Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (11)

11

Хедър Стасман напусна стаята си в Осбърн Корт на колежа „Саутуел“ и се отправи към портиерната. Беше късно следобед. Неизменният английски дъждец най-сетне бе престанал. През разкъсващите се сиви облаци започваше да прониква слънчева светлина, която блещукаше в големите локви дъждовна вода, образували се в ъгъла на двора. Дъждът бе подплашил туристите и старият колеж бе приятно притихнал. Въздухът беше прозрачен и бистър като току-що изсечено стъкло — може би всичко започваше да се съживява.

Господин Джонсън, главният портиер, я поздрави с кратко кимване, когато Стасман се появи във фоайето. Не продума. Вероятно не бе особено впечатлен от нея, точно както не бяха впечатлени Маккензи и Диксън по време на обяда. Кутията й бе препълнена с поща: университетски брошури, реклами за музикални рецитали, писмо от издателя й, две лични писма — едното от майка й в Америка, а другото, написано с непознат за нея витиеват почерк. Пъхна купчината хартия в раницата си и се запъти от общежитието нагоре по Трампингтън стрийт. Зави наляво на кръстовището със Силвър стрийт и прекоси реката по моста в края на Силвър стрийт, като пътем улови миризмата на бира от „Котвата“.

Поредицата от лекции на тема „Реконструиране на Дон“, които трябваше да изнесе, се основаваше на наскоро излязлата й книга. Стасман бе нападнала традиционния академичен подход към поетите метафизици с настървеност, за която вече започваше да съжалява. Рецензията в литературната притурка на вестник „Ню Йорк Таймс“ за книгата й до голяма степен отразяваше критичната реакция: „Стасман ожесточено напада традиционно възприетия подход към проблема“. Другите не бяха по-добри. „Дано не срещнете д-р Стасман на някоя тъмна интелектуална пресечка, защото язвителността й е смъртоносна от десет крачки разстояние“, предупреждаваше „Уошингтън Поуст“.

И двете рецензии бяха все пак за предпочитане пред публикуваната в „Сънди Телеграф“, която я описваше като „лишена от способност за емпатия, изкусително предизвикваща собственото си заклеймяване и вероятно освидетелствана луда“. Полемиката бе причината да се продадат повече книги, отколкото някога си бе мечтала. Лекциите й се радваха на изключително висока посещаемост. Явно обаче беловласите преподаватели от факултета по английска литература не я одобряваха, защото й бяха дали крайно непопулярния час от пет следобед. Може би просто си внушаваше. Едва ли.

Факултетът по литература в Кеймбридж представляваше стъписващ архитектурен ужас. Ансамбълът от сурови сгради приличаше на стара военна болница в някогашния Източен блок. Лекционните зали не бяха подобри. Бяха малки, непроветриви и неудобни. Стасман си мечтаеше за просторната аудитория в университета в Уисконсин, където имаше прожекционен апарат с дистанционно управление и озвучителна система. Все пак, поне стаята беше пълна, а не бяха много лекторите, които можеха да се похвалят с това. Забеляза, че вече втора седмица слушателите й са предимно мъже. Следващия път щеше да си облече панталон.

— Миналата седмица говорихме за интелектуалния контекст на метафизичната поезия. Обсъдихме връзката й с религиозната несигурност през шестнайсети и в началото на седемнайсети век и с възхода на хуманистичната философия през Ренесанса. Днес бих искала да се спра на анатомията на метафизичната поезия. И най-вече на интелектуалните и на стилистичните средства, използвани от поетите за внушаване на идеите им. Ако приемем възгледа, че много от тези произведения са писани за крайно специфична и отбрана аудитория, трябва да разберем какво е търсела тази публика. Един от най-разпространените литературни похвати е кончетото. Кой може да ни обясни какво означава това?

Разнесе се шум от мърдащи крака и няколко притеснени покашляния. Очакваше го. Британските студенти бяха пословични със своята мълчаливост. Посочи един слаб младеж на първия ред, който сякаш се бе поизправил на стола си.

