Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (67)

67

Хедър Стасман взе такси от колежа „Саутуел“ до гарата в Кеймбридж, след това се качи на местния влак за Ню Болдън. Беше сама.

Кроуън Фрейн наблюдаваше как Стасман се качва на влака и след това потегли с висока скорост, но без да нарушава ограниченията, към гарата в Ню Болдън. Пристигна пет минути преди влака й. Стасман слезе в напълно непознатия й Ню Болдън и веднага се качи в едно такси. Фрейн я проследи на разстояние, през две коли. Знаеше, че тя ще го очаква. Като че ли не я следваха други коли. Може би тя щеше да се справи. Осмели се да си помечтае за това.

След като се увери, че тя се е запътила към гробището, Кроуън Фрейн натисна газта и изпревари таксито. Знаеше по-пряк път и намери усамотено място, където паркира микробуса си. Беше проследил Стасман от Кеймбридж, а това означаваше, че не беше проверил гробището. Възнамеряваше да го направи сега.

Стасман слезе от таксито пред главния вход на гробището. Потрепери от сухия студ в сгъстяващия се мрак. Шофьорът й беше казал, че военният мемориал се намира в средата на гробището, на две минути път пеша от пътя. Червените фарове на таксито просветнаха за миг, когато шофьорът натисна спирачките, преди да завие по Стейшън Роуд и да се изгуби от погледа й. Остана сама. Усети студената стомана на ножа в джоба на палтото си и премина през портата от ковано желязо на гробището на Ню Болдън.

Една пътека, от двете страни, на която имаше лампи с формата на старинни фенери, водеше към центъра на гробището. Стасман пое с отривиста стъпка по смътната жълтеникава следа, а чакълът скърцаше под обувките й. Пътят сякаш се виеше до безкрай в мрака — навсякъде около себе си виждаше черните силуети на надгробните плочи, които сякаш се накланяха към нея и хвърляха причудливи сенки върху нашепващата трева — ангели и издялани от камък цветя, отворени библии и кръстове. Вятърът безмълвно се промъкваше между оголените дървета и студения камък. Огледа се пред и зад себе си. Не видя никого. Настръхна от страх и от студения въздух. Той беше някъде тук и се движеше редом до нея като сянка в тъканта на мрака. Чувстваше се окъпана в светлина като праведна душа в рая.

Изведнъж пред нея изникна военният мемориал. Сърцето на Стасман биеше учестено в гърдите й. Щеше да му даде пет минути. Недалеч се разнесе протяжното тракане на влак. Застана с гръб към студения мраморен блок и усети как гравираните имена на мъртвите се притискат към гърба й. Беше проява на неуважение, но поне беше сигурна, че никой няма да се промъкне зад гърба й. Той щеше да се приближи към нея отпред или отстрани и тя щеше да разполага с няколко секунди, за да извади ножа от джоба си.

Съзнаваше, че сигурно е изгубила разсъдъка си. Идването й на това място беше ужасна грешка. Погледна часовника си — пет и петнайсет. Джонсън щеше да се обади на полицията след четирийсет и пет минути, ако тя не му позвъни. Сега това й се стори ужасно дълго време. За четирийсет и пет минути можеше да се озове на двайсет и пет — трийсет километра оттук. Какво ще прави, ако той се появи? Не беше обмислила някаква стратегия, освен самозащита. Стасман подозираше, че убиецът може да е решил да сложи край на живота си, и се надяваше да си послужи с това, ако започнат да разговарят — и дори да го насърчи.

— Добър вечер, д-р Стасман.

Гласът се разнесе точно пред нея. От мрака. Хедър Стасман се сепна ужасена и стисна дръжката на ножа в джоба си. Опита се да различи някакво лице или силует и леко издърпа ножа, в случай че той я нападне.

— Кой е там? — попита тя. Въпросът й прозвуча жалко, пискливо и пронизително в ширналата се пустота на гробището.

