Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (14)

14

Андъруд излезе от участъка и шофира до алеята пред дома си. Виждаше ясно входната врата на къщата, но остана в колата. Чакаше. Радио 4 излъчваше дискусия за етиката в генното инженерство. Слушаше, без да чува нищо. Малко след девет пред къщата спря такси и Джулия излезе. Не можеше да види с какво е облечена, но забеляза как най-хубавото й колие проблесна за кратко на светлината от лампата над покрития вход. Таксито потегли и в края на улицата даде ляв мигач. Андъруд се замисли за миг. Изпитваше странна възбуда от преживяването. Запали двигателя и последва таксито.

Опита се да си обясни чувствата си. Усещаше се донякъде виновен и дори се срамуваше, че е паднал толкова ниско, че се съмнява в думите на собствената си съпруга. Въпреки това справедливостта на каузата му го задължаваше да действа. Това щеше да изясни фактите. Останалото бе свързано със съвестта, а той знаеше как да се справи с нея. Фаровете на таксито светеха пред него. Пазеше разумна дистанция, но не се чувстваше неудобно. Знаеше, че Джулия не очаква някой да я следи.

Таксито се насочи към центъра на Ню Болдън. Андъруд знаеше, че киното се намира на Арджил стрийт. Улицата беше еднопосочна, затова в края й трябваше да завият наляво. Таксито наистина даде мигач и бързо се включи в движението. Андъруд изостана две коли по-назад. Най-сетне осветеното кино изникна пред очите му и таксито спря пред фоайето. Андъруд бързо сви по една пресечка. Спря на прилично разстояние от киното. Джулия излезе от таксито и се втурна вътре. Андъруд се облегна на седалката и внезапно си даде сметка, че ризата му е подгизнала от пот. Значи му бе казала истината. Сърцето му леко се сви. Не беше сигурен дали изпитва срам или облекчение, и двете или абсолютно нищо.

Запали двигателя и тъкмо се канеше да потегли, когато Джулия отново се появи пред киното и влезе в таксито. Колата веднага се включи в движението и се отдалечи. Андъруд се слиса. Усети, че му прилошава, натисна педала на газта и рязко се вля в потока от коли сред пронизителна какофония от клаксони и свирене на гуми. Настигна таксито. Шофьорът се бе престроил в дясното платно на двулентовия път. Умът на Андъруд работеше на високи обороти, докато се опитваше да прецени евентуалните посоки и обяснения. Може би сестрата на Джулия не бе дошла и тя отиваше да я вземе. Само че Сара живееше в южния край на града, а те пътуваха на североизток. Какво имаше там? Всъщност нищо. Беше богат жилищен квартал — самостоятелни къщи и ландроувъри.

Движението постепенно се облекчи, когато двете коли се отдалечиха от центъра на града. Андъруд се стараеше да спазва дистанция. Широки булеварди с дървета от двете страни замениха двулентовия път и Андъруд си даде сметка, че се намират само на два-три километра от гората на Фоли. Замисли се за Луси Харингтън — за разрязаното й тяло върху масата на моргата. Би трябвало да търси убиеца й, а не да следи съпругата си.

Проклета да си, Джулия, задето ме принуждаваш да правя това — да се промъквам тайно, да се унижавам. Превърна ме в толкова жалко същество.

Таксито спря на стотина метра пред него. Андъруд паркира пред една голяма къща в псевдотюдоров стил. Ужасна безвкусица. Двойният гараж сякаш му се ухили подигравателно. Наблюдаваше как жена му излиза от таксито. Плати на шофьора и се запъти по скъпата застлана с чакъл алея, без да изчака рестото. Този път таксито си тръгна.

Андъруд излезе от колата си и бързо се запъти към отсрещната страна на улицата. Внимаваше да не се показва на светло. Дърветата му осигуряваха сенчесто прикритие от уличните лампи. Стигна срещу къщата точно навреме, за да види как Джулия натиска копчето на звънеца. Гърдите на Андъруд горяха, но не посмя да се закашля, само стоеше и наблюдаваше като омагьосан. Вратата се отвори. На входа се появи мъж. Бързо се приведе, за да притисне Джулия в голямата си прегръдка, и я придърпа вътре. Вратата се затвори. Андъруд беше ужасен, най-мрачните му страхове се бяха потвърдили. Да се изправи ли срещу тях, да почука ли на вратата и да поиска да види жена си? Грозеше ли я опасност? Трябваше ли да се бори за нея? Струваше ли си да се бори за някого, който очевидно вече не го обича? Не. Имаше и други начини. Сега поне имаше предимство. Играта наближаваше към края си. Излезе от сенките и пресече улицата. На алеята беше паркирано синьо беемве. Извади бележника си и записа регистрационния номер.

Лампите на горния етаж светнаха. Андъруд гледаше, а когато в мислите му нахлуха ужасни образи, повърна на улицата. Предусети, че те могат напълно да го завладеят, изкашля слузта от гърлото си и се запъти обратно към колата си. Защо не можеше да заплаче? Чувстваше, че би трябвало да го направи. Вече знаеше със сигурност, че с брака му бе свършено. Че годините на съвместния му живот с Джулия са били напълно безсмислени. Усещаше единствено празнота и горещата искра на гнева. Отключи колата си и влезе вътре. Вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

Оттам го погледна обезобразеното лице на Луси Харингтън.