Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (49)

49

Вилата „Уайтстоун“ се издигаше самотно върху една канара на около три километра от Блейкъни. Тесен и осеян с дупки път водеше от шосето до ръба на канарата, като пресичаше едно засято с моркови поле. Канарата стигаше чак до водата, а меката червеникава пръст по нея постъпателно се спускаше до чакълестия плаж на шейсетина метра по-надолу. Неравна и ронлива на места стръмна пътека водеше от полето до плажа. Мястото беше самотно и студено. Черните води на Северно море се вълнуваха заплашително, ширнали се отвъд квадратното очертание на вилата. В крайна сметка постройката щеше да се сгромоляса сред вълните долу, когато солената вода разяде почвата под нея. Засега обаче вилата беше сигурна — светлинките й слабо проблясваха като четири горящи върха на цигари, които се опитват да осветят безкрая.

Андъруд чуваше грохота на вълните долу, свистенето на камъчетата — природните стихии безмилостно разтрошаваха камъка. Скалите постепенно се изглаждаха от досега с водата и от превратностите в природата и повърхността им ставаше безупречно гладка на допир. Андъруд опипа с пръсти едно камъче. Животът беше изтрил неговата собствена гладкост и го бе направил назъбен и грозен, беше го раздробил на ужасни отломки и ги бе пръснал по вятъра.

Почака двайсетина минути, докато светлините във вилата угаснат. След това се върна в колата си и взе инструментите си. Влагата в гърдите му бе временно изсъхнала — вече не кашляше слуз и кръв, но продължаваше да се чувства зле. Часовникът в колата му показваше 12:25. Затръшна вратата, пресече шосето и забързано пое по тясното пътче. Зад вилата имаше малка барака. Андъруд се спря там, за да успокои дишането си.

Смразяващ вятър, който миришеше на сол и имаше вкус на нечистотии, се понесе над водата и се блъсна отстрани във вилата. Андъруд се намръщи и се присви. Погледна към прозорците на горния етаж. Джулия беше там и се чукаше с Пол Хейър. Съпругата му се чукаше с друг мъж. Леко проточи шия на вятъра и се опита да различи стенанията и пъшканията й от шумовете на вятъра и на водата.

„О, любов моя, ти ме нарани!“ Найлоновата торба с инструментите му пърхаше обвинително на все по-яростния вятър. Ревящият въздух насмешливо му кресна: „… Той чука жена ти… на брега на морето… на брега на морето…“ Тя беше ей там, зад крехкото стъкло и пъстрите пердета. Потта на Хейър по тялото й, кожата на Хейър до нейната. „Когато ме отхвърли толкова жестоко“, прошепна вятърът. Сега щеше да й изпее нова песен. Щеше да я принуди да проумее.

Андъруд хукна към вратата на кухнята, приклекна и я натисна. Потта му сякаш замръзваше върху кожата. Щеше да е съвсем уместно да загине тук в тази гола и тъмна пустош, да замръзне на вратата, докато вътре потното тяло на жена му се блъска в потното и надигащото се към нея тяло на един непознат. Надникна през ключалката. Ключът беше вътре. Знаеше как да отвори вратата. „Луси Харингтън, известна плувкиня, с изтръгнато от ямката око“, пропя вятърът. Ключът падна на пода и Андъруд го издърпа под вратата. Изчака вятърът да поутихне за миг, след това бързо отключи и влезе вътре.

В кухнята се усещаше уханието на цветя и лек аромат на кафе. Андъруд се закова на място, в гърдите му изригна болка, по гърба му започнаха да се стичат ледени браздулици пот. Наостри уши, за да долови някакви признаци на движение в старата къща, която му отвърна с протяжно скърцане. Може би това беше звукът, който издаваха уморените кости на Джулия, които мъчително стенат, докато тя ги размества в греховността си. „Много хубави песни могат да се изсвирят на една стара цигулка — спомни си той. — Вдигни колене, миличка, вдигни колене!“. Огледа се, защото се уплаши, че блъскащото в гърдите му сърце ще го издаде.

