Либа Брей
Ясновидците (20)

Смъртта ще избяга

Ийви лежеше във ваната с два дебели резена краставица на възпалените й очи и пееше въпреки щракащата болка в главата. Ще превземем Манхатън, Бронкс и Стейтън Айлънд също…

— Превзех Манхатън, и още как — измърмори тя. — И той… ме… превзе.

Потопи се под водата и се остави на ласките й, докато яростни удари по вратата не я накараха да излезе на повърхността.

— Къпя се — изкрещя тя.

— Ще се бавиш ли? — попита отвън Джерико.

Ийви сложи моравия си пръст под струята на горещата вода.

— Трудно е да се каже.

— Имам нужда да… ах…

— О, да му се не знае — въздъхна Ийви. — Добре, добре. Не искам да умреш от перитонит като Валентино. Само минутка.

Изплакна резените краставица и ги налапа. После извади запушалката на ваната, облече си хавлията и отвори с размах вратата.

— Всичко е на твое разположение.

Джерико влетя покрай нея и едва не я събори.

В кухнята Ийви си изстиска портокал, извади старателно семките от чашата и изпи на един дъх скъпоценната течност с два аспирина.

— О, Света Дево!

Много скоро след това Джерико излезе намръщен от банята.

— Какво ти е?

— Нищо.

Той седна на кушетката и си завърза кротко едната обувка, но неодобрението му увисна във въздуха като миризмата на ароматизираните й соли за вана. Тя не възразяваше да й се карат, но мразеше да я упрекват. Ядосваше я и я караше да се чувства малка, грозна и глупава. Затова запя жизнерадостно — за да се опълчи и на Джерико, и на болезнените пулсации в главата си.

— Великият голям град е прекрасна играчка, сътворена за момиче и за момче…

— Само се чудех дали това ще е обичайната ти рутина — обади се най-после Джерико.

— Обикновената ми рутина ли? Хм, ами мога да добавя дресирана маймуна. Хората ги обичат.

— Това ли е всичко за теб? Едно голямо парти?

Ийви вече беше наистина ядосана. Поне не се боеше да излезе навън и да живее, а Джерико изглежда не познаваше живота извън страниците на плесенясала стара книга и на всичкото отгоре, по нищо не личеше да изпитва интерес да го опознае.

— Много по-добре е, отколкото да прекарваш всяка вечер, потънал в тежки размисли като отдавна покойния брат на Байрон. Не прави такава кисела физиономия. Ти си човек, склонен към мрачни мисли! И какво добро ти носи това, а? На осемнайсет си, а не на осемдесет, човече. Поживей малко.

Джерико стана от кушетката.

— Поживей малко? Поживей малко? — изпусна едно горчиво „Ха!“ и продължи: — Само ако знаеше… — но спря внезапно.

Пред очите на Ийви той сякаш спусна с усилие едно почти механично спокойствие и махна:

— Няма значение. Не би разбрала. Трябва да тръгвам за музея.

Грабна том на Ницше с подгънати ъгълчета и затръшна вратата след себе си.

 

 

Ийви седеше на леглото на Мейбъл. Аспиринът не беше помогнал особено, но като истинско модерно момиче тя не искаше да лежи цял ден, за разлика от клетата Мейбъл, повалена от ужасен махмурлук. Тя лежеше свита и стискаше една купа в случай, че й се доповръща.

— Съвсем топла информация, днешните водещи заглавия: Любовта на живота ти не одобрява необуздания ми модерен начин на живот — изрече с престорена загадъчност Ийви. — Наистина, Мейбси, може би ще пожелаеш да преосмислиш — този човек разваля удоволствието на другите.

— И стомахът ми не одобрява нашия модерен начин на живот — отвърна печално Мейбъл, без да вдига глава от възглавницата. — Никога повече няма да пия.

— Всички казват така, сладурче.

— Но аз го мисля — изстена Мейбъл. — Чувствам се ужасно. Прекратявам връзката си с алкохола. — вдигна дясната си ръка. — Можеш да си нотариуса, пред когото да се закълна.

— Изповядано! Оповестено.

