Либа Брей
Ясновидците (14)

Премълчаното

Ийви отиде направо у Мейбъл и двете се промъкнаха покрай пълната с цигарен дим всекидневна, където родителите на приятелката й провеждаха политическо събрание. Затвориха се в стаята й, но чуваха как на чаша кафе оттатък възрастните спорят за правата на трудещите се.

— Какво ти е? Изглеждаш ужасно — попита Мейбъл.

— Беше направо не ден, а ужас, момичето ми.

И Ийви й разказа за ужасното убийство на Рута Бадовски, ала пропусна частта с катарамата. Познаваше Мейбъл — беше почти такъв кръстоносец като родителите си и щеше да я принуди да отиде в полицията и да опише всичко. Само че Ийви не изпитваше никакво желание да преживее и за миг видените ужаси.

— Какъв кошмар! Дали вуйчо ти ще успее да им помогне да намерят убиеца?

— Ако някой може да го направи, това е Вуйчик. Той е гений.

— А ти ще помогнеш ли?

Ийви потръпна и отвърна:

— За нищо на света.

Оттатък споровете прераснаха в крясъци. Някой тропаше по масата и викаше:

— Длъжни сме да направим повече!

Госпожа Роуз изшътка и го успокои.

— Може ли тази нощ да спя при теб, Мейбъл? — помоли Ийви.

Приятелката й се опули.

— Искаш да спиш, слушайки това?

Ийви кимна. Нуждаеше се от шума — надяваше се да й помогне да удави кошмарите.

Мейбъл сви рамене.

— Както искаш. Ето ти нощница.

Ийви взе строгата нощница с яка по врата, огледа я намръщено и рече:

— Ако нощес умра, моля те да ми я свалиш.

— Би ли ми напомнила защо сме приятелки?

— Защото имаш нужда от мен.

— Мисля, че това се отнася за теб, Ийви О’Нийл.

— Може би — Ийви целуна Мейбъл. — Мейби, момичето ми, ти си абсолютно съкровище.

— Не го забравяй.

Двете се мушнаха под завивките и се загледаха във фигурите по тавана, които светлината извайваше в мрака. Говориха за Операция „Джерико“ и за клетия, вече покоен, Рудолфо Валентино, а също и за бъдещето си, сякаш можеха да скроят съдбините си с помощта на тайни признания, поднесени като молитви на великодушната тишина на стаята. Говореха си, докато не ги налегна дрямка и думите им не се разредиха.

— Знаела ли си някога нещо, което да те е страх да кажеш? — попита Ийви.

Не помнеше някога да се е чувствала толкова изморена.

— Какво имаш предвид — попита бавно в просъница Мейбъл.

— Не съм сигурна — измърмори Ийви.

Щеше й се да каже още нещо, но не знаеше как да започне, а и Мейбъл вече спеше дълбоко.

Един паяк чакаше под ронещия се корниз на старата къща и наблюдаваше как безпомощна муха дръзва да влезе в паяжината му. Когато стана ясно, че мухата се е хванала безвъзвратно, паякът се придвижи напред и я погреба под саван от коприна.

И къщата, подобно на паяка, наблюдаваше. И чакаше. Беше чакала години наред и беше видяла смъртта на президенти и избухването на войни. Беше чакала, когато по мръсните пътища изрева първият автомобил и самолетът преодоля гравитацията. Чакането вече свърши.

Долу в недрата на стария зимник огънят в камината се събуди с кашлица. Зад камината имаше коридор към тайна стая, чиито стени проблясваха смътно с изрисувани и чакащи от много отдавна символи. Непознатият завъртя манивела и високо горе една решетка, ръждясала от продължителна неупотреба, се отвори със стържещ звук и разкри нощно небе, недокоснато от фосфоресцентните светлини на града. Беше идеалното място да наблюдаваш движението на безразличните облаци. Да гледаш втренчено звездите. Или да доловиш пълното великолепие на предсказана комета, която прелита и изгаря. Непознатият стоеше гол под това небе. Лъщящата му кожа представляваше гоблен от символи. Той обърна очи към олтара, сведе глава и зачака — като паяка; като къщата.

Шепот изпълни стаята, отначало тих, после — все по-силен, като звука от хиляда дявола на свобода в пустиня. Мракът се размърда. Сенките заприиждаха, притискайки се към непознатия и жертвата, а далечните студени звезди извърнаха поглед настрани.