Хубави нови тенджери и тигани висяха на стената в кухнята над голямата готварска печка, която сякаш никога не бе използвана. В средата на кухнята имаше голяма дъбова маса без нито една резка. Андъруд се усмихна, като си представи как скалата се срутва далеч под него. Представи си кухнята под водата — скъпите тигани се удрят в скалите, от печката изпълзяват раци. Върху масата имаше огромен букет цветя — люляк, рози и орхидеи. Андъруд откъсна няколко розови листенца и ги смачка между палеца и показалеца си. Почувства влажния аромат върху кожата си като кръв или като мехлем.

 

 

Пол Хейър заспа на мига. Сънува, че морето се промъква под вратата, нахлува в стаята и засмуква и двамата. Падаха. Не усещаха земя под краката си. Виждаше как вълните се протягат към него и крещят името му. Рязко отвори очи. Долу звънеше телефонът. Джулия се стресна и промърмори нещо, като се люшкаше между съня и бодърстването. Пол се измъкна от леглото в студената стая, наметна халата си и забързано слезе долу. В дневната нямаше килим и голите дъски бяха ледени под краката му. Телефонът спря да звъни, когато вдигна слушалката.

— По дяволите! — Той остави слушалката и почака телефонът да звънне отново. Не стана така. Хейър се ядоса и се обади на 1417, където електронен глас го осведоми от кой номер е дошло обаждането. Беше непознат за него номер на мобилен телефон. Натисна копчето за пренабиране на номера и почака да се осъществи връзката. За негово учудване пронизителният звън на телефон се разнесе точно зад гърба му. Пол Хейър се обърна слисан и се озова очи в очи с Джон Андъруд.

— Какво е това, по дяволите?

Той изпусна слушалката, когато силен удар размаза лицето му. Политна назад и се строполи върху дивана. Андъруд бързо скочи към него и цапардоса главата на Хейър с дървената дръжка на чука си. Хейър падна на пода целият в кръв. Андъруд задъхан се опитваше да си поеме въздух, разгорещен от успеха си. Смайването в очите на Хейър му достави истинска наслада. Напрегна се и помъкна хъхрещото тяло на Хейър към кухнята.

 

 

В полусън Джулия Андъруд чу някакви шумове, но мекото двойно легло отново я подмами да потъне в дълбок сън. Дори блъскащият в прозорците вятър и приглушеният рев на морето долу не я смущаваха. Всъщност й въздействаха успокоително и почти хипнотично. Обърна се и започна да сънува музика.

 

 

Андъруд овърза здраво ръцете и краката на Хейър с въжета и го помъкна извън къщата. Злобният вятър дърпаше дрехите му, докато мъкнеше стенещия мъж към ръба на канарата. Бяха само двайсетина метра, но трябваше да положи огромни усилия — потта замръзваше по кожата му като вода върху стъкло. Болката дълбаеше в гърдите му и сякаш се изостряше с всеки изминал миг. Мислите му се пръснаха на всички посоки като пилци, погнати от лисица. Съсредоточи се.

Андъруд дръпна проснатото по очи тяло по-близо до ръба на канарата, докато главата на Хейър не надвисна с лице към пропастта. От раната на главата му бликаше кръв и капеше на тъмни капки в бездната. Андъруд усети как му се завива свят от страховитата височина, но яростта го накара да продължи. Сега плясъкът на водата по скалите му се струваше оглушителен. Сякаш вкусът на кръвта на Хейър беше накарал вълните да се разбеснеят от глад и те се протягаха нагоре към този прелъстител на чужди съпруги, молеха се да го повлекат със себе си и да разкъсат плътта от покварените му кости.

Андъруд се поколеба. Моментът беше настъпил. Трябваше да вземе решение. В негова власт бе да направи така, че тялото на Хейър да се разпадне на съставящите го елементи, да го накара да се превърне във вода, желязо и въглерод, да се смеси с тинята и с рибешките изпражнения. Можеше да го разтвори във вълните.

