Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (54)

54

Библиотеката на Ню Болдън се намираше на десет минути път с кола от полицейския участък. Дъждът и натовареното движение направиха пътуването два пъти по-дълго. Декстър мълчаливо кипеше от гняв. Всичко ставаше толкова бавно. И в Лондон имаше проблеми с движението, но градът притежаваше и своите предимства. Ню Болдън все още й изглеждаше съвсем малко градче.

Реши да не се обажда на Стасман, докато не научи нещо повече за Дон. Не бе успяла да проумее половината от казаното от американката, а никак не обичаше някой да е по-умен от нея в разговор. Щеше да изненада Стасман с познанията си, когато й се обади. Разказът на Харисън за Андъруд я разстрои. Поведението на инспектора бе несъмнено странно, а и бе споделил с Декстър, че съпругата му си има любовник. Само дето Декстър не бе допускала, че Андъруд ще се възползва от положението си, за да се добере до Хейър и да го нападне. Не й се струваше вярно. А може би той наистина беше прекалил.

 

 

Библиотеката беше почти празна и приятно затоплена. Декстър си размени няколко неловки любезности с Дан, библиотекаря, с когото беше излизала няколко пъти. Учтиво отклони поканата му за вечеря и забързано пое към литературния отдел, към който я насочи той. Намери рафтовете с поезия и започна да търси свързани с Дон заглавия. Нищо. Спомни си, че по време на посещението си преди няколко дни беше видяла няколко свързани с него изследвания. Ядосана, мина покрай отдела за периодика и отново откри Дан.

— Дан, извинявай, че ти досаждам, но всички книги за Дон са изчезнали.

— Не е възможно да са изчезнали — изсумтя той. — Някои хора просто не ги връщат по местата им. Предимно студентите. Тук идват много студенти от колежа „Уестландс“. Немарливи сополанковци. Бас ловя, че книгите за Дон се търкалят в някоя читалня. Ето какво ти предлагам — хвана я за ръка той и я поведе към компютърния терминал на библиотеката. Тя леко се отдръпна, защото се чувстваше неловко от докосването му. — Прегледай това, централната ни база данни. Ако книгите, които търсиш, са тук, компютърът ще го покаже. Ако са взети, ще разбереш кога трябва да бъдат върнати.

Декстър леко потръпна — дъхът на Дан миришеше на старо кафе и на застояло.

Той се надвеси над монитора и написа няколко команди. Екранът се промени. Дан се изправи:

— Ето, това е страницата за търсене. Просто напиши името на автора и ще разбереш.

— Благодаря ти, Дан.

— No problemo! — ухили се той и се запъти обратно към мястото си.

Декстър се отврати — „No problemo!“, никой вече не говореше така. А тя беше излизала с този тип, при това два пъти. Къде й е бил умът? Замислено се почеса по главата и набра името на Дон на изрисуваната на екрана клавиатура. Появиха се няколко реда:

Резултати от търсенето: Пет съвпадения

Първо съвпадение

Автор: Дон, Джон

Заглавие: Събрани съчинения

Сигнатура: 604.111’282

Година на издаване: 1946

Вид: Художествена литература

Език: Английски

Бройки: 1

Отдолу бяха изредени останалите книги. Маркира първото заглавие и натисна бутона за сведения вляво на екрана. След малко на монитора се появи следната информация:

Бройки: 1

Бройката е в наличност в библиотеката.

Явно Дан имаше право. Повтори операцията с всяко от петте заглавия и всеки път получаваше същия отговор. Според компютъра всички книги на Дон бяха в библиотеката. Или пък са били откраднати, каза си тя. Декстър се огледа: читалните се намираха на горния етаж, до отдела за справочна литература. Качи се по централното стълбище и прекоси справочния отдел на път за читалните. Един мъж и една жена работеха в двата срещуположни ъгъла на помещението — и двамата вдигнаха поглед към нея, когато влезе. Усмихна се извинително и отново затвори вратата. Останалите читални бяха празни и нямаше никакви книги по масите. Изруга тихо и се върна при компютъра на долния етаж. Декстър не беше човек с академична настройка на ума и притихналото спокойствие в сградата я върна към спомена за неприятните училищни дни и задушните изпитни зали. Разкопча горното копче на блузата си и отново впери поглед в екрана.

Този път въведе търсене на „Дон“ не само като автор и получи дванайсет резултата. Прегледа изследванията върху творчеството на Дон, които според информацията би трябвало да са налични в библиотеката. Остана доволна — предпочиташе някой да й обясни английската поезия на прост английски, отколкото сама да си блъска главата. Декстър тъкмо се канеше да стане и да тръгне да търси книгите от списъка, когато си спомни за забележката на Харисън за книгата на Дръри.

