Либа Брей
Ясновидците (56)

Ридание

По празните сергии и пустите алеи на Кони Айлънд се лееше проливен дъжд. Мери Уайт излезе от морфиновото опиянение с разтуптяно сърце и усещането, че светът се върти прекалено бързо около оста си. Повика дъщеря си, но се сети, че Еленор е в казиното.

Болка полази нагоре по ръката на Мери. О, как й се искаше още морфин! Трябваше да ангажира с нещо съзнанието си, за да преживее часовете, докато неблагодарната й жалка дъщеря се прибере. Затвори очи и си спомни дните, когато беше велика жена.

О, да, преди да се омъжи, беше царицата на бала с твърде много поклонници за момиче със скромен произход като нейния. Но именно Итън Уайт й хвана окото. Беше по-голям от нея, властен и придирчив и ни най-малко романтичен, но предприемаческият му нюх обещаваше добър живот. Всички вестници в Пукипси писаха за сватбата им. Той бе натрупал пари от спекулации с петрол. В някакъв кирлив тексаски град бе изригнало черно злато и парите потекоха към банковата сметка на Уайт.

Появиха се черен хайвер, къща северно от града и ложа в операта, която Мери не харесваше особено, но ходеше редовно на представленията, та всички да видят кожите и бижутата на великата дама, мисис Итън Уайт.

Разбра за момичето в Лубок. Щеше да е добре Итън да бе запазил връзката си в тайна, но любовницата му забременя и изведнъж той реши да бъде рицар. Искаше да напусне Мери, което щеше да е скандално. Нямаше да може да седи повече в пищната ложа в операта и да наблюдава отвисоко как всички онези хорица долу я зяпат и й завиждат за живота. Щяха да започнат да я съжаляват. А Мери Уайт не би понесла съжаление. Тя поде битка с Итън и дори го умоляваше, но той остана непреклонен — предпочете да отиде при адвокатите и да уреди нещата. Смяташе да я възнагради щедро, стига тя да си държи устата затворена и да не създава бъркотии.

Мери нямаше намерение да се превръща в обект на клюки.

Итън винаги изпиваше вечер по чаша шери за успокоение на нервите. Както винаги, Мери накара прислужницата да му донесе питието, в което тя изсипа арсеника, предназначен за мишките, щурмуващи килера на тавана. После в полумрака седна на люлеещия се стол в спалнята и зачете поезията на Джон Дън, а съпругът й се гърчеше и тресеше в леглото. Той протягаше ръце към нея, а тя обръщаше спокойно страниците. На двайсет и четири Мери стана много богата вдовица. Взе траурния си воал и всичко по-ценно и се премести в хотел „Плаза“ в Манхатън.

Някакво скрибуцане изтръгна Мери от спомените й и тя застина заслушана, докато не разбра, че са само дъждът и вятърът вън.

За пръв път срещна Джони през една бурна нощ. Беше шест месеца след като посети лекцията на великата теософка мадам Блавадска в „Купър Юниън“. Мери остана запленена от руската дама, от идеите й за непрестанно развиващото се човечество, за връзката между небесния и духовния свят. Срещна се насаме с тази велика жена и й предложи финансиране в замяна на езотерични познания.

— Ще срещнете човек, който ще ви покаже врата към друг свят — увери я мадам Блавадска.

Още на следващия ден — валеше из ведро, а тя бе без чадър — красив внушителен мъж с хипнотични сини очи й предложи да я качи в колата си. Казваше се Джон Хобс и споделяше интереса й към окултното. Изповяда й, че е потомък на свещено племе, наречено Бретрън — Братството, благословено от Бог, а той бил избран сред тях да изпълни святата им мисия на земята. Показа й чудеса, необясними за нея, и й разкри знания, за които не бе и подозирала, че са възможни. Обърна я във вярата си и й обеща сияен път, защото тя щеше да е неговата Жена слънце.

Тъкмо това усещане за съдба, за собствена значимост свърза Мери и Джон. Те бяха над всички правила. Съществуваха на по-високо ниво и за по-висока цел. Преди приключенията й в света на духовете често я спохождаха съмнения дали постъпи правилно с мъжа си. Но с помощта на Джон проумя, че в деянието й има справедливост, че деянието й е било предопределено, защото ако не беше наказала подлостта на Итън и не бе наследила парите му, нямаше да е в състояние да помогне на мисията на Джон.

Затова стореното бе добро и правилно — онази нощ тя наистина трябваше да убие съпруга си в леглото му.