Щеше да хвърли Хейър в морската вода и да го наблюдава как се издига с парата, щеше да се присмива на черните облаци и да се подиграва на мъжа, който е затворил там. А когато от небето завали дъжд, щеше да стои прехласнат и да усеща как капчиците на Пол Хейър се сипят върху езика му. Щеше да пие, докато целият се подуе, а след това щеше да изпикае копелето обратно в морето и завинаги да го зазида в този безконечен цикъл.

Лесно е.

Джулия беше в къщата, на топло и нищо неподозираща. Джулия Купър, малкото момиченце, което го караше да плаче. Джулия Андъруд, жената, която вече не го обичаше и се бе преродила като Джулия Хейър. Събличаше нежеланата си кожа насън. Андъруд се питаше как ли щеше да реагира тя на разпадането на тялото на любовника си. Как щеше да погледна на неговото разтваряне? Щеше ли да потръпва при студеното му докосване, когато плуваше в морето? Щеше ли да изкрещи страданието си към безбожните небеса, когато се опиташе да задържи своя любовник мъченик, а той се изплъзнеше между пръстите й? Щеше ли с наслада да пие дъждовната вода и завинаги да поеме в себе си този мъж? Щеше ли той да плува в слюнката й и да се слива със сълзите й?

Дали споменът за него щеше да бъде по-силен от действителността? Сърцето на Андъруд гореше в гърдите. Той се свлече на колене върху податливата земя, на края на силите си и несигурен как да постъпи.

Вече не познаваше сам себе си, не беше сигурен на какво е способен. Рационалният му ум беше като подплашено птиче, което се носеше над бучащ от гняв и отчаяние океан — неспособно да лети, и твърде уплашено, за да се гмурне. Срещу него яростно лумваха спомени, обострени от болката му, сливаха се и се гънеха, докато накрая започна да ги бърка с въображаеми картини. Брак без любов, брак без секс, брак без деца. Съществуваше, без да живее. Може би беше умрял през нощта, когато двамата с Джулия се бяха срещнали за пръв път, и оттогава съществуваше само в някакво чудовищно чистилище. Кръжеше сляпо и не можеше да изпълзи до светлината.

Къде се намираше сега? Сигурно на върха на планината, на една малка крачка, на един убийствен удар от рая. Дали вината и отчаянието му щяха да умрат заедно с Пол Хейър? Въпросът го учуди — изникна без предупреждение от някаква примитивна част на мозъка му, която все още не се бе научила да се заблуждава. Защо трябваше той да страда? Защо трябваше да му пука за скапания свещен съюз? Не беше направил нищо нередно.

Почти си повярва — тежестта на полуизмислените доказателства беше съкрушителна. После, след като истината постепенно си проправи път през измислиците и изопачеността, някъде далеч върху клокочещата повърхност на водата птичето се откъсна свободно и литна. За част от секундата Андъруд прозря отровната злост на лъжата и осъзна, че тя заразява всичко. Истината беше, че той се бе провалил пред нея, не бе отговорил на очакванията й. Не бе успял да отвърне на любовта, която тя толкова щедро и искрено му бе предложила. Не провалът беше причината за чувството му за вина. Причината бе, че отказваше да поеме отговорност. Той беше ужас за самия себе си.

 

 

Внезапно Пол Хейър усети вкус на метал. На ръжда. Беше шумно и много, много студено. Нещо натискаше гърдите му. Нещо му пречеше да диша. Главата му щеше да се пръсне от болка, докато се опитваше да разбере къде се намира. Нещо топло го гъделичкаше в ъгълчето на устата. Кръв. Спомни си за Андъруд, който стоеше непосредствено зад гърба му във вилата. Безуспешно се опита да помръдне ръцете си, след това рязко отвори очи.

За миг си помисли, че е мъртъв и наднича през портите на ада. Върху скалите далеч долу с рев се разбиваха вълните. Падаше ли? Обзе го паника. Стисна очи и внезапно му се стори, че камъните и пенливата вода се втурват към него. Подготви се за ужасния сблъсък — гръдният му кош щеше всеки момент да се строши, органите му — да се разкъсат, мозъкът му — да се пръсне по скалите. Спартанците хвърляли най-хилавите си деца от върха на някоя скала. Неестествен подбор. Мислещите да умрат.