Мейбъл си пусна ръката, а на лицето й отново се изписа страдание. Ийви скочи от леглото.

— Какво? Ще повърнеш ли?

Мейбъл бръкна под леглото и извади оттам онова, което бе останало от диадемата на Ийви. Беше изкривена по средата, където някой очевидно беше стъпил. Няколко от кристалите липсваха, пауновите пера клюмаха като изнемощели танцьорки.

— Съжалявам.

— О-о… — Ийви преглътна една псувня.

Устата на Мейбъл потрепери и тя разбра, че приятелката й е на косъм от чутовен рев. Затова захвърли диадемата, сякаш беше боклук, и възкликна:

— Тази вехтория ли? Така и така ми беше омръзнала. Направила си ми услуга, момичето ми, че я отърва от собствените й мъки.

Мейбъл повдигна вежда:

— Лъжеш, нали?

— Да.

— За да ме накараш да се почувствам по-добре, затова ли?

— Не. За да накарам себе си да се почувствам по-добре. Иначе ще се разплача.

— Благодаря — Мейбъл успя да се усмихне слабо. После сви малкия си пръст и попита: — Приятелки до гроб?

Ийви хвана малкия пръст на Мейбъл със своя:

— Приятелки до гроб.

Целуна я по челото, загаси нощната лалота, пожела й да се наспи добре и си тръгна.

Излезе от „Бенингтън“ и тръгна покрай магазините надолу към Бродуей. В магазин за радиоапарати демонстрираха как работи последният им модел и бяха надули звука, за да привлекат купувачи. Ийви спря за момент и се заслуша, докато си червеше устните, оглеждайки се във витрината.

… Тук е Седрик Доналдсън на живо от Рузвелт Фийлд, Лонг Айлънд, където само преди минути Джейк Марлоу приземи своя „Америкън Флайър“ — аероплана, който сам е изобретил. Можете да чуете възторга на хората, събрали се тук в този прекрасен есенен ден да посрещнат като герой милионера — изобретател и индустриалец! Тук е и духовият оркестър на колежа „Бейсайд“, който изпълнява „Знамето ни е вечно“.

Продавачът изгледа неодобрително Ийви през стъклото. Тя отпусна ръце и вдигна крак като за марш, отдаде чест на мъжа и продължи лъкатушещия си път към музея. Но пред вестникарската будка спря и замръзна. Първата страница на „Ню Йорк Дейли Мирър“ тръбеше ЛУДИЯТ ОТ МАНХАТЪН ОТНОВО НАНЕСЕ УДАР! Грабна вестника, прелисти рекламата на магазин за бинокли, с които да се наблюдава Соломоновата комета, и мина на следващата страница.

— Ей, хубавице, ще платиш ли? — попита продавачът и протегна длан.

Ийви му даде пет цента, стисна здраво вестника и измина тичешком остатъка от пътя до музея.

Уил седеше в библиотеката със Сам и Джерико. Беше бледен.

— То… току-що разбрах — изрече запъхтяна Ийви и вдигна вестника.

— Томи Дъфи. Дванайсетгодишен — едва пошепна Уил. — Убиецът му е отрязал ръцете.

Стомахът на Ийви се сви от ужас.

— Убиецът същият ли е? — попита тя.

Уил кимна.

— Преди това изпратил на вестниците писмо с предупреждение.

Джерико отвори късното издание от предишния ден на „Дейли Нюз“ и зачете:

— В ония дни човеците ще търсят смъртта, ала няма да я намерят; ще поискат да умрат, ала смъртта ще побегне от тях. Защото Звярът ще се надигне, когато кометата лети.

— Изглежда този тип обича внимание — отбеляза Уил. — Оставил е друга бележка до тялото.

Ийви разгърна тънката пергаментова хартия, твърде сходна с онази, първата — на нея имаше магически знаци.

— Внимателно с това. Зае ми го детектив Малой — обясни Уил.

— В ония времена младите бяха бездейни. Ръцете им не държаха рало и те не ги вдигаха за молитва и за възхвала на Господ, нашия Бог. И Господ се разгневи и заповяда на Звяра шестата Жертва, Жертва за смирение. — прочете Ийви. — Ръцете. При Рута бяха очите, а при Томи ръцете. Защо?

