Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (44)

44

Криминалните следователи в управлението в Ню Болдън бяха претоварени — четирите убийства, извършени за една седмица, бяха поставили на изпитание и без друго ограничените им ресурси. След като научиха за двамата убити младежи, от областното управление в Хантингдън бяха призовани още следователи. Лийч стоеше насред притъмняващото поле и размишляваше за жертвите — все млади и здрави хора, — убити само за броени дни, но не усещаше да се е приближил към убиеца. В пробите, взети от Дръри, имаше малко материал за ДНК тестове, но дори и това да им дадеше възможност за предварително сравнение, след като заловят убиеца, той целият потрепери, като си помисли какво би могъл да направи с тези доказателства в съда един добър адвокат защитник.

Лийч отстъпи назад, когато кранът започна да вдига фиестата на Стиви Райли от калното й ложе. Веригата скърцаше и скрибуцаше, докато се бореше със съпротивлението на автомобила. Колата се повдигаше бавно и тромаво, докато най-сетне спря горе на брега. Лийч не за пръв път мрачно се замисли върху баналността на смъртта. Съществуваме като необясними сложни същества, гребена на вълната на еволюцията, пропити от несигурност и копнежи, предубеждения и познания, обич и разочарования. Но въпреки това напускаме света в грозна и нехомогенна баналност. Жертви на катастрофи, инфаркти, рак или хипотермия, свързани с някоя машина в коридора на болницата или легнали сред счупените стъкла върху асфалта. Или пък жестоко изтръгнати от света като Кейти Хънт и Стиви Райли. Беше сложил личните им вещи в две найлонови пликчета за веществени улики — портмоне с двайсет лири и фонокарта, портфейл с десет лири, няколко кредитни карти и два неизползвани презерватива, два мобилни телефона. Имаше ли нещо по-банално от това да строшиш нечий череп с чук?

Лийч имаше нужда от цигара. Видя сержант Декстър да се приближава към него откъм извадената кола. Лицето й изглеждаше някак по-меко на светлината на халогенните лампи на следователите. На ярката светлина в полицейското управление чертите й сякаш бяха издялани от гранит. Даде си сметка, че само така му се струва. По-скоро от мрамор, разсъди той.

— Какво смятате, докторе? Нашият човек ли е? — попита Декстър и леко залитна по неравната земя.

— Почти сигурно е. Същите удари отзад в тила, на три километра от дома на Дръри, часът на смъртта е между десет вечерта и полунощ вчера. Няма видими признаци на оказана съпротива. Допускам, че ги е изненадал.

— А може би те са го изненадали?

— Твърде възможно е — кимна Лийч. — Очите и на двете жертви са непокътнати.

— Горките нещастници — погледна към колата Декстър. — Харисън е с родителите в управлението. Обичайната история — вече се обвиняват взаимно. Можем да извършим разпознаването, когато ви е удобно.

— Утре. Трябва да погледна и двете тела тази вечер, а след това ще ги почистим малко. Не можем да допуснем родителите да ги видят в това състояние.

— Разбрано. Направо не мога да повярвам, че това наистина се случва, докторе. Мислех, че районът е спокоен, а то е по-зле от Лондон.

Декстър изглеждаше уморена и се опита да скрие прозявката си.

— Денят беше дълъг — отбеляза Лийч, докато поставяше вещите на Кейти Хънт и на Стиви Райли в по-надеждна кутия за веществени доказателства. — Между другото, къде е шефът ти? Не се обиждай, ти си не по-малко способна от него, но не би ли трябвало и той да е тук? В крайна сметка той командва парада.

— По следите на един заподозрян е. — На Декстър й се искаше да вярва в това. — Опитах да се свържа с него, но мобилният му телефон е изключен.

— Андъруд е труден човек. Истинска загадка в тялото на гигантски досадник.

— Невъзможен е — свали гарда и Декстър. — Боже, направо съм скапана. Имаш ли време за по едно питие?

Декстър осведоми Харисън по телефона и час по-късно си тръгна от местопрестъплението заедно с Лийч. Караха един след друг до покрайнините на Ню Болдън, където паркираха пред „Дъ плюм ъф федърс“ и влязоха. Беше топло и уютно. Умората внезапно връхлетя Декстър.

