Либа Брей
Ясновидците (5)

Това е самият „Бенингтън“, скъпа

— Мейбъл! — Ийви прегърна приятелката си и я завъртя из фоайето на „Бенингтън“, привличайки погледите на обитателите на жилищния блок. — Ох, толкова съм щастлива да те видя!

— Господи, променила си се — възкликна Мейбъл, впечатлена от стилната къса прическа и облеклото й по последна мода: рокля с моряшка яка и с ниска талия и червен жакет с болеро с избродирани на гърба макове.

— А ти не си се променила. Същата стара Мейбъл. Чакай да те огледам.

Ийви отстъпи театрално ловко назад, за да огледа внимателно развлечената не по мярка и дълга до под коленете рокля на Мейбъл. Беше трагична. По-точно рокля, нуждаеща се от едно добро погребение.

— И все още не си се подстригала късо?

Мейбъл прокара ръка по дългите си гъсти кестеняви къдри, прибрани леко и прикрепени с фуркети на тила:

— Закалявам своя индивидуализъм.

— Да, безспорно. Както и добрият стар „Бенингтън“.

Ийви подсвирна тихо и стресна мъж, който си вадеше пощата от една от месинговите кутии на стената. „Бенингтън“ имаше занемарената красота на модерно някога място за живеене. Мраморните подове бяха нащърбени по ъглите, мебелировката — износена, боята — потъмняла, но за Ийви тази коренна промяна правеше всичко наоколо още по-очарователно.

— Колкото и да е непретенциозно — каза Мейбъл.

— Можеш ли да повярваш? Ти, аз и Манхатън? Ще бъдем кралиците на този град.

Ийви тръгна да излага плановете им като започна от пазаруването в „Бергдорф“ и точно тогава във фоайето се появи поразително красиво момиче. Носеше мъжка пижама под копринен син мъжки халат за баня, а гарваново черната й коса бе подстригана бубикопф с бретон а ла Луиз Брукс. По очите й имаше размазани следи от сенки и грим за мигли от предишната вечер. Копринена маска за спане висеше смъкната на врата й.

— Коя е оная? — попита шепнешком Ийви.

— Оная е Тета Найт. Момиче на Зигфелд.

— Мили боже! Приятелка ли ти е?

Мейбъл поклати глава:

— Ужасява ме. Никога не съм успявала да събера кураж да кажа нещо повече от „здрасти“ и „Какъв чудесен ден, нали?“ Живее тук с брат си — Мейбъл присви устни. — Е, тя казва, че й е брат. Не си приличат.

— Любовник ли? — пошепна развълнувана Ийви.

Мейбъл вдигна рамене.

— Откъде да знам.

— Това дойде за вас, мис Найт — каза портиерът и й подаде дузина червени рози с дълги дръжки.

Тета потисна прозявка и разкъса плика с картичката.

— „Роза за роза. В израз на най-дълбока привързаност, Кларънс М. Потс“. О, братко! — Тета тикна розите обратно в ръцете на портиера. — Дай ги на момичето си, Еди. Но първо хвърли картичката или ще загазиш.

— О, не можете да изхвърлите тези рози. Те са върхът — изтърси Ийви.

Тета я погледна косо:

— Онези дръжки ли? От гадния мистър Потс? Той е на четирийсет и осем и е имал четири жени. Аз съм на седемнайсет и не очаквам да мина по пътеката и да стана съпруга номер пет. Познавам много момичета-златотърсачки от шоуто, но не и аз, сестро. Аз имам планове. — Кимна на Мейбъл и попита: — Ти си Мадж, нали?

— Мейбъл. Мейбъл Роуз.

— Приятно ми е да се запознаем, Мейбъл. — Тета насочи бистрия си поглед към Ийви с въпроса: — А ти си?

— Еванджелин О’Нийл. Но всички ми викат Ийви.

— Тета Найт. Можеш да ми викаш както искаш, но не преди обяд.