— Липсва всякаква логика — съгласи се Уил.

— В убийството на дете не може да има логика.

— Имах предвид символиката. — Той вече беше станал и крачеше из стаята. — Томи е бил поставен в определена поза: провесен с главата надолу и с един сгънат крак. Това не е християнски, а езически символ. Както Обесения на картата Таро. Загатва за магия или мистицизъм. Но това е намерено в задния джоб на момчето.

Уил постави на масата тъничка брошура. На корицата мъж в бяла роба и островърха шапка стоеше под отворена Библия и кръст и биеше камбаната на независимостта, а призрачното лице на Джордж Вашингтон го гледаше одобрително.

— Добрият гражданин — прочете Ийви. — Какво е това?

— Месечно издание на Църквата на Огнения стълб — каза Уил. — Но е и силна подкрепа на Ку-клукс-клан.

— Мислиш, че Кланът е убил момчето, така ли?

— Възможно е. Както, разбира се, е възможно брошурата да е била там преди убийството. Но е без значение, защото Томи Дъфи е ирландец. Рута Бадовски — полякиня. Убиецът навярно питае омраза към чужденци.

— Може да е антикатолик — предположи Джерико.

— Тия не се нуждаят от кой знае каква причина — измърмори Сам.

Ийви знаеше, че в Зенит има мъже от Ку-клукс-клан. Хора като бащата на Харолд Броуди ги подкрепяха. Но нейните родители някога бяха католици. Ирландците О’Нийл. И баща й беше участвал многократно в демонстрации против Клана и религиозния му фанатизъм.

— Кога тръгваме? — попита Ийви.

— Накъде, кукло — поинтересува се Сам.

— Отиваме до тази Църква на Огнения стълб да поразучим наоколо, не е ли така?

— Аз не мога — въздъхна Уил. — веднъж помогнах да предявят обвинение на тамошния глава на Клана. Знаят ме.

— А детектив Малой? — попита Джерико.

Уил въздъхна повторно:

— Сутринта изпрати там хора, но не ги допуснали да влязат. Преподобната Алма Бридуей Уайт, епископ на Огнения стълб, заплашва със съдебен процес всеки път, когато човек дръзне да изрече дума против Църквата.

Ийви се изправи:

— Ами ако ние с Джерико се представим за младоженци, които проявяват интерес да се присъединят към църквата? Тогава бихме могли да проникнем там и да видим какво ще успеем да открием.

— Ти… и аз ли? — попита Джерико и вдигна очи.

— Занасяш ли се? — подскочи Сам. — Гигантът Фредерик^[1] ще бъде изяден жив.

— Мога да се грижа и сам за себе си, благодаря.

— Не се засягай. Ти си прекрасен човек. Но за тая работа имате нужда от някой, който да действа. На доверено лице. Освен това някой трябва да шофира.

— Аз мога да шофирам — отсече Ийви.

— Ийви може да шофира — намеси се Джерико, в очите на когото имаше предизвикателство.

— Чудесно, отиваме всички — заяви Сам. — Но намеря ли кола, на кормилото съм аз.

— Както искаш — каза Уил. — Ийви, ще дойдеш ли за момент в кабинета ми, моля?

— Никой не ми дава да карам. Аз съм добър шофьор — измърмори Ийви и последва Уил в кабинета му.

Той извади плоска сребърна бутилка от едно чекмедже и отпи глътка.

— Значи наистина имаш контрабандна пиячка? — отбеляза Ийви.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но това е магнезиево мляко „Филипс“, защото стомахът ми е разстроен. Не е за чудене след онова, което видях тази сутрин. Не е нужно да сядаш. Ще бъда кратък. Еванджелин, не съм майка ти, но това не значи, че нямам критерии за поведение. Няма да търпя повече да се прибираш пияна посред нощ — Уил я погледна право в очите и на Ийви й хрумна, че никога досега не са я гледали толкова критично.

— Но, Вуйчик…

Уил вдигна ръка и възпря възражението й, преди то да набере скорост.