Ала болката така и не последва.

 

 

Кухненската врата се захлопна с трясък, от който цялата вила се разтресе. Джулия Андъруд се стресна и седна в леглото. Пол го нямаше. Леглото беше студено. Навън ли бе излязъл? Преметна крака извън леглото, кожата й настръхна на студения въздух и тя се наметна с халата на Пол.

— Пол? — провикна се Джулия от стълбите, внезапно обзета от страх. В отговор старата къща само изтрака, когато нов порив на вятъра заплаши да я изтръгне от основите й. Джулия изруга и се спусна надолу по стълбите. Дървеният под беше леден под босите й нозе. Запали лампата в кухнята. Нямаше и следа от Пол.

 

 

Навън Андъруд видя светлината и избърса сълзите си, сякаш засрамен от сиянието. Забеляза, че Хейър помръдва. Беше жив и се бореше с въжетата. Това беше жалкото потомство на живота и на провала му. Нямаше да се избави от чувството си вина, ако хвърли детето от скалата. Просто за пореден път щеше да откаже да си признае.

Андъруд погледна отвъд водите право в окото на времето. Замисли се за един съвсем кратък миг, представи си как всяко чувство, действие и решение от живота му се свива до една наносекунда. Това би било идеално. Така не би имал време да се отегчи, да допуска грешки, да се окаже напълно откъснат. Времето обаче тече бавно и мъчително, удължава провалите и разочарованията, както колите забавят ход, за да огледат случилата се катастрофа. Животът е чистилище, пълна с болка вана, в която се опитваме да се пречистим от последствията от грешките си. Вината е мъчение за жалките духом.

Андъруд виждаше как Джулия наднича през прозореца на кухнята, как се напряга да види нещо в мрака. Спомни си как двамата заедно купиха първото си жилище през лятото на 1983 година. Предишният собственик беше вдовец. Беше близо седемдесетгодишен, изхабен от живота и самотата, с дълбоки бръчки, които скръбта бе издълбала по лицето му. Не беше в състояние да поддържа къщата. Джон Андъруд бе изпитал съжаление към стареца, бе усетил страданието и примирението му. Остана поразен от контраста със собственото си положение, от което тогава лъхаше толкова надежда. Старецът също го забеляза. Сега, осемнайсет години по-късно, Андъруд съзнаваше, че и той е останал сам и стои изправен пред бездната. Човек винаги има предостатъчно време да допусне грешка ида не може да се откопчи от нея.

— Какво става, по дяволите? — надвика бучащия вятър Хейър. — Дръпни ме от ръба.

Единственият истински грях е да правиш агонията на другия още по-мъчителна. Животът е агония, но споделена агония, вана от болка, в която се къпят двама. Кръвта напълни цяла вана със сълзи и от искрата на живота я лиши. Вероятно агонията на гнева и на провала го бе лишила от „искрата“ на жестокостта му. Беше се преродил в пълна със сълзи вана и сега задъхан се стремеше към светлината.

Внезапно Андъруд се замисли за Елизабет Дръри, чието тяло лежеше в кървавата вода — мъртво, то отново се бе върнало в предродилното си състояние. До този момент не се бе замислял за това. Дръри и Харингтън бяха навлезли в смъртта, както бяха навлезли в живота. Само че, спомни си той, очите им ги нямаше. Две леви очи. Дали поставянето на телата във водата трябваше да означава, че са се преродили? Дали изтръгването на очите не беше някакъв ритуал, който улесняваше трансформацията? За какво са му притрябвали на някого две леви очи?

— Чуй ме — задъхано изрече Хейър, — това е лудост. Погледни се. Виж какво правиш. Не съсипвай живота си.

Андъруд сведе поглед към Хейър, а след това — към черната съскаща маса от скали и вода. Болката в гърдите му все повече се изостряше. Стомахът му се сви от плашещото усещане за собствената му уязвимост. Усети пристъп на студена паника. Изведнъж мисълта да остане сам в мрака го изпълни с ужас. Хейър се опита да премести тялото си от ръба на скалата. Андъруд клекна на гърба му и вплете пръсти в косата му.