Извади цигара от джоба на пижамата и изчака портиерът да й я запали, което той и направи.

— Благодарности, Еди.

— Ийви е отседнала при вуйчо си, господин Фицджералд — обясни Мейбъл. — Тя е от Охайо.

— Съжалявам — изрече съвсем сериозно Тета.

— Ти го каза — и само как. От Ню Йорк ли си?

Тета изви на дъга тънките си като конец вежди.

— Всеки в Ню Йорк е отнякъде другаде.

Ийви реши, че харесва Тета. Беше трудно да не се поддадеш на чара й. В Охайо никога не беше срещала човек, който да живее както си иска, да носи копринена мъжка пижама едва ли не на обществено място и да хвърля дузина рози, сякаш са чаша кафе от автомат.

— Наистина ли си момиче на Зигфелд?

— Виноват!

— Сигурно е много вълнуващо!

— Прехрана — отвърна Тета през облак цигарен дим. — Трябва да дойдеш някоя вечер на шоуто.

Ийви се развълнува от мисълта. Шоу на Зигфелд!

— С най-голямо удоволствие.

— Чудно, кажете кога и ще оставя билети за двете ви. Е, би ми било приятно да остана да си лафим, но ако искам по-късно да взема акъла на някого, трябва да си грабна съня, нужен за красотата ми. Беше готино да се запозная с теб, Ивъл.

— Казвам се Ийви.

— Вече не — извика през рамо Тета и изчезна в асансьора.

 

 

— Не мога да повярвам, че наистина си тук — каза Мейбъл.

Двете с Ийви седяха в занемарената закусвалня на „Бенингтън“ пред сандвичи и кока кола.

— Какво направи, за да те изритат така набързо от Охайо?

Ийви разклати разсеяно чашата с лед в ръката си и отвърна:

— Помниш ли онзи малък трик, за който ти споменах преди няколко месеца? Е…

Разказа на Мейбъл историята с пръстена на Харолд Броуди и додаде:

— Ужасното е, че съм права, и в крайна сметка той излезе онеправдан, лицемерът му с лицемер.

— Брей, гледай ти — възкликна Мейбъл.

Ийви разгледа внимателно лицето на приятелката си и попита:

— О, Мейбъл, вярваш ми, нали?

— Вярвам ти, разбира се.

— И не мислиш, че съм някаква второстепенна атракция, нали?

— Никога. — Мейбъл се позамисли, държейки чашата си. — Но се чудя как така изведнъж си придобила такива способности. Не си падала, не си си удряла главата или нещо подобно, нали?

— Благодаря — Ийви изби едната си вежда на дъга.

— Не исках да кажа нищо лошо. Просто си помислих, че може да има медицинска причина. Научна причина — побърза да поясни Мейбъл. — Сподели ли с вуйчо си?

Ийви тръсна рязко глава:

— Няма да го разстройвам. Точно сега нещата с вуйчо Уил са чудесни и искам да си останат такива.

Мейбъл прехапа устна:

— А запозна ли се с Джерико?

— Запознах се, да — отвърна Ийви и си допи кока колата.

— И какво мислиш? — Мейбъл се наклони към приятелката си.

— Много е… солиден.

— Не е ли красив, а? — изписка тихо Мейбъл.

Ийви се замисли за Джерико, с когото преди малко се запозна — спокойния, сериозен и сдържан Джерико. В него нямаше нищо макар и смътно привлекателно.

— Такъв е той за теб и това е важното. И така, какво направи досега по въпроса?

— Ами… миналия петък, когато двамата се оказахме пред пощенските кутии ли?

— Да — Ийви размърда многозначително вежди.

— Стоях много близко до него…

— Аха, и?

— И казах нещо като „Чудесен ден, нали?“.

— И?

— И това е. Е, той каза „Да“. Така че и двамата бяхме на едно мнение относно времето.