— Кончетото е нещо като метафора. Остроумно изграден образ, който се използва за доказване на някаква спорна теза.

— Добре. Кончетото е метафора или сравнение, което на пръв поглед е необикновено, невероятно и дори шокиращо. Но колкото повече поетът доразвива образа, читателят все повече се убеждава в неговата интелектуална стойност.

Чу как няколко студенти започнаха да си водят бележки. Този звук винаги й носеше удовлетворение. Майната им на онези от литературната притурка на „Ню Йорк Таймс“!

— Едно от прочутите сравнения на Джон Дон е между смирена бълха и брачно ложе. Той се опитва да съблазни една жена и горко се оплаква, че понеже бълхата е смукала неговата кръв и тази на любимата му, тя се е наслаждавала на по-голяма интимност с нея, отколкото той.

Химикалките продължиха да дращят по листовете. Започваше да се отпуска. Следващата седмица ще се опита да пусне някоя шега.

Стасман си тръгна от факултета по тъмно. Отраженията от светлините на Куинс Колидж леко се поклащаха върху черните води на река Кам, докато на връщане отново мина по моста на Силвър стрийт. Уличното движение в Кеймбридж беше много натоварено, много повече, отколкото заслужаваше малкото градче, затова докато пристигне в квартирата си, Стасман беше цялата опръскана от локвите покрай платното. Чуваше как зад вратата телефонът й пронизително звъни. Пъхна ключа, бързо влезе и успя да стигне до разхвърляното си бюро тъкмо навреме.

— Хедър Стасман.

Разнесе се леко електрическо пращене. След това чу гласа, който щеше да населява злокобно тихите пространства на живота й.

— Книгата ти е обещаваща.

— Моля?

— Вестниците са объркали оригиналността ти с небрежност. Тъжното обаче е, че си в плен на желанието за логическа яснота, което явно е притъпило умението ти да се вживяваш.

— Извинете, кой се обажда?

— Получи ли писмото ми?

— Ако не ми кажете името си, няма как да знам дали писмото ви е пристигнало.

— Би трябвало да е пристигнало тази сутрин — рече гласът.

Стасман замълча. Това започваше да става доста странно. Прехвърляше наум възможностите: шега, може би. Сигурно беше Марк, неин бивш приятел от Уисконсин, който в момента изследваше Милтън в Единбург. Той умееше да имитира всякакви смешни говори. Бръкна в раницата и извади отвътре все още неотворения плик, който бе получила по-рано същия ден. Притисна слушалката между дясната си буза и ключицата си и разкъса плика. Вътре имаше прилежно сгънат лист за писма.

— Какво пише в писмото? — попита Кроуън Фрейн.

— Един стих.

— Разпознаваш го, нали?

Това някаква шега ли е? Ако си ти, Марк, лошо ти се пише.

— Отговори ми — настоя гласът. Стасман усещаше как я обзема безсилие.

— Това е откъс от „Сбогуване: За сълзите“ от Джон Дон.

— Познат ли ти е?

— Всичко го има в книгата, смешнико. Може би трябва да я прочетеш по-внимателно.

— Прочетох я на един дъх — каза Фрейн. — Аз съм поет. Гледай вечерните новини.

— Кой се обажда?

Търпението не бе сред силните качества на Стасман, а сега внезапният прилив на раздразнение напълно я лиши от него. Който и да бе този човек, със сигурност не беше Марк.

— Обясни на полицията.

Връзката прекъсна. Стасман гневно стовари слушалката и затвори вратата на квартирата си. Сигурно някой студент се опитваше да й изкара ангелите. Или някое от приятелчетата на Маккензи. Погледна през малкото си прозорче към слабо осветения двор на колежа „Саутуел“ и глъчката на заговорничещите студенти. Фаровете на колите не спираха да пълзят по Трампингтън стрийт, докато натовареното улично движение в ранната вечер затягаше примката си около стария град.

Хедър Стасман се почувства много самотна.