— Струва ми се, че знаеш — отвърна гласът.

— Как да те наричам?

— Никак.

Очите й започваха да свикват с мрака. Стори й се, че успява да различи някаква фигура непосредствено пред себе си в сенките. Беше умен. Беше избрал мястото внимателно и преднамерено. Лампите, които осветяваха нея и военния мемориал, криеха него и пътеката.

— Сама съм — каза тя.

— Така изглежда — каза Кроуън Фрейн. — На кого казахте? Не е на полицията.

— На никого не съм казала къде съм. Оставих обаче един запечатан плик в колежа. Там са написани подробностите около срещата ни. Ще го отворят, ако не позвъня в следващия половин час.

— Много изобретателно — каза Кроуън Фрейн и излезе от сенките на пътеката. Вече го виждаше — висок и слаб, само силует. Дупка в мрака.

— Къде е сержант Декстър?

— В безопасност е. — Той не помръдна.

— Искам да я видя.

— Ще я видите.

Хедър Стасман потрепери. Мъжът беше смразяващо спокоен.

— Искам да дойдете с мен.

— Къде?

— Има един гроб на двайсетина метра оттук. Искам да го видите.

— Защо?

— Важно е. Елате на пътеката и ме последвайте. Моля ви.

— Вие ще ме убиете.

— Ако не се подчините, със сигурност ще го направя.

Стасман се отдалечи от военния мемориал и пое по покритата с чакъл алея. Сега убиецът се намираше на не повече от два метра от нея. Различаваше лицето му по-ясно — слабо и изпито, с дълбоки бръчки, издълбани от печал. Очите му й се сториха черни — сякаш изобщо ги нямаше. Направи й знак да тръгне. Той остана няколко крачки по-назад. Дясната ръка на Стасман остана в джоба й.

— Ще се опитам да позная — обади се Кроуън Фрейн зад гърба й. — Отвертка или нож за сирене от колежа „Саутуел“.

Тя тихо изруга. Сякаш чу усмивката му.

— Нож за месо и ако си играеш с мен, ще го забия в онази ти работа.

— Няма да се наложи. Завийте наляво.

Тя се подчини. От дясната й страна имаше група ниски надгробни камъни. Повървяха десетина метра и след това чу как Фрейн слиза от чакълестата пътека. Стасман спря и се огледа. Той стоеше, вперил поглед в един гроб. Значи си изгубил някого и сега искаш да се присъединиш към него, помисли си Стасман. Как можеше тя да се възползва от този факт? Пристъпи към него.

— Някой твой близък ли е? — попита тихо.

— Тя е аз. Прониква във всяка моя дума и действие, във всяка молекула на тялото ми. Точно както дървото засмуква мъртвите в сока и в листата си, в жълтото и в бялото на цветовете си — по същия начин тя е част от мен. Виж разцъфналата й красота — протегна той ръце към небето.

— Коя е тя?

Кроуън Фрейн й даде знак да се приближи. Стасман се подчини и се обърна към надписа на надгробната плоча, Фрейн го освети с фенерче. Тя тихо прочете на глас: „Вайълит Фрейн 1908–1999, обичана майка и баба. След кратък сън очи отваряме за вечността и вече няма смърт. Смърт, ти ще умреш!“.

Фрейн стоеше напълно неподвижен, докато Стасман четеше. Тя замълча и се извърна към него. Беше съвсем близо, опасно близо.

— Това е откъс от „Свещени сонети“. „Смърт, не се възгордявай, защото силна и могъща си според едни…“

— Ала в действителност не си такава — довърши Кроуън Фрейн.

— На прага ли беше?

Фрейн пренебрегна въпроса и вдигна очи към небето. Звездите примигнаха и му пропяха. Той отпусна ръката си с фенерчето и светлината се премести към съседния надгробен камък. Стасман прочете наум: „Елизабет Фрейн, 1944-1967“.

— Това майка ти ли е?