— Само ще ти напомня, Еванджелин, че влаковете между Ню Йорк и Охайо вървят в двете посоки. Разбра ли ме?

Тя преглътна с мъка и отвърна:

— Схванах.

— Не възразявам да се наслаждаваш на онова, което Ню Йорк предлага, но наистина държа да си разумна и предпазлива. Все пак в града ни има убиец на свобода.

Ийви изведнъж се сети за страницата, която отбеляза предишния ден, за да му я покаже.

— О, каква съм и аз! Исках да ти кажа, струва ми се, че открих нашия символ в една книга в библиотеката. Нещо за религиозен орден — Братята, Братството… ох, какво беше?

Върнаха се в библиотеката. Тя започна да преравя купчините книги, а Джерико оправяше безпорядъка след нея.

— Ето я! — извика Ийви и хукна надолу по витата стълба. — Религиозен плам и фанатизъм в централен и западен Ню Йорк. Книгата е страхотно лекарство против безсъние, но в нея има ето това — и тя отвори на страницата с рисунката на пентаграмата в кръга на змията, захапала опашката си. — Братството! Това е! Знаеш ли какво е?

— Не, но познавам човек, който навярно знае — доктор Георг Поблоски от Колумбийския университет. Той е професор по религия и стар мой приятел. Веднага ще му позвъня — Уил излезе бързо от библиотеката.

— Би ли искала ти да поемеш първата смяна, или аз да го сторя? — попита, след като се окашля, Джерико сякаш всеки момент в музея щяха да нахлуят посетители.

— Къде е Сам? — осведоми се Ийви.

— Отиде при свой приятел за кола.

— О, да, сигурна съм — подхвърли присмехулно тя.

— Мога аз да поема първа смяна, ако искаш — предложи Джерико.

— Не, аз.

Беше му все още ядосана за малката сутрешна лекция и нямаше да му позволи да се прави на мъченик.

Тя тръгна из залите, погълната от мисли за убийството и за партито предишната вечер. Може би не биваше да разкрива чак толкова умението си да чете по предмети. Ами ако те вече очакват да го прави всеки път? Ако на трезва глава са решили, че е странна и будеща страх, и изобщо човек, способен навярно да разгадае тайните им, които толкова старателно са крили? Закле се занапред да е по-внимателна.

Беше обаче любопитна за Ясновидците, за които Уил спомена през онзи първи неин ден в музея, затова намери книгата за Либърти Ан Ратбоун, сви се до камината и я зачете.

Пророчествата на Либърти Ан Ратбоун, записани от нейния брат и предан слуга-привърженик Корнелиус Т. Ратбоун

Днес милата Либърти Ан лежи в състоянието, в което изпадна, откакто отиде на разходка в гората, говори тихо и благоговейно за съзрените от нея чудеса; друг път е разстроена и шепне предупреждения за настъпващите ужасни събития. Тя сякаш гледа в необятна небесна бездна, където обитават само ангелите и всевиждащите очи на провидението. Записал съм на мига думите й:

„Ние сме Ясновидците. Били сме и ще бъдем. Това е сила от огромната енергия на земята и хората й, страна, отредена за заклинание, докогато то е нужно. Виждаме мъртвите. Разговаряме с неспокойните души. Ходим насън. Прозираме смисъла на всяко нещо в ръката ни. Бъдещето се разгръща пред нас като карта на моретата, по които ни предстои да плаваме.“

Ийви отгърна развълнувана страницата.

„Сигурността не струва цената на свободата. Сърцето на съюза няма да издържи… Небесата горят с необикновен огън. Вратата на безкрайността е отворена. Мъжът с цилиндъра ще дойде отново с бурята… Окото не вижда.“

В края на страницата имаше малка рисунка на око, обкръжено от слънчеви лъчи, и мълния под него.

