Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (65)

65

— Вие сте много болен, господин Андъруд — каза д-р Бароци, след като прочете картона на инспектора. — Имате късмет, че сте още жив.

— Знам. — Все още му се виеше свят от изтощение. Усети прилива на свеж въздух в стаята.

— Преживяхте лек сърдечен удар. Показателите ви вече са стабилни.

— Благодаря ви.

— Имате сериозно възпаление на плевралната мембрана на левия си дроб, а това е поставило под огромно напрежение сърдечносъдовата ви система. Отдавна ли имате това възпаление?

— Отдавна. — Гърлото на Андъруд беше пресъхнало и го болеше. Трудно му беше да говори.

— От шест месеца?

— Повече.

— От година?

— Вероятно.

— Левият ви дроб е развалина — поклати глава д-р Бароци. — Честно казано, за нищо не става. Чакали сте твърде дълго. На вашата възраст човек трябва да се грижи за здравето си. Заради немарливостта си сте поставили сърцето си под огромно напрежение. Все едно да дръпнете щифта на ръчна граната, да я сложите в джоба си и след това да започнете да подскачате — каза Бароци и се усмихна на собственото си красноречие.

— Разбирам.

— Даваме ви силни антибиотици. Те ще атакуват възпалението в дробовете, но известно време ще се чувствате изморен. Сърцето ви е слабо и усилието от борбата с инфекцията ще ви се отрази.

Мислите на Андъруд се рееха. Усещаше как изтощението пълзи по вените му, както водата прониква в попивателната хартия.

— Ще дойда да ви видя отново утре — каза Бароци и отново закачи картона на леглото на Андъруд. — Оставих няколко вестника отстрани до леглото ви, ако ви се прииска да почетете.

Андъруд се унесе за няколко минути. Сънува родителите си — сега някак по-близки, отколкото му бяха приживе. 28 септември 1988 г. и 3 март 1989 г. Бяха починали шест месеца един след друг. Стресна се и се събуди. Дали щеше да убие Пол Хейър. Щеше ли да го бутне от ръба на скалата и да гледа как тялото му се размазва върху скалите долу?

Убиецът на Луси Харингтън и на Елизабет Дръри му се присмиваше и дърпаше конците на подсъзнанието му.

До леглото си видя малка купчина вестници: „Индипендънт“, „Дейли Мейл“ и „Ню Болдън Екоу“. Протегна ръка към местния вестник. Броят беше от предишната седмица. От първата страница го гледаше усмихнатото лице на Луси Харингтън. „Местно момиче печели златото“ гласеше възторженото заглавие.

Убиецът е местен, каза си Андъруд. Прочел е статията. Тя го е изненадала и е предизвикала действията му. Защо? Заради името. Убиецът харесва Джон Дон. Луси Харингтън е била сред приближените на Дон. Видял е името и тогава му е хрумнало всичко. Защо обаче точно сега? Андъруд си спомни, че серийните убийци изграждат и видоизменят фантазиите си с течение на времето. Луси Харингтън не е била причината, тя е била само поводът. Нещо в цялата история е задвижило фантазиите му. Извадило е на преден план необходимостта да обяснява и да ни образова.

Опита се да прочете статията, която през изминалата седмица вече беше чел десетина пъти в участъка. Зрението обаче му изневери и той отново се унесе — лекарствата ближеха съзнанието му като вълните на самотен бряг. Андъруд сънува, че крачи заедно с родителите си по един покрит със ситни камъчета морски бряг. Хвърляше камъчета в морето и наблюдаваше как бръснат водните талази. Нито едно не потъна във водата. Отскачаха от гребените на вълните, докато не изчезнеха в далечината, отвъд хоризонта. Погледна към камъчето, което стискаше в дланта си. Беше око.