— Животът ми ли? — кресна той. — Кой живот имаш предвид? Ти нахлу в него и взе каквото искаше. Само това е останало, приятелю.

— Това няма да ти помогне — изрече задъхан Хейър под тежестта на Андъруд. — Тя ще те намрази.

— Четеш ли вестници?

— Какво?

— Четеш ли проклетите вестници?

— Какво общо има това?

— Цяла седмица преследвам някакъв маниак, който вади очите на разни жени.

— Жалко за… теб — изрече предизвикателно Хейър, докато въздухът напускаше дробовете му.

— Затова нямам време да я купувам с вечери и почивки.

— Майната ти.

— Дали да не извадя твоето око? — каза Андъруд и стисна лявото око на Хейър между палеца и показалеца си. — Такова нещо не можеш да си купиш, нали? Може би не е лоша идея да те разпоря, за да се видят всички тайни гадни неща, които се случват в главата ти.

— Ти си жалък. Ако искаше да ме убиеш, досега да си го направил. Джулия беше права за теб. — Главата на Хейър се пръскаше от болка, гадеше му се, а нощта тревожно фучеше около него. — Ти си просто един страхливец.

Андъруд обаче не го слушаше. Ужасно прозрение разряза мозъка му, както бръснач реже кожата. Опита се да проследи налудничавата му логика. Защо са му потрябвали на някого две леви очи? Какво може да спечели, освен ако…

Андъруд се изправи и гръдният кош на Хейър се повдигна, когато натискът отгоре му най-сетне престана. Отчаяно напълни с кислород изтерзаните си дробове. Защо имаме по две неща от всичко? Два бъбрека, два дроба, две очи. Андъруд наблюдаваше примигващите светлинки на един пътнически самолет, който пълзеше към него в нощта. Хрумването проникваше в мозъка му вследствие на някаква невероятна и ужасна осмоза.

Защо имаме по две от всяко нещо?

Той издърпа Хейър от ръба на скалата и го хвърли на пътеката към плажа, която започваше да се спуска стръмно надолу на десетина метра по-нататък.

За презастраховка. Ако единият бъбрек престане да функционира, ще ни остане другият. Дали убиецът не е едноок? Исусе, дали не се разхожда с едно изтръгнато око, пъхнато в празната си очна кухина? По какъв начин човек може да изгуби окото си? Може да е преживял автомобилна злополука. Може да е бил военен. Андъруд се опита да се съсредоточи и да прогони обзелата го лудост. Очите бяха мъртви и безполезни и най-вероятно бяха ужасно увредени. За какво можеха да послужат? Почти сигурно е, че убиецът е мъж. Ако мотивът му е подмяната, не би ли предпочел жертвите му да са мъже? Дали очите не бяха предназначени за някой друг?

Опита се да запази равновесие под напора на вятъра. Джулия имаше двама мъже. Защо? Защото единият бе престанал да функционира и тя си бе намерила друг. Внезапно се почувства безкрайно гневен и тъжен. В този миг половината от двойната спирала изчезна и остана само отчаянието. Може би в крайна сметка можеше да изкупи вината си, да надмогне всичко с цената на много болка. Може би заслужаваше този шанс.

— Обичаш ли я? — внезапно попита Андъруд.

— Разбира се — изстена Хейър.

— Кажи го.

— Обичам я.

— Кажи, че е истина.

— Истина е. И тя го знае. Ти също.

Тежестта леко се бе вдигнала. Бавно, сякаш се събуждаше от ужасен кошмар, Андъруд се обърна с гръб към Хейър и несигурно се запъти към светлината.

 

 

Джулия не виждаше нищо, колкото и да се взираше към тъмния силует на скалата. Раздразнението й, че не успява да намери Пол, бързо отстъпи място на дълбока тревога. Къщата бе изпълнена със странни звуци. Седна в едно кресло и плътно се уви с халата на Пол. Къде в той? Светна настолната лампа и усети как студеният въздух сграбчва глезените й, когато се отвори вратата на кухнята. Джулия с облекчение скочи на крака, прекоси бързо студения под и се озова лице в лице със съпруга си. Той стоеше неподвижен в средата на кухнята — болен, пребледнял и с разбито сърце.

