Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ясновидците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diviners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Либа Брей

Заглавие: Ясновидците

Преводач: Дора Барова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.12.2015

Редактор: Йоана Ванчева

ISBN: 978-954-357-259-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10828

История

  1. — Добавяне

На един непознат

„Известният нюйоркски клуб «Хотси Тотси» представя оркестъра на Каунт Карутър и красивите момичета на «Хотси Тотси»!“

Мемфис Кембъл наблюдаваше зад кулисите как оскъдно облечените момичета от балета се впускат в неистово бързия номер. Тази вечер в клуба цареше пълна възбуда. Тромпетът на Гейб ридаеше, пръстите на Каунт раздираха всичките осемдесет и осем клавиша на пианото. Гейб изпълни част от „Красива Америка“, като за кратко я превърна в погребална песен, и остави тромпета си да изпадне в отчаяние, преди отново да подхване ритъма. Белите в публиката не схванаха, но по лицата на чернокожите изгряха усмивки.

Гейб изсвири последния си пронизителен тон. Публиката заръкопляска, танцьорките се поклониха и през смях и приказки се изнесоха по диагонал на сцената. Закръглено момиче на име Джо мина покрай Мемфис, погали го по бузата и подвикна:

— Хей, Мемфис.

— Хей, ти.

Приятелката му Алма завъртя очи, като междувременно си оправи костюма отпред, и попита:

— Пари ли правиш тази вечер, Мемфис, или печелиш време?

— И двете, надявам се.

Джо се закикоти и го погъделичка нагоре по ръката. Мемфис също се закикоти и каза с ръка на сърцето:

— „На един непознат“: „Знаеш ли с какъв копнеж те гледам, и може би си той, когото търся, или тя (и идва то при мене като сън). Със сигурност живял съм аз със теб щастливо…“

— Ти ли го написа, сладур? — измърка Джо.

В отговор Мемфис поклати глава:

— Това е Уолт Уитман, „На един непознат“. Чела ли си някога стиховете му?

— Тя не чете нищо друго освен вестникарските колонки с клюки — намеси се Алма.

Джо й хвърли убийствен поглед.

— Много изпускаш — каза Мемфис и отправи към Джо многоватовата си усмивка.

— Това момче живее в библиотеката на 135-а улица. Иска да е следващият Лангстън Хюз[1] — информира всички Алма.

— Така ли е? — попита Джо.

— Някога може да ти почета стихове.

— Какво ще кажеш за неделя? — Джо си облиза устните.

— Неделите винаги са ми щастливите дни.

Алма отново завъртя очи и бутна Джо в редицата на танцьорките.

— Хайде, момичета. Нямаме време за глупости. Трябва да се преоблечем за лунния номер.

— Чао, сладур! — Джо му изпрати въздушна целувка, а той се направи, че я хваща.

— Мемфис! — извика силно помощник-режисьорът, без да вади пурата от устата си. — Не ти плащам, за да се забавляваш с момичетата. Папа Чарлс те вика. Скачай.

В тесния коридор Мемфис срещна Гейб и Каунт, които отиваха вън зад клуба.

— Ей, шефе — извика Гейб и хвана Мемфис за ръката. — Отиваме ли на онова парти в събота? Навалица от наконтени пиленца и уиски бол.

— Чие уиски? Без долнопробен алкохол от непознати, защото ще ни вкараш в моргата.

Известно бе, че непочтени контрабандисти смесваха питиетата с керосин.

Гейб разтвори широко ръце и отвърна захилен:

— Остави това на Гейб, брато.

Мемфис се разсмя. Освен Исая, в живота му присъстваше неотменно Гейб. Срещнаха се в четвърти клас. Гейб беше продавал цигари зад училището и имаше неприятности с директора. Възложиха на Мемфис да му стане приятел и да му помогне да се поправи. И това определи характера на дружбата им: Мемфис бе все така готов да измъкне приятеля си от неприятности, а Гейб беше винаги готов да го въвлече в тях. Единственото, на което Гейб гледаше сериозно, бе музиката. Беше един от най-изкусните изпълнители на тромпет в града и определено всички говореха за мършавото момче с изумителния звук. Дори Дюк Елингтън беше идвал да го слуша и тъкмо това бе една от причините Папа Чарлс да го държи. Пакостливият Гейб създаваше неприятности, ала засвиреше ли на този свой тромпет, човек се убеждаваше, че си заслужава да бъде търпян.

— Излизаме да пушим. Искаш ли една? — попита Гейб, чиито очи вече бяха зачервени.