Ийви направо рухна назад върху облегалката и извика:

— Потресаващо. Като парти без конфети. Това, което трябва да направим, е да съставим план, моето момиче. Романтичен щурм с епични размери. Ще разтърсим стените на Джерико. Това момче няма да е наясно какво го е ударило.

Мейбъл се ококори.

— Чудесно! Какъв е планът?

Ийви сви рамене.

— Нямам представа. Просто знам, че ни е нужен такъв.

— Ох — въздъхна Мейбъл.

— О, Мейбъл, мила, не се притеснявай. Ще измисля нещо. Междувременно ще се разходим по магазините, ще отидем да гледаме Тета в „Без майтап“ във „Фолис“. Обзалагам се, че тя знае всички горещи точки. А после чарлстон, докато паднем. Ще го ударим на живот, хлапе! Възнамерявам да превърна това време в най-вълнуващите четири месеца от живота ни. И ако си изиграя добре картите, ще остана още — Ийви затанцува на място. — Къде са вашите тази вечер?

Мейбъл се изчерви.

— В центъра на града се провежда митинг за петицията на Сако и Ванцети. Майка ми и баща ми представят Пролетариат — така тя напомни на Ийви името на социалистическия вестник, който родителите на приятелката й издаваха и разпространяваха. — Ще участвам, но пък не мога да не съм с теб през първата ти вечер тук.

— Е, ще се видя с тях утре, предполагам.

Лицето на Мейбъл помръкна и тя поклати глава:

— Мама ще говори пред Съюза на работничките от шивашкото производство, а татко е зает с вестника. Те правят толкова много за безброй хора.

Писмата на Мейбъл гъмжаха от разкази за кампаниите на родителите й в града. Беше ясно, че много се гордее с тях. Беше ясно също така, че техните каузи им оставят твърде малко време да се грижат за дъщеря си.

Ийви потупа Мейбъл по ръката.

— Всичко е наред. Родителите само пречат. Майка ми е непоносима, откакто се разболя.

— О, господи, какво й е? — ужаси се Мейбъл.

Бавна усмивка разтегна ъгълчетата на устните на Ийви.

— Трезвеност. При това крайна.

Две възрастни дами прекъснаха смеха им.

— Не така би трябвало да се държат младите дами на обществено място, мис Роуз. Лекомисленото държане е най-неприлично.

— Да, мис Проктър — отвърна смирено Мейбъл.

Ийви направи физиономия, която само приятелката й можеше да види. Мейбъл прехапа устна, за да не се разсмее отново, и я представи на двете възрастни жени:

— Мис Лилиън, мис Аделайда, позволете да ви представя мис Ийви О’Нийл. Отседнала за известно време у вуйчо си, мистър Фицджералд.

Междувременно под масата кракът й притискаше предупредително крака на Ийви.

Мис Лилиън се усмихна.

— О, прелест. И какво очарователно лице. Нали е много сладка, Ади?

— Наистина е много сладка.

Двете госпожици Проктър носеха дългите си побелели коси накъдрени като на ученички от края на предишния и началото на този век^[1]. Резултатът бе, че изглеждаха странно и смущаващо — нещо като остарели и набръчкали се порцеланови кукли.

— Добре дошли в „Бенингтън“. Това е внушително старо място. Някога са го смятали за най-доброто за живеене в града — продължи мис Лилиън.

— Готино. Ъъ-ъ, чудесно. Чудесно място.

— Да. Понякога нощем може да доловите странни шумове. Но не бива да се плашите. Защото градът си има своите духове, нали разбирате.

— Всички най-добри места ги имат — подхвърли Ийви подигравателно-сериозно.

Мейбъл се задави с кока колата си, но мис Лилиън не й направи забележка, а продължи:

— През осемнайсети век това парче земя приютявало болнитe от малария. Тези клети злощастни души стенели в своите палатки, съсипани и кървящи, а бълвочът им бил с цвета на черна нощ!