Разгъна листчето, което й беше дал. „Тежестта на очакванията“ от Е. Дръри. Декстър изтри резултатите от предишното търсене от компютъра и отново извика вече добре познатата й клавиатура на екрана. Избра „Търсене по автор“ и внимателно насочи мишката към буквата „Д“. Натисна бутона. След това я насочи към „Р“ и отново кликна. Процедурата беше много бавна. Екранът примижа и тя вдигна поглед към.

На екрана се бе появил надписът Дръри, Елизабет Дж.

Декстър се озадачи. Как бе станало? Да не би компютърът да четеше мислите й? Замисли се за миг, след това изтри надписа от прозорчето. Отново натисна върху буквите „Д“ и „Р“ и в прозорчето пак се появи същият надпис. Декстър натисна „Избери“ и прочете резултатите от търсенето.

Резултати от търсенето: Едно съвпадение

Автор: Дръри, Елизабет Дж.

Заглавие: Тежестта на очакванията: Пълнотата и самопреценката

Сигнатура: 678.094’081

Година на издаване: 1992

Вид: Научна литература

Език: Английски

Бройки: 1

Декстър се опита да подреди връхлетелите я мисли. Дан се навърташе наблизо. Привлече погледа му и му махна да се приближи.

— Какво има? — попита той през жълтите си зъби.

— Искам да те попитам нещо — опита се да овладее възбудата си тя. — В момента търся по автор, нали така?

— Така.

— Значи първо изтривам всичко от прозорчето ето така… — Кликна с мишката и изтри текста от прозорчето.

— Добре.

— След това пиша името на автора, който ми трябва.

— Правилно.

— Ето, започвам: Д… Р…

Текстът Дръри, Елизабет Дж. отново се появи в прозорчето.

— Защо става така? — рязко попита Декстър. — Защо името се появява на екрана, макар да съм изписала само две букви? Сигурно много имена започват с тези букви.

— Направено е, за да се пести време — кимна Дан. — Такава е програмата. Когато напишеш Д и Р, програмата автоматично намира последното име с тези две букви, което е било търсено. В този случай е Дръри. Но ти търсиш книги от Джон Дон, нали?

— Да.

— Виж това. — Дан изтри текста от прозорчето и написа Д и О. В прозорчето веднага се появи името Дон, Джон. — Нали ти казах? Ти си последният човек, който е написал Д и Д в търсенето по автор и програмата автоматично показва последното търсене по тези букви. В случай че човек се върне и иска да повтори търсенето. Просто пести време.

Декстър кимна, но не каза нищо.

— Нещо друго? — попита Дан.

Декстър бавно поклати глава.

— Не се тревожи, ще му хванеш цаката — добави той и се отдалечи.

Декстър не го слушаше. Усети как я обзема хладно вълнение и отново написа Д и Р.

Дръри, Елизабет Дж.

Правеше всичко възможно да подреди мислите си. Системата автоматично показва последното извършено търсене по тези букви. Значи някой наскоро е търсел името Елизабет Дръри. Това е обществена база данни. Общодостъпна информация като статиите във вестниците. Дали убиецът е използвал този терминал? Всички книги на Дон са изчезнали. Може би той ги е взел. Умен е. Местен е. Не би искал името и адресът му да останат в картотеката на библиотеката. Убиецът е използвал тази библиотека. Докосвал се е до този компютър. Мамка му! Дали да не вземат клавиатурата или монитора! Мили боже! Мисли! Мисли! Сигурно по компютъра са останали хиляди частични отпечатъци. Ами ако някой от тях съвпадне с отпечатък от полицейските досиета за тежки престъпления или за влизания с взлом?

Декстър незабавно се изправи и се приближи към Дан. Каза му да изключи компютъра и да не позволява на никого да го използва. Той се подчини и покри с калъфи монитора и клавиатурата. Външно спокойна, но цялата разтреперана от нервна възбуда, Декстър извади мобилния си телефон от чантата и се запъти към главния вход.

Натисна бутона за бързо набиране на полицейския участък и зачака някой да вдигне. Дъждът струеше по тентата над стъклените врати на библиотеката, а водата се стичаше на локвички отпред на тротоара. Реши да проведе разговора, преди да се втурне към колата си. Вдигна Харисън.

— Криминален отдел.

— Декстър е.

— Какво има, Алисън?

— Изпрати екип за снемане на отпечатъци в градската библиотека на Ню Болдън. Мисля, че убиецът е използвал компютъра тук, за да търси книги.

— Не говориш сериозно.

— Ще ти обясня по-късно. — Погледна с присвити очи към скупчените на небето облаци. — По клавиатурата има много отпечатъци, но все ще успеем да свалим нещо. Нашият човек може да има досие. Все пак е нещо.

— Ще изпратя хората на Лийч. Но може да се наложи да вземем компютъра в лабораторията.

— Направи каквото трябва.

— Връщаш ли се?