Дъска на пода в къщата изскърца, но отнесена в бляновете си, Мери почти не обърна внимание. Спомни си как Джон й показа старата книга с единайсетте приношения и й обясни какво е предопределен да стори, за какво е бил избран. Отначало тя сподели обзелите я резерви, дори страх. Той обаче я целуна нежно, после страстно, облада я, така както й харесваше, така както бе жадувала и тя беше изцяло негова. Той бе златен бог. А тя, Мери Уайт, бе святата му съпруга. Звярът ще се възроди. Светът ще пламне. От пепелта ще се роди ново общество. Те ще управляват като крал и кралица. Тя, малката Мери Уайт, дошла от нищото. Когато Джон разбра, че ще го арестуват — нищожна саможертва в сравнение с онази преди две хиляди години — тя изпълни поръченията му: подкупи пазачите и един шофьор и през нощта прекара тайно тялото му по павираните улици на Ню Йорк. Погреба го в планината зад останките на старото село и, както му обеща, спаси Ноулс Енд от разрушителните планове на нови собственици, като всеки месец плащаше данъка и таксите за къщата, макар да се наложи за целта да похарчи цялото си богатство и да живее в барака като тази. Той особено настояваше за това, но колкото и да го разпитваше, така и не получи отговор. Това бе единствената тайна, която не й сподели.

Дъските на пода изстенаха високо.

— Кой е? Кой е там?

Придърпа завивките до брадичката си.

— Аз съм стара жена! Какво искате?

Скърцането се повтори, но не вятърът блъскаше по капаците на прозорците. Скърцането бе със сигурност вътре и със сигурност скърцаха дъските. О, защо позволи на Еленор да излезе тази вечер?

Скърцането секна досами завесата. Кръвта отново заблъска в ушите й.

— Кой… кой…? — изписка като кукумявка тя.

Завесата се отвори много бавно и мракът се изпълни със златна светлина. Мери Уайт извика тихо от щастие.

— Знаех, че ще дойдеш!

Джон Хобс се приближи към долния край на кревата. Беше без риза и старицата се вторачи в изписаните с черен туш символи върху заревото на кожата му. Защо не се хвърляше да я прегърне? Толкова ли бе остаряла, че чак го отблъскваше? Но тялото, видът й бяха само обвивка; двамата бяха свързани чрез душите си. Скоро той щеше да я направи своя кралица, своята Жена слънце! Беше дошъл да я вземе, както й обеща.

— Бях ти вярна, както дадох дума. Запазих старата къща.

Той не продума. Чуваше се само потропването на дъжда и стоновете на вятъра. Светкавица раздра небето и освети половината му лице. Очите. Имаше нещо не наред в тези негови очи.

— Джони, Джони, любов моя…

Очите й плувнаха в сълзи.

— Мина толкова много време. Нека те разгледам.

Той отново не продума. Мери се ядоса. Нима не беше спазила своята част от уговорката през тези дълги години?

— Погледнах и Звярът бе плът и когато заговори, езикът му бе огън, и небесата потрепериха от този звук.

Мери Уайт нададе сподавен вик на радост. Неговият глас! След всичките тези години все така звучен. Все така прекрасен.

— Да, да, любов моя… Говори ми, говори на своята покорна слуга…

— Нужна си ми, за да напишеш бележка, Мери.

— Да, любов моя, каквото кажеш.

Изпод ръката му като по чудо се появи лист хартия. Също и писалка. Той й каза какво да напише. Каза й също да пъхне бележката в джоба си, където да я намерят.

— Да я намерят ли? Не те разбирам, Джони…

— Като чули риданието на вдовицата, всички стихнали и небесата се отворили от виковете й…

Не, това не можеше да е вярно. Не и десетото приношение. Той имаше предвид единайсетото — Сватбата на Звяра и Жената, облечена в слънце. Тя беше неговата Жена слънце. Те щяха да се съединят. Тя щеше да стане безсмъртна като него. Те щяха…

— И после бе извършено десетото приношение.

— Джон. Джон!

— Погледни новото ми тяло и се удиви.

Цялата любов, която бе изпитвала преди, се превърна във вледеняващ страх. Той изникваше в пулсиращите отблясъци на светкавиците: Крило. Нокът на хищна птица. Крайчета на зъби, остри като бръсначи. И очите — горящите, бездънни очи, прозорците на душата. Но в тези две огнени локви нямаше душа. В тях видя разтворена като книга измамата в живота си, глупавата вяра, че тя, че изобщо някой може да избегне последиците на този свят; може да избяга от смъртта. Това бе измамата. Истинската змия в градината. И ще ядеш прах през всички дни на живота си…

— Погледни ме.

Мери Уайт погледна и се смая, че не може да откъсне очи от него; че не може да спре секването на дъха в гърлото си, когато писъкът й угасна в него преди да стигне до езика й.

На брега вятърът правеше хълмчета от пясъка, разрушаваше ги и отново разпръсваше песъчинките. Работниците от панаира прибраха картите и заровете си. Излая куче и за награда получи парче хотдог. Жената с брадата въздъхна на прозореца си — любовникът й закъсняваше. Глобусът на земното кълбо се въртеше и потрепваше, задвижен от невидим пръст. По нощното небе премина тънка пелена от облаци; луната се гмурна зад тях и скри скръбното си лице.