Ийви отбутна сандвича си.

— Колко отвратително интересно. Тъкмо казвах на Мейбъл — на мис Роуз — че не разговаряме достатъчно за черното повръщано.

Под масата кракът на Мейбъл заплашваше да продъни пода със стъпалото на Ийви.

— След маларията погребали тук просяците и душевноболните — продължи мис Лилиън, сякаш не бе чула нищо. — Изровили ги преди построяването на „Бенингтън“, разбира се, или поне така казали. Но ако питате мен, не виждам как са успели да намерят всички онези тела.

— Труповете са такова главоболие — каза с лека усмивка Ийви и Мейбъл трябваше да извие глава настрани, за да не избухне в смях.

— Действително — засмя се тихичко мис Лилиън. — Когато през 1872 година построили „Бенингтън“, архитектът — потомък на поколения вещици — оформил сградата, следвайки древни окултни принципи, така че да е непрестанно магнит за обитателите на отвъдното. Затова казвам да не обръщате внимание на странните звуци или на онова, с което бихте се сблъскали. Това е самият „Бенингтън“, скъпа.

Мис Лилиън се постара да се усмихне. На зъбите й имаше петно от червило като от кръв. Мис Ади до нея се усмихна на нещо в далечината и кимна, все едно поздрави невидими гости.

— Моля да ни извините, но е време да се оттеглим. Очакваме скоро приятели и трябва да се приготвим — обясни мис Лилиън. — Ще ни окажете честта да се отбиете някоя вечер, нали?

— Как бих могла да не го сторя? — отвърна Ийви.

Мис Ади се обърна внезапно към нея сякаш едва сега я забеляза. Изражението й беше безпощадно.

— Ти си една от тях, нали скъпа?

— Мис О’Нийл е племенница на мистър Фицджералд — обади се Мейбъл.

— Не. Една от тях — прошепна повелително мис Ади и по гърба на Ийви полазиха тръпки.

— Хайде, хайде, Ади, нека оставим момичетата да си продължат обяда. Имаме да вършим работа. Adieu!

Сестрите бяха още на вратата, но Мейбъл избухна в кикот.

— След маларичните се появили и просяците — имитира ги тя, без да спира да се смее.

— Какво според теб искаше да каже? И на всеки, когото срещне, ли го казва? — попита Ийви с надеждата, че не звучи толкова объркана, колкото се чувстваше.

Мейбъл сви рамене:

— Понякога мис Ади се разхожда по нощница по етажите. Няколко пъти се е налагало баща ми да я прибира вкъщи. — Мейбъл почука с показалец по главата си. — Не всичко й е там. Сигурно искаше да каже, че си една от онези модерни девойки и не го одобрява — подразни тя приятелката си и размаха пръст като учителка. — О, това наистина ще е най-прекрасното време в живота ни, нали?

Каза го с такъв ентусиазъм, че Ийви отпъди от съзнанието си обезпокоителната забележка на мис Ади, и вдигна чаша за наздравица.

— Положително! За „Бенингтън“ и неговите духове!

— За нас! — обяви Мейбъл и те се чукнаха за бъдещето.

Двете имаха да наваксват много и прекараха следобеда в разкази за случилото се след последните си писма, затова Ийви се прибра в апартамента на вуйчо чак към седем. Уил и Джерико си бяха вкъщи. Апартаментът бе по-голям, отколкото си го спомняше, и удивително уютен за ергенска квартира. Огромен еркер гледаше към зеленото великолепие на Сентръл парк. От двете страни на голям радио шкаф се мъдреха два фотьойла и канапе и Ийви въздъхна с облекчение. Спретнатата кухничка имаше вид на рядко употребявана. Гордостта на банята бе ваната, идеална за дълго киснене, но иначе в помещението липсваше и намек за комфорт, което Ийви много скоро щеше да коригира. Три спални и малък кабинет довършваха апартамента. Джерико я въведе в тясна стая с легло, бюро и гардеробче. Леглото скърцаше, но беше удобно.

