Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (16)

16

Стаята беше топла и разточително обзаведена. Джулия Андъруд седеше с чаша южноафрикански совиньон в ръка. Виното би трябвало да я накара да се отпусне, но всъщност се почувства още по-неприятно. Музиката също не помагаше. Много обичаше ноктюрните на Шопен и подозираше, че Пол ги бе избрал нарочно. Разпозна Опус №15 във фа мажор. Изпълнението на Моравек на пианото беше изключително, тоновете се сипеха през времето като сълзи върху слонова кост. Според прочутото описание на Равел ноктюрните бяха „прочувствени поеми на отчаянието“. Днес обаче те й причиняваха дълбока болка и тя знаеше защо.

Какво ни причинява болка? Съжалението? Гневът? Разочарованието? Нещата, които правим. Нещата, които никога нямала направим. Хората, които изоставяме. Хората, които вземаме със себе си. Нещата, които казваме. И онези, които заравяме дълбоко в себе си. Страданието, което причиняваме на другите. Страданието, което ни причиняват те. Отслабването на телата ни. Укрепването на предразсъдъците ни. Животът ни съобразно нашите очаквания. Превъзмогването на провалите. И Времето. Това Джулия знаеше със сигурност. Времето, което сме пропилели, и онова, което все още имаме за пропиляване. Дали щеше да спаси бъдещето си, или напълно щеше да го разруши? Продължаваше да дъвче тази мисъл като ядосана риба, която е захапала въдицата и кукичката се забива все по-дълбоко в мозъка й.

Имаше любовна връзка. Беше една от жените, за които четем по списанията и на чиито нещастия се подсмихваме. Знаеше, че съпругът й подозира нещо нередно. Въпреки недостатъците му — неговата безчувственост, неговото твърдоглавие, небрежността му по отношение на себе си и на другите — тя знаеше, че Джон Андъруд може да бъде заблуден само за известно време.

— Трябва да му кажеш — сякаш прочете мислите й Пол. — Това вече е единственият начин.

— Знам, но не е толкова лесно.

— Нищо, което си струва, не е лесно.

Взе ръката й в своята. Джулия потръпна. Усети топлината му. Пол Хейър. Беше й любовник. НЕЙНИЯТ ЛЮБОВНИК. Вече бе жена на средна възраст. Хора като нея обикновено нямаха любовни връзки. Имаха главоболие и градинарски ръкавици.

— Това са осемнайсет години, Пол. Не мога да ги захвърля толкова лесно.

Той започваше да губи търпение.

— Вече си го направила, Джулия. С брака ти е свършено. Останалото е само въпрос на документи. И на смелост.

— Ти вече си преживял всичко това. — Не се чувстваше никак смела. Направо й се повдигаше от мисълта, че трябва да каже на Джон, че вече не го обича. Разплака се. — За мен обаче това е съвсем непознато. Не знам какво да правя.

Той й се усмихна меко:

— Права си, преживял съм го и наистина е ужасно. Но ще ти кажа едно — никога не съм съжалявал. Ако си болен от рак, не се преструваш, че всичко е наред и не чакаш проблемът да се разреши от само себе си, а изрязваш тумора. — Видя, че тя бе съгласна с него. — Не можем да продължаваме повече така, нали? Омръзна ми от всички тези лъжи и от цялото кривне.

— На мен също. Той усеща, че нещо не е наред, сигурна съм. Прекалено умен е, за да не е забелязал нищо.

— Още една причина да му кажеш. Рано или късно ще разбере. Не е ли по-добре ти да ръководиш нещата?

— Ти не разбираш, Пол. Той не е добре. Потиснат е. Не знам как ще се справи без мен. Джон е безнадежден случай. Понякога е същинско дете.

— Не бива да разсъждаваш по този начин. Непоносимо ми е да те гледам в това състояние. Да си кажем нещата направо: няма защо да се притесняваш за пари или че няма къде да отидеш. Трябва просто да проявиш смелост.

Говореше тихо, но настоятелно. Пол Хейър беше търпелив човек и беше влюбен — но бе твърде възрастен, за да си позволи да допусне грешка. Животът е като бизнеса — или печелиш, или губиш. Тя или иска да е с него, или не. Джулия обхвана чашата си с ръка и неспокойно погледна към часовника.