 

 

Андъруд се опита да подреди мислите си въпреки болката, която разяждаше вътрешностите му. Японските войници поставяли гладни плъхове върху коремите на военнопленниците от Алианса и след това ги похлупвали с празни консервени кутии. Животните избирали най-малкото съпротивление и започвали с гризане да си проправят път надолу. Точно такава болка изпитваше в този момент — все едно че гладни плъхове разкъсват плътта му и яростно се катерят един върху друг, обзети от неистово желание да избягат. Опита да си поеме въздух и се облегна на кухненската маса. Кръвта във ваната означава прераждане. За какво могат да послужат две леви очи? Декстър сигурно щеше да знае. Алисън е умна. Али е звезда — умът й е остър като вкуса на солта върху езика. Нали Стасман нарече това остроумие? На убиеца щеше да му хареса.

 

 

Вътрешностите на Джулия се свиха на топка от страх и съжаление.

— Джон? — Той гледаше нея, през нея и отвъд нея. — Какво правиш, по дяволите?

Андъруд примигна, прогони обзелата го лудост и откри съпругата си в центъра на зрителното си поле.

— Здравей, Джулия.

— Къде е Пол?

Андъруд леко извърна глава към прозореца на кухнята.

— Излезе малко на чист въздух.

— Какво си направил? — вече истински уплашена попита Джулия. По ръцете му имаше кръв.

— Реших, че двамата имате нужда от малко пространство. — Андъруд й препречи пътя, когато тя се устреми към вратата на кухнята. — Затова ви създадох.

— За бога, Джон!

— Няма да те нараня, Джулия.

— Ако си наранил него, никога няма да ти простя.

— И без друго няма да ми простиш. Така е по-лесно, нали? Така имаш причина да ме мразиш.

— Имам предостатъчно такива причини.

— Мисля, че се чувстваш безпомощна, разочарована, измамена и всякакви такива щуротии. Но ти не ме мразиш, Джулия.

— Работя по въпроса, а и ти ми помагаш.

Тя се опита да се промъкне покрай него. Той стисна китката й — силно, но без злоба. Зачуди се колко време ще успее да я задържи. Джулия беше силна, а той губеше сили. Сега плъховете бяха в главата му, дращеха и разкъсваха мозъка му.

— Помниш ли какво каза майка ти за мен, когато се сгодихме? — попита я той.

— Пусни ме, Джон.

— Каза, че някой ден ще разбия сърцето ти.

Андъруд мъчително се закашля и по свободната му ръка се стекоха тъмни струи кръв. Това като че ли го изненада. Вътрешната му развала започваше да се процежда към повърхността. Джулия го наблюдаваше ужасена.

— Ти си болен. Трябва ти помощ.

Андъруд преглътна топлата лепкава течност в гърлото си.

— Права ли беше, Джулия?

— За какво говориш?

— Права беше още от самото начало. Виждаше колко ме обичаш и знаеше, че аз не бих могъл да оправдая очакванията ти. Знаеше, че не мога да те обичам така безусловно, както ме обичаше ти. Виждаше, че нещо липсва. Знаеш ли, след време аз самият осъзнах, че тя има право. Просто не можех.

Джулия усети как очите й започват да се пълнят със сълзи на безпомощност и отчаяние, изпълзели от дълбокия гроб, който зееше вътре в нея.

— Защо? Защо не можеше? Аз те обичах точно по този начин.

— Точно заради това.

— Не разбирам.

— Аз те излъгах. Джулия. Накарах те да повярваш, че съм човек, какъвто не бях. Накарах те да ме обикнеш. Не исках да те изгубя. Затова ти позволих да имаш човека, когото искаш, докато можах.

— Защо никога досега не си ми казвал това?

— Ако можеше да надникнеш в главата ми, щеше да разбереш. Там не е никак хубаво.

— Но защо?

Той я изгледа тъжно и безнадеждно.