— А това води към покрива — показа й той пожарна стълба отвън до прозореца. — Можеш от там да видиш по-голямата част от града.

— О — успя да отвърне Ийви. — Първокласно.

Възнамеряваше да направи много повече от това да гледа от покрива. Щеше да е във водовъртежа на събитията в него. Куфарът й беше пристигнал и тя разопакова багажа си, като запълни празните чекмеджета на гардероба с цветните си чорапи, шапки, ръкавици, рокли и жакети. Дългите нанизи от перли окачи по четирите краища на таблите на леглото. Единственото, което не прибра никъде, бе монетата от Джеймс на врата й. След като приключи с вещите си, Ийви седна с Джерико и вуйчо Уил в дневната, където двамата довършваха вечерята си — студени сандвичи, увити във восъчна хартия, от деликатесния магазин на ъгъла.

— Как се получи така, че постъпи на работа при вуйчо ми? — попита Ийви престорено сериозно.

Джерико погледна към Уил, чиято уста бе пълна. Никой от двамата не отговори.

— Е, обикновена мистерия, предполагам — продължи Ийви. — Къде е Агата Кристи, когато ти е нужна? Просто трябва да си измисля история за теб. Да видим… ти, Джерико, си херцог, загубил своето херцогство — каква смешна дума, херцогство — и вуйчо те крие от неприятелските сили в родината ти, които ще те обезглавят.

— До миналата година, когато навърших осемнайсет, вуйчо ти ми беше официален опекун. Сега работя за него като помощник-уредник.

Мъжете продължиха да си ядат сандвичите, оставяйки любопитството на Ийви незадоволено.

— Добре, ще опитам. Как Вуйчик…

— Трябва ли да ме наричаш така?

Ийви размисли и продължи:

— Да. Според мен, трябва. Как Вуйчик стана твой опекун?

— Джерико беше сирак в Детската болница.

— Виж ти! Съжалявам. Но как…

— Мисля, че се отговори на въпроса ти — каза Уил. — Ако Джерико пожелае да ти каже повече, ще го направи, както и когато реши.

На Ийви й се искаше да каже нещо остроумно, но беше гостенка тук, затова смени темата:

— Музеят винаги ли е толкова пуст?

— Какво имаш предвид? — озадачи се вуйчо Уил.

— Пуст, като изпразнен от човешки същества.

— Сега нещата са малко в застой.

— Застой ли? Та това е морга! Там се нуждаете от тела или сте загубени. Нуждаете се от реклама.

— Реклама? — откликна насмешливо Уил.

— Да. Чували сте за това, нали? Чудно модерно творение. Позволява на хората да узнаят за нещо, от което се нуждаят. Сапун, червило, радио или твоя музей, например. Можем да започнем с примамлив слоган от рода на „Музеят на американския фолклор, суеверията и окултното — вече сме заловили духа!“

— Добре си е и така — каза Уил, сякаш разрешаваше всичко.

Ийви подсвирна тихо.

— Не това видяха очите ми. Истина ли е, че градът се опитва да го вземе заради данъци?

— Кой ти каза? — Уил хвърли бърз поглед над смъкващите се по носа му очила.

— Таксиджията. И още, че си бил съвестник и вероятно болшевик. Не че има значение за мен. Просто си мислех да помогна да издокарате мястото. Да докарате някакви тела там. Да се изкарат кинти.

Джерико премести поглед от Уил към Ийви и пак към Уил. Окашля се и попита:

— Нещо против да пусна радиото?

— Моля — кимна Уил.

Гласът на говорителя долетя бълбукайки по жиците:

— А сега оркестърът на Пол Уайтмън ще изпълни „Wang Wang Blues“.

Оркестърът подхвана жизнерадостна мелодия и Ийви си затананика заедно с него.