„Ясновидците трябва да се възправят, иначе всичко ще рухне.“

Затвори книгата и я прибра. Очевидно Корнелиус Ратбоун бе обичал сестра си. Дали я е сънувал след смъртта й, както тя сънуваше Джеймс? Ръката й потърси утехата на половиндоларовата монета. Беше уморена след последната дълга нощ. Следобедното слънце нахлуваше през прозорците и от топлината му, както и от топлината на камината, в стаята беше задушно. Ийви отпусна глава върху ръцете си и заспа.

Сънува града. Улиците, наподобяващи каньони, пустееха, прозорците оранжевееха от залязващото слънце, а в далечината се сбираха застрашителни черни облаци. Тя извика, но нямаше жива душа. По улицата се носеха вестници и се издигаха към притихналите сгради. Усети нечие присъствие. Невидими сенки. Сенки на хора. Обърна глава точно навреме и видя как отстъпват в нажежения мрак. Шушукане: „Тя е една, една от тях. Не можеш да ни спреш. Нищо не може да ни спре.“

Ийви зави зад един ъгъл и с изненада видя Хенри, който също вървеше по улицата и като че ли търсеше някого. Забеляза я и очите му се разшириха. „Какво правиш тук, Ийви? Не ме помни“, каза той и когато тя отново погледна, него вече го нямаше. Но някой друг тичаше към нея и Ийви откри, че изобщо не е в състояние да мръдне — страхът я парализираше. Фигурата наближи. Беше момиче с блестяща черна коса и тъмнозелени очи. Имаше нещо смътно познато в момичето; Ийви бе готова да се закълне, че я е виждала и преди. После се сети — сервитьорката от ресторанта в Чайнатаун. Момичето държеше особен нож. Изглеждаше сърдита и разстроена, когато извика: „Не бива да си тук! Събуди се!“

— Ийви, събуди се.

Сам разтърсваше раменете й. Ийви се събуди, примигна и видя, че е в музея. Слънчевата светлина все още струеше през цветните стъкла на прозорците.

— Сънуваше.

— Така ли? — протегна се тя.

Сърцето й продължаваше да бие припряно.

— Тоя сън ще да е бил истински кошмар. Ти викаше.

— Истински кошмар — кимна тя.

— А-а, хубавице, нищо чудно с тия приказки за убийството. Разкажи го на приятелчето си Сам. Аз ще те пазя.

Той приседна на стола до нея и отмахна нежно една паднала над очите й къдрица, но усмивката му пак имаше онова вълче нещо като на Пенсилванската гара.

Ийви му хвърли дълъг невинен поглед и каза:

— Е, сънувах, че съм сам-сама в Ню Йорк…

— Горкото дете.

Сам обви с ръка раменете й.

— Вървях по улиците и търсех хора… но нямаше никого…

— Ужасно…

Сам стоеше толкова близо, че тя усети миризмата му на мускус.

— Изведнъж се оказах на Пенсилванската гара… — Ийви направи пауза. — И там стана най-ужасното.

— И какво беше то, хубавице? — измърка Сам.

— Една абсолютна гад ми открадна двайсет долара.

Тя го бутна в гърдите и той едва не падна назад, но в последната минута се задържа.

После се ухили и обяви:

— Тъкмо дойдох да ти кажа, че имаме истински жив и платежоспособен посетител, който чака във фоайето и иска обиколка из музея.

— Изпрати Джерико — отсече тя и се протегна.

— Оня пита за вуйчо ти, но аз му казах, че тук вие завеждате нещата, ваша Светлост — Сам й се поклони.

— Дали ще успееш да се въздържиш да не откраднеш нещо докато ме няма? — попита тя и го изгледа зверски.

— Опитвам се да открадна единствено сърцето ти — захили се Сам.

— Не си чак такъв талантлив крадец, Сам Лойд.

Във фоайето завари млад мъж с измачкан костюм. Стоеше досами външната врата, мачкаше шапката си в ръце, а от горния джоб на сакото му стърчеше бележник.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита Ийви с най-дружелюбната си усмивка.

Мъжът престана да си мачка шапката и й протегна ръка като търговски пътник.

— Приятно ми е. Хари Снайдър от Уисконсин. Чух за вашия музей и реших да го видя с очите си. Нямам търпение да разкажа на всички там в родния край за него.

