток. Фрейн се върна в колата и освободи ръчната спирачка. Натисна силно рамката на вратата откъм шофьорското място и след кратки усилия успя да преодолее съпротивлението на калта и фиестата потегли.

Когато стигна до по-твърдата почва близо до дърветата, колата набра скорост. Кроуън Фрейн я избута до брега на канавката и отстъпи назад задъхан, а фиестата заби предницата си в потока. Колата се скри от погледа му — не се виждаше от пътя и според Фрейн можеше да бъде забелязана само ако човек застане над канавката. Доволен, той се затича нагоре по склона и отново премина през стоманената порта. Този път се покатери по нея и се запъти обратно към микробуса си, като се движеше по пътната настилка, но съвсем в края на шосето.

Отне му трийсет минути, за да се върне до микробуса си, а през това време покрай него мина само един автомобил, от който той успя да се скрие. Беше плувнал в пот, когато седна на шофьорското място на микробуса, но изпита странно облекчение — сякаш дрезгавата песен на сферите се бе усилила и се бе сляла с пулсиращата в главата му кръв. Беше взел необходимите мерки, за да съхрани целостта на своя поетичен замисъл.

Нима Дон не бе пожертвал ритмичната и стилистична красота, за да съхрани логическата последователност на творбите си? Малцина биха окачествили творчеството му като безукорно естетично. Тъкмо обратното — стилът му беше грапав, а езикът му бе почти грубо разговорен. Фрейн погледна в огледалото за обратно виждане. На челото му имаше пръски кръв и кал. Славата на Дон се дължеше на неговото остроумие и на логическата последователност на аргументите му — впрягането на невероятни крайности, бляскавото разнищване на метафизичните загадки. Историята беше простила на Дон грапавия му стил, а Фрейн беше уверен, че красотата на собственото му кончето е останала ненакърнена. Стасман щеше да разбере. Замисълът му щеше да остане непокътнат като божите деца в пещта.

Запали фенерчето и се огледа целия. По предницата на якето му и по ръкавиците имаше още кръв. Ботушите му бяха покрити с лепкава кал. За щастие си носеше още един чифт горни дрехи в сака в багажника. Грозотата, от която се раждаше поезията, изискваше такива предпазни мерки. Свали ръкавиците и ги сложи в една празна найлонова торба. След това излезе от микробуса и съблече връхните си дрехи — нощният въздух хапеше кожата му, а ръцете му несръчно разкопчаваха окървавените копчета.

Държеше бутилка минерална вода в колата. Изля я върху ръцете и лицето си и успя да изчисти по-голямата част от кръвта и мръсотията. Зачуди се дали водата ще улесни някаква осмотична реакция по кожата му, ако податомните маркери на момчето и на момичето се бяха просмукали в него. Сега сигурно се боричкаха с другите асимилирани мъртъвци за място в мозъка му. Двамата присъстваха отчетливо в мислите му, затова вероятно вече живееха вътре в него.

В сака имаше сив гащеризон, чиста бяла фланелка и бельо. Измръзна до мозъка на костите си и трябваше да мине известно време, преди тялото му да започне да възвръща топлината, която първоначално бе отдало на грубата материя. Събра мислите си. Щеше да има нужда от остро ножче, фенерче, чук, писалка и хартия. Кожените му ръкавици бяха мръсни, но все още вършеха работа. Така или иначе, щеше да използва гумени, за да свърши работата. Събра всичко в кутията за инструменти и излезе от колата. Вече беше късно и Фрейн знаеше, че едва ли ще има някакво движение по празния селски път.

Стъпи на черния макадам и с ритмична крачка се отправи надолу по склона към дома на Елизабет Дръри. Неударена сричка, ударена сричка, ритъмът на ямба: Наметка от пурпур на теменуги/ като девици горди най-напред,/през пролетта, кога то няма други,/ала какво е после, с розата навред? Осъзна, че е изрекъл думите гласно пред заслушания в тях мрак. Това беше куплет от некадърното стихотворение на Утън в чест на кралицата на Бохемия, но задаваше ритъм на движението му. Сър Хенри Утън вие май сте,/поетът горд на калпави творби,/в главата ми сте най-напред,/в мрака, когато няма други,/но после що сте с ножа ми отпред? А така.

