Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (24)

24

Когато Пол Хейър се прибра в три часа следобед, Джулия Андъруд вече го чакаше. Беше си сипала джин и тоник и седеше на ръба на дивана, а до нея жалко и обвинително се мъдреше куфарът й. Скокна, когато чу ключът му да се превърта в ключалката, и се втурна да го прегърне.

— Пол! Толкова се притесних. Смятах, че ще те заваря тук — разтреперана каза тя.

— Аз също — отвърна той и се отдръпна от прегръдката й.

— Къде беше? — попита тя, а очите й търсеха да намерят отговора в лицето му.

Не беше сигурен как да й отговори.

— Бях в залата за разпити в полицията, където мъжът ти ме въртя на шиш.

— Джон! Защо? — Джулия беше шокирана. Имаше чувството, че в корема й се е стоварила огромна тежест.

— Не знам, по дяволите. По обяд се появи една полицейска кола. Помолиха ме да отида в участъка, където имах удоволствието да бъда разпитан от съпруга ти. Искаше да знае къде съм бил в понеделник вечерта.

Целият трепереше, предимно от гняв.

— Ти беше с мен в понеделник.

— Разбира се. Той знае, Джулия. Не виждаш ли? Играе си игрички, сигурно се опита да ни сплаши.

— Спомена ли за мен? Намекна ли нещо? — попита тя, а сърцето й блъскаше в гърдите.

— Не. Непрекъснато ме питаше за убитото момиче, за онази плувкиня. Каза, че същата вечер са видели колата ми на Хартфийлд Роуд. Намекваше, че съм заподозрян.

— Но ти беше тук с мен!

— Знам това. Измисля си, опитва се да ме изплаши. Трябваше да му кажеш, Джулия. Мисля, че нещата вече стигнаха твърде далеч. Съвсем е излязъл от равновесие.

— Днес му оставих бележка — каза Джулия, чувствайки се все по-нещастна. — Не отговаряше на обажданията ми.

— Крайно време беше.

— Откъде може да знае за нас? Никой не знае — разплака се тя.

— Нямам представа — каза Пол, наля си едно голямо уиски и жадно го изгълта. — Но съм сигурен, че знае. Прочетох го в погледа му — чистокръвна омраза. Измислил си е историята с колата, за да ме замъкне там. Иска да ме уплаши. Ако отново се опита, ще отида с адвоката си и ще обвиним копелето в тормоз и във фабрикуване на улики. — В очите му се четеше гняв, какъвто Джулия не бе виждала у него до този момент. Уплаши се. — Каза, че си му оставила бележка.

— Да, но в нея не пише нищо за теб. Написах му, че между нас е свършено и че отивам у майка си.

— Трябва да говориш с него, Джулия. Нещата вече излязоха от контрол. Той просто не е на себе си. — Пол отпи още една голяма глътка скоч и леко съжали. Погледна към куфара и каза: — Е, поне си тук.

Седна до нея на дивана и я прегърна.