Мемфис поклати глава:

— Ще си държа главата бистра.

— Прави както намериш за добре, бабо.

— Обикновено го правя.

Мемфис удари неволно лампата над главата си и усети топлината на крушката. После мина през тунел към съседната сграда, където се помещаваха канцелариите. Няколко секретарки седяха край дълги маси и брояха парите от сутрешния рекет с числата. Мемфис ги поздрави, докосвайки шапката си, и хлътна в кабинета на шефа. Папа Чарлс му махна иззад махагоновото си бюро да седне и да изчака докато приключи телефонния си разговор.

Папа Чарлс беше безспорният крал на Харлем. Контролираше рекета с числата, конните надбягвания и боксовите мачове. Държеше контрабандата с алкохол и уреждаше нещата с ченгетата. Имаш ли нужда от заем, отиваш при Папа Чарлс. Ако църква се нуждаеше от нова сграда, парите ги даваше Папа Чарлс. Папа Чарлс, Ловкият джентълмен, финансираше частично училища, братства и дори харлемския баскетболен отбор „Нюйоркския ренесанс“, или просто „Ренс“. А в няколко клуба и заведения за контрабанден алкохол, като „Хотси Тотси“ излагаше на показ едни от най-добрите музиканти и танцьори в града.

— Докато аз движа залаганията в Харлем, вземане-даване с бели няма да има — заяви твърдо в слушалката той. — И можеш да кажеш на Дъч Шулц и съдружниците му, че аз казвам така.

После прекъсна рязко разговора, отвори сребърна кутия и си избра пура. Отхапа върха й и го изплю в кошчето за боклук. Мемфис му я запали, опитвайки се да не се закашля от първия облак дим.

— Проблеми ли?

Папа Чарлс отпъди с ръка и мисълта, и дима и подхвана:

— Белите контрабандисти искат сега те да движат рекета в Харлем. Не възнамерявам да им позволя, но те натискат ли натискат. Чух, че снощи полицията е нахлула в един от вертепите на Куини.

— Мислех, че тя си урежда сметките с полицията.

— Урежда си ги — дръпна от пурата, докато изреченото се уталожи, а въздухът стана плътен и ароматен. После продължи: — Белите ще загубят интерес от игрите ни. Имат си контрабандата с алкохол, с която да се занимават. Но навярно ще се наложи да сме нащрек. Предупреждавам всичките си брокери. Как е леля ти Октавия?

— Добре е, сър.

— А Исая? Справя ли се?

— Да, сър.

— Добре, добре. А по улиците как е?

— Гладко, както казва Гейб.

Папа Чарлс се усмихна и рече:

— Бизнесът се учи най-добре на улицата. Нищо чудно някой ден да работиш тук, до мен.

Мемфис не искаше да работи за Папа Чарлс. Искаше да чете стиховете си в един от салоните на мис Алелия Уокър[2], редом с Каунти Кулън, Зора Нийл Хърстън и Джийн Тумър, и дори може би редом със самия Хюз.

— Добре ли си, синко? Какво има?

— Познавате ме, сър. Аз не се тревожа — успя да се усмихне Мемфис.

Папа Чарлс се засмя зад дима от пурата и заключи:

— Това е той, Мемфис, когото познавам.

Добрият, стар Мемфис. Мемфис, на когото може да се разчита. Очарователният, сговорчивият Мемфис. Грижовният Мемфис. Някога той бе звезда. Човекът — чудо. И всичко завърши с болка. Вече не би рискувал отново. Сега къташе чувствата си в своята тетрадка.

— Време е да си приберем благодарностите от нашите благодарни приятели — напомни Папа Чарлс евфемистично за парите, които всеки плащаше, ако искаше да остане в бизнеса и да има закрила. Градът зависеше толкова от корупцията, колкото и от електричеството.

— Да, сър.

— Мемфис, сигурен ли си, че всичко е наред?

— Не съм бил по-добре, сър — успя да се усмихне отново Мемфис.