Фрейн бързо се прехвърли през портата на градината на Елизабет Дръри и се прокрадна покрай оградата към колата й. Светлините в къщата вече бяха угасени и той не се притесняваше толкова, че може да предизвика включването на алармените светлини. Те потопиха предната градина в ярко сияние, когато Фрейн пробяга в мрака и застана на предишното си място зад колата на Елизабет Дръри. Използва светлината, за да си запише името и адреса от стикера на прозореца й. Успя точно преди светлината отново да угасне. Пъхна малкия си бележник и писалката обратно в предния джоб на гащеризона и извади ножчето от кутията с инструменти.

Елизабет Дръри спа неспокойно. Светлините на охранителната система не я бяха разбудили, но бяха причината да спи леко и да не се почувства отморена. Сънува, че си прави липосукция, но машината не може да спре. Мъж без лице се надвеси над нея. Беше болезнено — уредът засмука краката й, след това ръцете и гърдите й, изтръгвайки мазнините от мускулите й, мускулите от костите, костите от ставите им, органите от местата им. Болката й достави страховито приятно облекчение. Машината замлъкна и тя се озова извън нея, плуваща в пълна с течна мазнина стъклена цистерна. Гледаше през стените й към мъжа без лице. Не можеше да диша. Машината непрекъснато звънеше предупредително. Потокът смени посоката си, тя бе засмукана извън огромния буркан и се размаза на стената сред кървав хаос. Сепна се и се изправи в леглото. До нея неистово дрънчеше будилникът. Шест без петнайсет. Навън все още бе тъмно. Притаен сред една туфа храсти от другата страна на пътя срещу къщата, отвъд алеята и притихналия автомобил, Кроуън Фрейн видя как лампата в предната спалня светва.

Дръри си взе душ и лакомо излапа купа с мюсли. Котките й гладно мяукаха и настояваха за храна и за вниманието й.

— Такова прасе си, Мисти — промърмори сънено тя на най-настойчивото коте. — Ако я караш така, ще трябва да ти давам разхлабителни.

Дръри се усмихна, когато котката отново започна жално да мяука и да се търка в голите й глезени. Защо се противеше? Котките знаеха как да получат това, което искат.

В шест и половина тя затвори входната врата, превъртя два пъти ключа и се запъти към колата си по чакълестата алея. Светлината на охранителната система се включи и тя забеляза, че аудито й е леко килнато на една страна. Заобиколи предния капак, примижа и се загледа към гумите. И двете бяха съвсем спаднали. Изруга високо и се поколеба, докато се чудеше как да постъпи. Тъкмо се канеше отново да изругае на глас, когато си спомни за стоте лири на година, които плащаше на „Пътна помощ“. Извади мобилния си телефон от чантата и набра номера за спешна помощ, изписан върху стикера на страничния прозорец на автомобила.

— Пътна помощ — обади се мъжки глас.

— Здравейте. Две от гумите на колата ми са съвсем спаднали. Можете ли да изпратите някого?

— Името и адреса ви, моля?

— Елизабет Дръри. Резиденция „Буковете“, Блайндманс Лейн, Афтън, Кеймбриджшър.

— Значи имате спукана гума?

— Две. Бихте ли побързали? Имам среща в Лондон.

— Веднага ще пратя някой.

— Колко време ще отнеме? — попита тя и се запъти обратно към къщата, като търсеше ключовете в чантата си.

— Половин час.

— Добре, благодаря.

Елизабет Дръри отключи входната врата и влезе в къщата. Ядосана, тя изключи алармената система и затръшна вратата зад гърба си.

Недалеч оттам Кроуън Фрейн излезе от сенките и забърза към микробуса си.