— Не. Ще остана тук, докато дойде екипът. Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Сега трябваше да намери номера на Стасман. Декстър започна да рови в чантата за бележника си. Нямаше го. Сигурно го е оставила в колата. Дъждът яростно се изливаше върху бетона, сякаш й се зъбеше. Спомни си как като малка беше стояла пред Ъптън Парк и беше слушала рева и виковете на тълпата футболни запалянковци вътре. Ако изтича до колата си, щеше да се намокри. Можеше да се обади на Стасман по-късно, в крайна сметка сега тя ръководеше разследването.

— О, по дяволите! — промърмори тя и хукна към колата. Паркингът се намираше зад библиотеката и Декстър се опита да се прислони до сградата, за да се предпази от пороя, но без особен успех. Намокри се почти веднага и усети как водата се стича по гърба й. Мразеше това чувство. Цялата се разтреперваше от него.

Мондеото й беше паркирано под един бряст на петдесетина метра от бариерата на входа, притиснато между една стара фиеста и бял микробус. Опита се да отключи предната врата. Видя бележника си на предната седалка и прокле глупостта си. Сега със сигурност щеше да пипне грип — само това й липсваше. Най-сетне успя да отвори вратата, наведе се вътре и пресегна над ръчната спирачка към бележника.

Кроуън Фрейн се появи иззад белия микробус. Време беше. Хвана вратата на шофьорското място на колата на Декстър и силно я блъсна върху краката й. Наполовина пъхнала тялото си в колата, Декстър се просна по очи върху седалката. Болката в краката й беше ужасна и тя усети как я обзема паника. Опита да се измъкне от автомобила, но вратата отново се стовари върху краката й. Изкрещя за помощ — имаше чувството, че десният й крак е счупен. Освен това кървеше — усещаше топлата струйка кръв върху студената си кожа. Трябва да изляза… трябва да изляза. Кроуън Фрейн бързо се вмъкна в колата. Декстър усети тежестта му върху гърба си — натискаше я много силно и тя имаше чувството, че гръбнакът й ще се прекърши. Отново извика за помощ, но той притисна лицето й към тапицерията на седалката. Не можеше да помръдне. Напрегна се, за да посрещне удара, който знаеше, че ще последва.

— Настъпва най-дългата нощ в годината — тихо каза Кроуън Фрейн.

С последни сили Декстър изви глава настрани и за пръв път погледна убиецът на Луси Харингтън и на Елизабет Дръри в лицето.

— Изрод… — задъхано изрече тя. — Ще те убия!

Кроуън Фрейн стисна шията й още по-здраво.

— Аз съм всички мъртви неща. — Натисна лицето на Декстър към седалката и нанесе два силни удара странично в главата й. Знаеше, че черепът е най-крехък на слепоочията и затова я удари точно там. След това излезе от колата и се огледа. Паркингът беше празен. Никой не искаше да излиза на този дъжд. Отвори задните врати на микробуса си и помъкна безчувственото тяло на Декстър покрай колата й. С мъка го метна вътре, след това се пъхна в микробуса и затръшна вратите зад гърба си.

Надвеси се над нея. Декстър тихо стенеше, а от раната на крака й течеше кръв, която се стичаше на пода. Фрейн бръкна в кутията с инструментите си и извади оттам широка лепенка. Запуши устата й и върза ръцете и краката й. След това я обърна настрани и сви коленете й към брадичката. Преметна през шията й въже и здраво върза краищата му за глезените и за китките й. Тя беше ченге и Фрейн не възнамеряваше да рискува.

Докосна раната на крака й. Кръвта беше топла. Вдигна ръката си към светлината и загледа как течността оформя капка и увисва във въздуха. Фрейн се замисли за милионите мъртъвци, събрани в този миниатюрен червен сталактит. Точно както цялата материя се бе появила след взривяването на една безкрайно малка частица, спомените и добрините на хиляди поколения се бяха слели и разтворили в кръвта на Декстър. Той щеше да ги свърже със собствената си кръв в едно безкрайно умножаване, в едно прелестно мултиплициране на разумната им природа. Фрейн намести надвисналата капка над устата си, видя как тя набъбва и след това усети как капва върху сухия му език.

Наслади се на металическия й вкус в устата си. Усети силни тръпки, когато погълна добрината в себе си, както правеше златният дъжд, любимото му растение.

След като се увери, че Декстър е напълно обездвижена, Фрейн се премести на предната седалка на микробуса и излезе на задния ход. Оказа се много по-лесно да проследи Декстър, отколкото бе очаквал. Беше си записал модела и номера на колата й пред дома на Елизабет Дръри след първата им среща. Натовареното движение не позволяваше на Декстър да кара бързо и той без всякакви проблеми бе успял да я проследи от участъка до болницата, обратно до участъка и след това до библиотеката.

Фрейн зави с белия си ескорт на колелото пред библиотеката и се запъти към източната част на града. У дома.