Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (7)

7

Джордж Гардинър стоеше пред къщите и вече усещаше дъжда върху плешивата си глава. Опитваше се да превъзмогне нетърпението си, като си повтаряше, че е непосредствен участник в най-сензационното събитие, случвало се някога в Ню Болдън. Край на автомобилните катастрофи и на престъпленията срещу котки, които обикновено отразяваше. Утеши се с цигара от пакета „Марлборо Лайтс“ и се облегна на капака на една полицейска кола. От къщата излезе Андъруд.

— Вие ли сте Джордж Гардинър? — попита инспекторът.

— Крайно време беше, по дяволите — размаха към него запалената си цигара журналистът. — Чакам вече час, направо се смръзнах. Без мен вие дори нямаше да сте тук, нещастници такива.

Андъруд усети как димът пари на дробовете му и драска гърлото му. Закашля се. Гардинър се ухили.

— Ами тогава ми кажете какво се е случило — започваше да губи търпение и инспекторът.

— Обадиха ми се в редакцията на новините в седем и половина. Някои хора работят целодневно.

— Давайте по същество.

— Онзи тип ме потърси по име.

— Защо точно вас? Криминален репортер ли сте?

— Не. В редакцията на новините сме само четирима. Не е като в „Ню Йорк Таймс“. Може да му е харесал стилът ми на писане. Вдигнах слушалката и този ненормалник ми каза, че Луси Харингтън е мъртва и ми даде адреса й. — Гардинър вдигна поглед към къщата. — Това място. Попитах го за името, но той ми каза, че трябва да се съсредоточа върху големия му замисъл.

— Замисъл ли?

— Така каза. Стори ми се нагло копеле.

— Имаше ли акцент?

— Не забелязах. А и той не каза много. Затвори, а аз се скъсах да ви звъня. — Гардинър извади бележника си. Ако сте приключили, бих искал да ви задам няколко въпроса. И аз трябва да си върша работата.

— Това ще почака. Искам да поговорите с някой от служителите ми, за да запишат точните думи, които ви е казал онзи тип. Познавате ли сержант Декстър?

— Дето прилича на обратна ли?

— Това ще го премълча пред нея.

— Както искате — рече Гардинър и издуха цигарен дим в студеното утро на Източна Англия.

— Просто повторете пред нея онова, което казахте на мен — нареди Андъруд и се отдалечи. Чувстваше се изтощен, а бе едва девет и половина.

— Между другото, благодаря ви — провикна се журналистът. — Много ви благодаря за щедрата помощ!

Андъруд обаче вече си бе отишъл.