На излизане от клуба кимна на шофьора на Папа Чарлс, който стоеше на пост до съвсем новия „Крайслер-Империал“. После се сля с тълпите, излезли да търсят забавление по Ленокс авеню. Прибра парите от различните клубове, които Папа Чарлс контролираше — „Я ман“, „Гробницата на падналите ангели“ и „Ура“. Обиколи и по-малките заведения за контрабанден алкохол, скрити в сутерените на кафяви каменни сгради по широки странични улици. Вървя след едри мъже през посивели от тютюнев дим задни стаи, където хора играеха карти на покрити със зелено сукно маси, печелеха с измама и залагаха на зарове. Жените обвиваха с шепи брадичката му, наричаха го красавец и го канеха на танц. Той се измъкваше, използвайки усмивката си, за да заглади своя отказ. Понякога собствениците на клубове му предлагаха питие или го канеха да послуша джаза и да погледа танца на момичетата. Друг път го караха да чака горе в слабо осветен офис, където Мемфис никога не беше сигурен дали ще се върнат с парите или със зареден автомат. Записваше платената сума в съответната колонка на счетоводната книга, отклонявайки въпроси дали Папа Чарлс знае дали подкупът е бил за този побой или за онази игра.

— Аз съм просто брокер — отвръщаше той и се усмихваше.

По улиците внимаваше за цивилни ченгета. Арестуваха ли го, Папа Чарлс щеше да го измъкне след няколко часа, но въпреки това предпочиташе да не се възползва от тази възможност.

Беше доста след единайсет, когато се върна в „Хотси Тотси“. Гейб дотича и попита:

— Къде беше, шефе?

— Навън по работа. Защо?

— Ела бързо. Става дума за Джо. Падна и се нарани.

— Извикай лекар тогава.

— Тя иска теб, Мемфис.

Джо седеше на стълбата в дъното на сцената и плачеше, наобиколена от загрижените си колежки. През пролука в завесата Мемфис видя, че публиката започва да губи търпение. Беше време за началото на следващия номер, а глезенът на Джо вече се подуваше.

— Закачих си тока при втората стъпка и кракът ми се усука — избъбри тя през сълзи. — О, моля те, господи, нека не е счупен.

— По-добре кажи на Франсин тя да излезе — каза едно от момичетата.

Джо тръсна глава:

— Не, тази вечер трябва да играя. Парите са ми нужни.

Тя вдигна пълни с надежда очи към Мемфис.

— Сетих се за теб. За това, какво можеш да правиш. Моля те, би ли ми помогнал, Мемфис?

Челюстта му се стегна.

— Вече не мога да го правя — отвърна той.

Джо изхлипа, а Гейб го хвана за ръката.

— Хайде, брато, просто опитай…

— Казах ви, не мога — отсече Мемфис.

Отмахна ръката на Гейб от своята и слезе бесен по стълбата, а помощник-режисьорът подхвана Джо и отведе нещастното момиче. На сцената конферансието обяви следващия номер — Черното дъно — и другите момичета плюс Франсин изскочиха бурно, носещи само усмивките си и много малко нещо друго. Мемфис предаде на секретарките събраните пари и изхвръкна отново навън в нощта, разстроен от спомените за времето, когато беше друг, златното момче с целебни ръце. Чудото Мемфис, харлемският лечител.

Способността му да лекува се появи внезапно след едно разболяване на четиринайсет. Дни наред лежа в полусъзнание, виждайки най-невероятни гледки, а треската изгаряше тялото му. Майка му не се отделяше от леглото му. А когато оздравя, веднага отидоха на църква, за да благодарят. И през онази неделна утрин в старата методистка църква „Майка Зайън“ Мемфис лекува за пръв път. Седемгодишният му брат Исая падна от дърво и си счупи ръката. Костта стърчеше под ужасен ъгъл под кожата. Мемфис положи длан в опит просто да спре писъците му. Не очакваше невероятната топлина между ръката си и кожата на Исая. Веднага изпадна в дълбок транс. Очите му се подбелиха, изпита чувството, че е напуснал тялото си и е затворен в движещ се сън. През онези дълги секунди в необикновеното празно пространство видя неща, които не разбираше: лица в мъгла, особени сенки, смешен мъж с висока шапка, чието палто бе направено от самата земя. Имаше ярка светлина и пляскане на криле. Когато разтреперан дойде на себе си, около него в двора на църквата се беше събрала тълпа. Исая се бе измъкнал изпод пръстите му и описваше с ръката си пълни кръгове.

— Ти я намести, Мемфис. Как го направи?

— Н-н-не знам — Мемфис потръпна, въпреки нюйоркската лятна жега, поради която яката на празничния му костюм се мокреше от пот.

— Това е чудо — възкликна някой. — Хвала на Исус!

Видя майка си: стоеше в края на изпълненото с благоговение паство, притискаше устата си с ръка и той се уплаши да не му удари шамар заради стореното. Вместо това тя го притисна към себе си. А когато го пусна, в очите й имаше сълзи. После обгърна лицето му с длани и прошепна:

— Синът ми е лечител.

