Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (4)

4

Хартфийлд Роуд лъкатушеше от по-богатите покрайнини на Ню Болдън към безрадостния равнинен пейзаж на Кеймбриджшър. Над Фенс се стелеше студена мъгла. Андъруд подкара на север към Илай и се опита да прогони предишната нощ от мислите си. Усещаше някакво стягане в гърдите. Влагата не му помагаше да се почувства по-добре.

Пътуването до Фоли Клоус му отне десет минути. Четирите стари къщи бяха сгушени в южния край на горите на Фоли. По-рано в тях бяха живели селскостопански работници, но няколко години по-рано предприемчив собственик бе обновил постройките. Те бяха продадени на млади семейни двойки, преди всичко чиновници и учители, които работеха в Ню Болдън или Кеймбридж. Луси Харингтън се бе нанесла неотдавна благодарение на паричната награда, отпусната й от държавната лотария.

Полицейска кола с хипнотично въртящи се сини лампи преграждаше пътя към задънената уличка. Наблизо се бяха скупчили неколцина зяпачи. Андъруд паркира на главния път. Пред една от къщите забеляза сержант Декстър с безмилостно подстриганата й тъмна коса. Сякаш цялата бе настръхнала от компетентност. Декстър боравеше само с безспорни факти. Андъруд й завиждаше.

Безмилостният въздух проряза дробовете му, докато се приближаваше. Имаше локви, а отстрани на пътя се виждаха сплескани от калта листа, които усещаше меки под стъпките си. Андъруд болезнено се закашля, докато приближаваше.

— Лоша работа, сър. — Светлозелените очи на Декстър бяха насълзени от студа.

— Така е. Остарявам.

— Вие вече сте стар.

Андъруд оцени шегата въпреки неразположението си. Може би бе признак на близост.

— Благодаря, сержант. Е, какво имаме вътре?

— Пълна бъркотия. В седем и половина сутринта някой позвънил по телефона на журналист от „Ню Болдън Екоу“. Мъжки глас му съобщил, че Луси Харингтън е мъртва, и му дал този адрес. Журналистът се обадил на дежурния сержант.

— Мъжът имал ли е акцент?

— Нищо характерно. Журналистът е ей там, ако искате да говорите с него.

— По-късно. Друго?

— Пристигнахме след осем. Колата й е на алеята. — Тя посочи фиата на Харингтън. — Звънихме на вратата и по телефона, но без резултат. Затова влязохме.

— Някакви следи от проникване с взлом?

— Никакви. Освен нашите, разбира се — Криминалните следователи на Ню Болдън — опустошители на интериора.

Андъруд се усмихна. Декс беше като оголена жица. От централното управление бяха прави за нея. Тя се почувства насърчена да продължи:

— Вътре е пълна каша. Тялото е в банята. В момента там е съдебният лекар. Навсякъде има кръв. Истинска касапница. Убиецът е оставил кранчетата на ваната пуснати, затова навсякъде е мокро. Горният етаж е наводнен. Ще бъде същински кошмар да съберем прилични веществени доказателства.

— Умно, ако го е направил умишлено — замислено изрече Андъруд. Декстър изглеждаше неспокойна.

— Има още нещо, сър.