— Двоен скоч? — попита Лийч полуусмихнат.

— За начало…

Седяха в един тих ъгъл на облицованата с тъмно дърво кръчма, а огънят в камината топлеше краката им. Декстър забоде поглед в дъното на чашата си и примигна, за да прогони образа на кървавата очна ябълка, който я причакваше там.

— Откога се занимавате с това, докторе?

— С пиенето или с работата на д-р Франкенщайн? — ухили се Лийч. — Всъщност отговорът и на двата въпроса е приблизително един и същ — от около двайсет години.

Декстър отпи голяма глътка от скоча си — усети питието направо в мозъка си. Фантастично!

— Виждали ли сте някога подобно нещо?

— Като това ли? Не. Според моя опит организацията на убиеца и посмъртните осакатявания са нещо уникално. — Вдигна поглед към поставеното в рамка удостоверение за качествата на някаква бира. — Все още нямаме никаква ясна представа защо прави всичко това. Според мен това е най-тревожното от всичко.

— Опитва се да пресъздаде тези стихотворения, нали? Да ни смае с остроумието си, според д-р Стасман.

— Добре, но защо е извадил очите на Харингтън и на Дръри, но не и на Хънт?

Декстър се замисли:

— Имената имат значение за него. Това са имена на хора от интелектуалното обкръжение на Дон, каквото и да е то. Любимата му публика, допускам.

— Само че с убийствата на Райли и на Хънт е нарушил модела. Тогава защо да не вземе и очите и всичко да приключи? Защо е трябвало да ги убие, а после още седем часа да се мотае в околността с риск да го забележат, само и само да убие Елизабет Дръри? Както отбеляза Андъруд, това е огромен риск.

— Според мен имената са от значение за него.

— А според мен има нещо повече. Харингтън и Дръри са били синеоки, а Райли и Хънт са имали кафяви очи.

— Стига, докторе! Нали не мислите, че този луд си пада по синеоки момичета? — горчиво се засмя Декстър. — Всъщност обаче защо пък той да е по-различен от останалите мъже по света?

— Опитвам се да кажа само, че серийните убийци имат строго специфични фантазии, според които действат. Ако сините очи са важен момент от фантазиите на убиеца, това е нещо специфично, което поне на пръв поглед няма нищо общо с поезията.

Декстър схвана мисълта му.

— В стиховете става дума за очи, но не за сини очи. Там се говори най-общо за сълзи и океани.

— Точно така. Но и при двете убийства, след които ни е оставил стихове, жертвите са със сини очи. Райли и Хънт имат кафяви очи и той не ги е докоснал.

— Какво се опитвате да кажете?

— По каква причина човек ще има предпочитания точно към сините очи, а не към кафявите или зелените?

— Може да е свързано с друг човек. С някакъв измислен от него женски образ.

— Проблемът е в това — поде Лийч и спря, за да отпие от уискито, донякъде и с цел да подчертае думите си, — че и в двата случая е взел лявото око. Ако човек си изгражда измислен образ — нали се сещаш, очи, които да те гледат с обич през дългите зимни вечери, — няма ли да вземе едно ляво и едно дясно око?

— На негово място бих взела и двете очи на Луси Харингтън — отвърна Декстър. — Цялата е била негова, без никаква опасност някой да го прекъсне.

— Именно, освен това тя е привлекателно момиче и има прекрасно тяло.

— Само че той не го е направил. — Декстър усети как започва да я обзема вълнение, когато нещата започнаха да се проясняват. — Изложил се е на двойно по-голяма опасност, за да вземе лявото око на Елизабет Дръри. А в този момент се е натъкнал на Райли и на Хънт, премахнал ги е и така още повече е увеличил риска.

— Въпреки това е продължил да се мотае наоколо още осем часа, за да получи каквото иска — подчерта Лийч. — Представи си какво означава да стоиш близо до място, където току-що си убил двама души, в продължение на осем-девет часа. Трябва да имаш много силна воля. Явно това ляво око му е било наистина много необходимо.

Силна воля. Силата на рационалния ум. Декстър си спомни думите на Стасман и се намръщи:

— Но за какво са притрябвали някому две леви очи?

Лийч мудно се почеса по главата и каза:

— Ти си детективът.