— Чухте ли това? Момчето е лечител — извика високо някой. — Да се помолим.

Всички склониха глава и простряха ръце към него. Мемфис усещаше техните благославящи го ръце върху главата и раменете си, както и пръстите на майка си, които стискаха неговите. Страхът му се превърна в тържествуване. Направих го, мислеше си смаян той. Как го направих?

Единствено леля Октавия прояви скептицизъм.

— Защо му е на Господ да дава такъв дар на едно момче? — попита по-късно тя майка му в къщата на 145-а улица.

Седяха до радиото в предната всекидневна и чистеха боб за вечерята на следващия ден. Беше прекалено горещо, за да се спи добре и Мемфис стана да изпие чаша вода. Така ги чу да си говорят, спотаи се в тъмния коридор и се заслуша.

— Понякога дарбата всъщност е предрешено проклятие, Виола. Изпитание, изпратено от Господ Бог. Самият дявол може да се е вселил в това момче.

— Шт, тихо, Октавия — прошепна майка му.

Тя рядко възразяваше на сестра си и Мемфис се почувства горд с нея, въпреки че думите на леля му посяха съмнения в душата му.

— Моето момче е много специално. Ще видиш.

— Е, надявам се да си права, Ви — отвърна след кратко мълчание Октавия.

Последва само тишина, нарушавана от пукането на бобовите шушулки, които двете чупеха на половинки и пускаха в тенджера.

Новината за способностите на Мемфис бързо обиколи църквите в Харлем. Когато пастор Браун възрази дарбата на Мемфис да се използва по време на служба в „Майка Зайън“: „Ние не сме такава религия, Виола“, — въпреки възраженията на Октавия, майка му започна да го води в различни пентекосталистки и спиритуалистки църкви.

— Това са все вярващи от долните класи, а някои от тях разговарят с умрели, Виола. Нищо добро няма да излезе от това, помни ми думата.

В продължение на осем месеца всяка четвърта неделя от месеца Мемфис стоеше до амвона и гледаше пред себе си лица — едни, изпълнени с надежда, други — скептични, и докато хорът пееше „Нагази във водата“, а хората се молеха и понякога се провикваха към Бог, вярващите пристъпваха към него със своите болести и Мемфис поставяше ръка върху болното място, усещаше топлината под дланта си, виждаше онова друго особено място в съзнанието си — онова с лица в мъглата. Чудото Мемфис. А после, когато имаше най-голяма потребност от него, чудото загуби сили. Не, не просто загуби сили, а се обърна против него.

От време на време улавяше погледа на застаналата до вратата Октавия. На лицето й се четеше нещо средно между презрение и страх и тя изричаше:

— На дявола не му трябва много време да се свре в теб, Мемфис Джон. Запомни го.

Обикновено той смяташе леля си за луда, защото постоянно мислеше за дявола. Ами ако беше права? Ако у него се таеше нещо ужасно грешно, някаква тъмна страна, която чакаше да й дойде времето? Тази мисъл беше като сън — тревожна и неясна.

Случката с Джо в театъра го разтърси и понеже си беше свършил работата за тази вечер той скочи в двуетажния автобус към жилищната част на града и слезе на 155-а улица. Извървя няколко пресечки на север, после на запад към реката, където къщите се разреждаха, и стигна до малко африканско гробище на една стръмнина — последната обител на освободени роби и чернокожи войници. Мемфис обичаше да седи и да пише там, в покоя и тишината на евентуални свои предци. Обичайно присядаше под стар дъб, в чиято хралупа криеше фенер. Извади го, измъкна кибрит от книгата, задигната от клуба „Я ман“, и драсна клечка. Пламъкът във фенера вдъхваше спокойствие. Мемфис се настани на студената земя и отвори тетрадката си. Писането го лекуваше посвоему от самотата, която изпитваше. Лекарство. Понякога действаше, друг път — не. Но той не спираше да опитва. Наведе глава над белия лист и започна да пише на светлината на фенера, тичайки след думите, сякаш се опитваше да хване опашките на комети. Всичко около него, целият Харлем, бе пълен с писатели, музиканти, поети и мислители. Те променяха света. Мемфис искаше да е част от тази промяна.

