Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (56)

56

Февруари 1967 г.

Ню Болдън

Елизабет Фрейн почина по време на раждане. Имаше слабо сърце, което не издържа на родилните болки. Никой не знаеше за заболяването и лекарите се оказаха неподготвени. Според един от тях беше истинско чудо, че са успели да спасят бебето. Елизабет не беше омъжена и пазеше в тайна самоличността на бащата.

Погребаха я веднага и съвсем простичко. Неприятен дъжд се лееше над гробището в Ню Болдън и чакълът около гроба хвърчеше под силните струи. Върху ковчега се сипеха капки, които се сливаха и се разтичаха настрани като струйки сълзи пред погледа на Вайълит. Изкопът зееше пред нея. Искаше й се земята да погълне нея вместо дъщеря й. Всичко приключи за броени минути. Присъстваха две приятелки на Елизабет от библиотеката. Вайълит не ги покани у дома след погребението.

Взе невръстния си внук от съседите и го внесе в къщата. Беше едро бебе — роди се четири килограма и половина, а сега бе наддал още. Мърмореше, докато тя го хранеше. Как щеше да се справи? Беше се борила двайсет и две години и отново се намираше там, откъдето бе тръгнала — държеше в прегръдките си едно бебе и се чудеше какво да прави. За двайсет и две години не бе постигнала никакъв напредък. Бог имаше странно чувство за хумор и непрекъснато трупаше страдания върху плещите й. Погледна към бебето и си каза, че то не е по-жалко, по-безпомощно и уязвимо от самата нея — една водна молекула в огромната и лишена от посока вълна на прилива. Прогони тази мисъл.

Мъчително се питаше дали не трябва да осинови детето. Беше на средна възраст, нямаше сили да започва наново. Вече три пъти бе преминавала през огромни страдания — когато забременя с Елизабет, когато загина Артър и когато изгуби окото си. И всеки път бе успявала да намери сили да продължи да се бори.

Бебето се разплака и тя леко го погали по челцето. След смъртта на Артър бе решила, че бог не съществува, но логичната й мисъл на учителка скоро я бе разубедила. Ако нямаше бог, целият живот би бил безсмислен — животът и смъртта на Артър също щяха да се окажат лишени от смисъл. Би трябвало и в това да намери смисъл, каза си тя, и сведе поглед към внука си. Може би не е била подложена на достатъчно изпитания. Може би това бе поредното изпитание на волята и на вярата й. Щеше да се пребори и този път. Щеше да се опълчи на божията воля.

Замисли се за мъртвата си дъщеря. Нямаше как да помоли за прошка, нямаше как да се сбогува. Бяха се разделили. Вайълит се бе омъжила преди девет години и това се оказа не лошо решение — продиктувано бе по-скоро от необходимостта и от взаимното удобство, отколкото от любовта. Елизабет ненавиждаше новия си баща, грубостта му, миризмата на алкохол, която се носеше след него в къщата, гневните му изблици и меланхолията му, благия нрав, който се редуваше с проявите на грубост. Седмица, след като навърши осемнайсет години, Елизабет напусна дома си и започна работа в библиотеката в Ню Болдън. Вайълит усети внезапен прилив на вина и самота. Елизабет си бе отишла.

Вайълит отнесе бебето в кухнята и го положи в кошчето. Чуваше как съпругът й хърка в хола. Представи си пръснатите вестници и хаоса от храна и мръсни чинии. По време на войната Бил Гауърс беше работил в търговския флот. Беше се запознала с него по време на църковна служба в памет на загиналите. Сприятелиха се и започнаха да излизат да пийнат по нещо. Бил беше работил на конвоите в Атлантическия океан по време на войната точно като Артър. Вайълит седеше мълчаливо и слушаше, докато Бил се наливаше с уиски и й разказваше спомените си: за нападения от подводници, за черното небе над океана, осеяно с ярки звезди, за бури и вълни, които се разбиват на палубата, сякаш са пратени от божия гняв, за изгорели или изгубени кораби, за приятели със смешни прякори, за страха и за решителността.

Години по-късно, когато лежеше в мрака на брака си с Бил, тя си даде сметка, че разказите му са я карали да се чувства по-близо до Артър и са й дали възможност да проникне в един въображаем свят, където да потърси единствения мъж, когото бе обичала истински. Когато най-сетне си даде сметка, че Артър го няма зад спомените на Бил, разказите му се превърнаха в истински ужас за нея и тя наказа новия си съпруг с непонятна за него студенина.

Име. Бебето трябваше да получи име. Мисълта я връхлетя съвсем неочаквано. Това беше първата й грижа. Седна на твърдия кухненски стол и се замисли, побутвайки кошчето. Първо се спря на „Артър“, но Бил нямаше да позволи. Беше чувал някои неща за него, нямаше смисъл да настройва съпруга си против бебето.

Вайълит се замисли върху имената на някои английски крале: Ричард, Хенри, Джордж. Бяха възможен избор, но никое не й допадаше особено. И тогава й хрумна нещо — фамилното име на Артър беше Кроуън, Ейбъл Сийман Артър Кроуън. Никога не бе споменавала на Бил за това. Малко се тревожеше, да не би да се окаже, че Бил е познавал лично съпруга й — не й се искаше той да нахълтва в съкровения й свят. Бебето носеше кръвта на Артър, затова беше справедливо да използва неговото име. Кроуън Фрейн — името й допадна. То я сливаше с Артър.

След смъртта й Кроуън Фрейн щеше да бъде единственото доказателство, че щастието й с Артър е означавало нещо и че изобщо е съществувало. Реши, че Кроуън е целта, смисълът, скрит в нещастието й. Реши да се отдаде на детето с цялото си сърце и душа. Неговият успех щеше да е нейното отмъщение към злата вселена.