Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (45)

45

Харисън беше бесен. Това беше най-ужасният ден през всичките му осем години служба в отдела за криминални разследвания. Три трупа, жадна за кръв местна и национална преса, бродещ на свобода сериен убиец, обезумели от скръб родители и никакви свестни улики. Двамата с Дженсън цели два часа утешаваха Сузи Хънт и Дънкан Райли, преди да се появят съветниците от Хантингдън. Спорове, сълзи, укори — два изгубени часа.

И с какво разполагаха след цяла седмица къртовска работа? Никакви веществени доказателства, някакъв микробус, африкански теменужки и списък от осемнайсет извършители на кражби с взлом, от който никой не очакваше да излезе нещо. Това му действаше ужасно обезсърчително. Както и фактът, че го командореше Декстър. Много му се искаше да й го начука. Щеше да го направи грубо, може би върху бюрото. Така щеше да й затвори устата. Щеше да я накара да врещи на глупавия си лондонски акцент.

Искаше му се всички полицайки да са като Дженсън. Беше забавна и нямаше нищо против малко забавления. Смяташе да отиде в апартамента й по-късно — леглото беше единично, но и без друго не смяташе да спи бог знае колко. Можеше да спи и на дивана.

Дженсън влезе в стаята ужасно вбесена.

— Тръгнаха ли си? — попита Харисън.

— Да, слава богу! — Тя си взе цигара от пакета на Харисън и я запали забързано. — Божичко, това беше ужасно! Майката на момичето каза, че двамата отишли да пийнат по нещо в Афтън. Позвъних тук-там. Собственикът на „Младия фермер“ каза, че са били там докъм девет.

— Родителите ще бъдат тук утре в десет за разпознаването — осведоми я Харисън. — Декстър ще се заеме с това. На мен ми писна да ги утешавам.

— А къде е тя всъщност? — попита Дженсън. — Не трябваше ли вече да се е върнала?

— Да, би трябвало. Сигурно още разчиства на местопрестъплението. Винаги отнема повече време, когато работи екипът от окръжното — различните екипи използват различни методи.

Дженсън се строполи на стола и разлисти огромната купчина листове пред себе си.

— Тази работа с теменужките си е чиста загуба на време.

— Разбира се. Декстър нямаше да те кара да се занимаваш с това, ако не беше празна работа, не си ли съгласна?

— Позвъних на всички местни цветарски магазини и в разсадника и никъде нямат от скапаната Saintpaulia ionantha. Явно не й е сега сезонът.

— Нашият човек сигурно си ги отглежда сам. Приятно отморяващо хоби — заяви Харисън и се разсмя при тази мисъл.

— Утре ще започна да разпитвам онези от списъка с обирите. Писна ми да преправям списъка. Най-добре ще е да започнем да ги разпитваме — да проверим алибитата им и всичко останало. — Дженсън с наслада издуха синия цигарен дим.

— Това ще е поредната задънена улица. Помни ми думата, този тип не е крадец, той е хладнокръвен маниак. Няма да го хванем, ако не се издъни или ако не извадим късмет като Декстър тази сутрин.

— Може ли вече да си тръгваме. Бих пийнала една бира. Кръчмите затварят след час.

— Трябва да я изчакаме да се върне. — Харисън се замисли и отсече: — О, майната му. Шефът го няма. Ще те заведа в „Бейбикъм“. — Изправи се и си взе палтото. — А след това с огромно удоволствие ще те претърся за улики.

— Връщане на местопрестъплението, а? — усмихна се Дженсън. — Много си последователен. Може да се престоря, че си инспектор Андъруд.

— Аз пък може да се престоря, че ти си сержант Декстър.

— Не го прави. Не ми се ще да ти спадне.

— Не се тревожете за това, детектив.

— Падаш си по чиновете, а?

— Естествено.

Харисън й отвори вратата. Дженсън мина покрай него, малко по-близо, отколкото се налагаше.