Граченето на гарван, кацнал върху надгробен камък наблизо, го изтръгна от размислите. От майка си знаеше, че птиците са вестители. Предупреждение. Беше глупост, разбира се — нищо повече от остатъци от африканско суеверие. Птиците си бяха просто птици. За миг се сети за враните от съня си, но мисълта пробяга мимолетно. Беше късно и очите му пареха от умора. Днес нямаше да има повече думи. Загаси фенера, напъха всичко в раницата си и тръгна по пустата улица, осветена от една-единствена газова лампа. Пълната луна изглеждаше златна над развалините на старата къща горе на хълма, някогашната голяма представителна къща „Ноулс“, а сега едва ли не нищожна на фона на редицата от жилищни блокове в далечината. През цялото време откакто Мемфис ходеше на гробището, никой не живееше в тази къща. Потръпваше от вида й и затова обикновено вървеше по средата на пътя, за да е по-далеч от нея.

Студена светлина обливаше закованите с дъски прозорци и занемарената морава; създаваше впечатление за локва в мраморния крак на счупен ангел, а мъртвите дървета изглеждаха като живи. Мемфис хвърли бърз поглед към къщата и спря. Стори му се, че с крайчеца на очите си долови движение. Нещо в къщата беше различно, без да е сигурен какво.

Досадният гарван прелетя, Мемфис подскочи стреснат и забърза по пътя. Веднъж оказал се на шумните харлемски улици, тръсна глава и се разсмя тихо на боязливостта си. Неоновите реклами, дивите звуци на джаза от заведенията, всяка поява на тълпи от щастливи издокарани хора успокояваше Мемфис. Слепецът Бил Джонсън вървеше нагоре по улицата, проверявайки с пръчката пътя пред краката си. Не изпитваше желание да си говори със стареца, затова сви по странична пресечка и хукна по нея. Беше приятно да тича в топлата септемврийска нощ. Имаше си тетрадката със стихове, своите книги и пълен с пари джоб. Трябваше ли да се тревожи за нещо? Беше време да престане да се тревожи и да си заживее живота. Нарамил целия свой свят, Мемфис измина остатъка от пътя до Харлем. Мина покрай кафявите камъни на Шугър Хил, като надничаше отдалеч в огрените от кехлибарена светлина прозорци и в живота, който се надяваше да е негов някога, и тръгна към къщи.

Брат му Исая спеше в тясното легло до прозореца в задната стая. Мемфис се събу, съблече се и се мушна възможно най-тихо в своето легло. Исая седна и Мемфис затаи дъх с надежда момчето да се обърне и да заспи отново. Молеше се да не го е събудил той.

Исая седеше напълно неподвижно и гледаше втренчено в мрака. В един момент изрече:

— Аз съм змеят. Звярът от древността.

Мемфис се изправи на лакът.

— Хей, ледено човече, добре ли си?

Исая не помръдна и продължи:

— Стоя на вратата и чукам.

След няколко секунди падна назад върху възглавницата и заспа дълбоко. Мемфис пипна челото му — студено. Предположи, че брат му е сънувал кошмар. А той беше наясно с кошмарите. Легна на удобната си страна и се отпусна. Клепачите му натежаха и скоро сънят го обори.

В съня си Мемфис стоеше на кален път между царевични ниви. Горе на небето облаците се събираха в тъмна, сърдита грамада. В далечината се виждаше фермерска къща, хамбар с червен покрив и чворесто дърво без листа. Изграчи гарван, кацнал върху закачена на дървен стълб пощенска кутия. Гарванът литна към нивите и кацна на рамото на висок мъж с причудлива шапка. Кожата му бе сива като небето, а черните му очи горяха. Ноктите на ръцете му бяха пълни с кал и на всеки имаше пръстен. „Време е“, каза мъжът, макар Мемфис да не видя устните му да се движат.

Сънят се смени. Мемфис се намираше в коридор. В дъното на коридора върху метална врата бе изобразен символ: заобиколено от слънчеви лъчи око, а под него светкавица, наподобяваща стичаща се на зиг-заг сълза. Тихо изпляскаха криле, той се загуби в гъста мъгла и чу гласа на майка му да го вика: „О, момчето ми, момчето ми..“.

Мемфис нямаше представа, че по бузите му се стичат сълзи. Изстена тихо, обърна се и потъна в друг сън с красиви танцьорки. Вееха си с ветрила от пера, изпращаха му въздушни целувки и му обещаваха света.

Бележки

[1] Лангстън Хюз (1902–1967) — поет, активист, романист. В поезията си използва ритмите на афроамериканската музика — особено блус и джаз. — Б.р.

[2] Алелия Уокър (1885–1931) — американска бизнес-дама и покровител на изкуствата. Дъщеря на С. Дж. Уокър, определяна за една от първите жени милионерки в САЩ и първата милионерка от афроамерикански произход. — Б.р.