— Тя ми помогна. Тя успя да създаде тази алхимия.

Фрейн коленичи пред гроба на Вайълит и взе шепа пръст. Изправи се, сложи я в устата си и се обърна към Стасман. Тя инстинктивно направи крачка назад. Докато Кроуън Фрейн дъвчеше, от устата му се сипеше пръст.

— Аристотел е смятал, че и камъните, и растенията, и животните, и хората имат души. Нали така, д-р Стасман? Аз изсмуквам душите им от земята. Тези цветя — изтръгна той една туфа от пръстта — са наситени с цвета и с духа на баба ми. Нейната сила придава на простото им клетъчно делене и на химическите процеси в тях удивителна музика. — Фрейн откъсна листата и венчелистчетата и лакомо ги задъвка. — На този ден преди една година баба ми почина под същото това небе, под същите тези звезди. Духът й бе погълнат от нежната каденца на Harmoniae Mundorum — същите тонове и ритъм, които чуваме сега тук. — Той вдигна ръце към огромния небесен оркестър, сякаш дирижираше страховитата и необикновена музика — музиката на времето, на раздялата и на сътворението, която се врязваше в безкрая като триъгълник и се превръщаше в нагорещен до бяло връх в мозъка му. — Но въпреки това тя остава непълна, отвратителна.

Стасман го наблюдаваше и се питаше дали да не избяга, докато вниманието му бе увиснало като въдица в тъмните езера на въображението му. Знаеше, че той ще я хване. Освен това се чувстваше съвсем изгубена в това непознато място. Той се обърна с гръб към нея.

— Животът е грозен, д-р Стасман. Баба ми обожаваше красотата, но самата тя бе въплъщение на грозотата. Аз съм се родил в грозота — грозотата на загубата и агонията. Целият ми живот премина в грозота, но въпреки това аз се съизмервам с най-висшата красота и остроумие.

Внезапно ръката му извърши светкавично движение, с което запрати пръст и ситен чакъл в лицето на Стасман. Тя политна назад, вдигна ръце към лицето си и се опита да махне драскащата и мръсна болка в очите си.

— Усещате ли соления вкус на остроумието ми, д-р Стасман? — попита той и започна да пристъпва към нея. — Печете ли се на огъня на един неподозиран гений? Парят ли очите ви, сякаш са зърнали лицето на бога?

Стасман падна по гръб върху един надгробен камък и само след миг Кроуън Фрейн се озова до нея. Затисна с крак шията й, бързо извади ножа от джоба й и го захвърли в невидимата далечина. Тя се извиваше и риташе, но той я вдигна и я помъкна към гроба на Вайълит Фрейн, обърна я и натисна лицето й в пръстта. Стасман изпадна в паника, когато болката прониза очите й, и неистово се опита да си поеме дъх.

— Поемете една щедра и голяма хапка, д-р Стасман. Дайте възможност на разтворилите се в природните елементи мъртви да пропълзят по езика ви и да напоят съзнанието ви с багри и с музика. — Притисна лицето й още по-силно към пръстта. Калта започна да прониква в устата й. Догади й се, когато стигна до гърлото й. — Това е вкусът на смъртта, д-р Стасман. Насладете му се. В грозотата му има трансцендентална красота. Земята е обогатена. Аз мъртъв съм, ала у мен/ смъртта създава алхимия на любовта/ и с туй изкуство/ от нищото създава всичко. — Фрейн вдигна лицето на Стасман от калта. Тя кашляше и се давеше. — Тази нощ, д-р Стасман, ще довършим възхода на баба ми към красотата. Ще се превърнем в горящата почва на остроумието. Чрез алхимията на нашите умове, напяващите гласове на мъртвите, които събираме в едно и усилваме, ние ще изковем ангели в пещта и ще се въздигнем към безкрая като носен от вятъра дим.

Кроуън Фрейн удари дясното слепоочие на Хедър Стасман с дръжката на фенерчето си. След това я удари още веднъж.