— Не знам — отчаяно промълви. — Сигурно заради нещата, които съм виждал, заради нещата, за които мисля. Не би ти харесало да си сред тях. Затова те държах настрани. Не исках да те съсипвам с тях.

— Това е нелепо.

— Ако наистина ме познаваше, нямаше да ме обичаш.

— Би трябвало аз да реша това, не ти. Освен това аз те познавам по-добре от всеки друг.

— Освен от самия мен.

Заля я вълна от гняв. Обиждаше я твърдението му, че не го познава. Беше живяла с него двайсет години.

— Самият ти изобщо не се познаваш — рече тя с горчивина.

Андъруд пусна китката на Джулия и още в следващия миг усети, че му липсва допирът до учестения й пулс. Съзнаваше, че тя си е тръгнала. Вече бе мъртва за него. Никога повече нямаше да я докосне. Седна. Усети как започва да пропада в мрака.

— Неподвижни, осакатени, преродени сред кръв и сълзи. На две от тях, на две жени, се е случило нещо ужасно. Можеш ли да познаеш какво?

— Не искам да знам.

— Извадил им е по едно око.

— Мили боже!

— И аз така си казах. Защо според теб някой ще направи подобно нещо? Мислиш ли, че ги събира? Смяташ ли, че ги слага в буркани като мариновани яйца?

— За бога, Джон!

— И аз не смятам така — продължи Андъруд. — Ако го правеше, щеше да взема и двете очи — лявото и дясното. Запитай се за какво му е потрябвало на някого едно ляво око. Заповядай, Джулс — разплака се и Андъруд. — Добре дошла в главата ми. Искам да разбереш. — Изведнъж му се прииска да се наръга с нож и да изтръгне от гърдите измъчените си дробове.

— Опитвам се.

— И така — отново се закашля той. — Още веднъж. Какво ще стане, ако да речем, аз изтръгна окото на твоя Пол, например? Нашият убиец си пада по поезията. Мисли художествено.

— Не знам — вдигна поглед тя, обзета от пълно отчаяние.

— Ще му трябва ново око, нали? — Андъруд постепенно рухваше, разпадаше се като спътник, който навлиза в атмосферата. — Мен ме нямаше до теб и ти ме замени. Същото е, нали?

— Не е.

— Според мен е.

— Не съм те заменила. Влюбих се в друг човек. Случва се.

— Да, случват се всякакви гадости.

— Кажи ми къде е Пол.

Джулия се почувства по-уверена. Андъруд се разпадаше пред очите й, но когато вълната на гнева й започна да се отдръпва, на нейно място останаха мехурчета съжаление.

— Кажи ми едно — обади се той. — Ако можеше отново да изживееш живота си в един кратък миг, в който да изпиташ всички чувства, всяка мисъл, какво щеше да си спомниш най-живо?

— Не знам.

— Кажи ми. — По челото му проблеснаха капчици пот. Няколко се отрониха и нещастно се размазаха на пода. — Какво щеше да си спомниш?

Отново се опита да хване ръката й, но тя бързо се отдръпна.

— Самотата — простичко отвърна Джулия.

Изведнъж в него се втренчи окото на времето и Андъруд се почувства пронизан от този трагичен поглед.

— Аз също — борейки се да си поеме дъх каза той. — Кръвта напълни цяла вана със сълзи. Сега го разбирам.

— Съжалявам.

— Пол е на пътеката за плажа. Нараних го.

— Отивам да го доведа. Моля те, върви си.

— Добре.

Андъруд се разкашля силно, когато се изправи и в гърдите му отново се разпали огън. По-силен и по-горещ отпреди. Пръски кръв излязоха от устата му. Стисна се за сърцето, сякаш се опитваше да изтръгне агонията. Столът падна, когато той политна назад към стената, а стаята се завъртя шеметно пред очите му. Земята сякаш потъна под краката му.

Джон Андъруд рухна в самия себе си и тромаво се строполи на пода.

 

 

Беше два часа и четири минути. Изтощена и разтреперана Джулия позвъни на полицията в Норфък и повика линейка. След това ужасена от онова, което можеше да намери, излезе в мразовитата нощ, за да потърси Пол Хейър.