Ийви щеше да си изяде шапката, ако Хари наистина е от Уисконсин. И да изяде втора, ако името му беше Хари Снайдър.

— Добре дошли в Музея на американския фолклор, суеверията и окултното, мистър Снайдър — изрече тя провлечено фамилното му име. — Насам, моля.

Поведе го от помещение в помещение, като му обясняваше различните експонати, разказваше увлекателно историята на всеки, както безброй пъти бе чувала да го прави Уил и не пропусна да добави и някой от собствените си цветисти изрази. През цялото време мъжът си записваше в бележника, сякаш очакваше всеки момент да се появи дух.

— Чух от приятел, че вие тук помагате на полицията в разследването на онова убийство — на лудия в Манхатън, де. Звучи ужасно. Имате ли вече някакви улики? — попита той и вдигна статуетка от седемнайсети век сякаш беше солница.

Ийви я измъкна от ръцете му и я постави обратно на масата.

— Вуйчо ви казвал ли ви е нещо по въпроса? Убиецът наистина ли изпълнява сатанински окултен ритуал? Каква е неговата гледна точка?

— Боя се, че по заповед на детектив Малой съм се заклела да пазя тайна.

Мъжът се приближи.

— Не мога да не отбележа, че добрият офицер Малой не е тук. Какво, да речем, направи убиецът с очите на онова клето момиче? Някой каза, че ги пратил с бележка по пощата на полицията. Истина ли е?

Ийви присви очи и попита:

— Кой сте вие всъщност?

— Хари Снайдър от…

— Я стига — сопна се тя.

Мъжът се ухили и размаха закачливо пръст.

— Хванахте ме — и стисна силно ръката й. — Аз съм Т. С. Уудхаус, репортер от „Дейли Нюз“. Опитвах се да хвана вуйчо ви за коментар, но той е по-труден от Калвин Кулидж. Но, ах, изглежда съм се целил в погрешния член на семейството?

Моливът на Т. С. Уудхаус висеше в очакване над бележника му.

— Радвам се, че ви прибрах парите на входа, мистър Уудхаус. Ще ви покажа изхода.

И тя тръгна към вратата, тракайки с токчетата си по мраморния под. Т. С. Уудхаус забърза до нея.

— Наричайте ме Т. С., моля. Хайде, не искате ли да видите името си във вестниците? И да го покажете на всичките си приятели у дома? Можем да сложим дори снимката ви — на такова хубаво момиче като вас. Ами, да, ще бъдете лицето на Манхатън.

Ийви спря и се запита не заслужават ли награда за цялата тази работа, която вършеха? Защо да не се прочуят с нея? Но все пак ако вуйчо й разбере за това, щеше да побеснее. Беше обещала да не създава повече неприятности. А това със сигурност беше неприятност, която сама си търсеше.

— Съжалявам, мистър Уудхаус, не мога.

Т. С. Уудхаус притисна шапката до гърдите си и подхвана:

— Чуйте, ще бъда откровен с вас, мис О’Нийл. Тази история ми е нужна. Има вероятност тя да се превърне в билета ми за по-нагоре в професията. Желали ли сте някога нещо толкова силно?

Т. С. Уудхаус й напомняше за преждевременно пораснал своенравен ученик — висок, мършав и пълен с очевидна суетлива енергия; лунички покриваха лицето му с остри черти, а малките сини очи под гъстата тъмна коса и правите вежди като че ли не спираха да наблюдават и да събират впечатления. Но в тези очи имаше решимост, която Ийви също схвана отлично.

— Това не ме засяга.

— А би могло.

Сините очи се впиха в нея.

— Какво искате? Кажете. Искате ли във всички клюкарски вестници да се появи хвалебствена статия за вас? Дълга колонка, в която да пише, че милионери се бият за ръката ви? Мога да го осигуря.

— Дори не можете да направите така, че това да се случи, мистър Т. С. Уудхаус. Как ще ми помогнете, а?

— Правя удар с тази история, давам на „Дейли Нюз“ изключителна информация и ще съм в състояние да ви осигуря, каквото искате. Услуга за услуга. И така — честна сделка.

Той отново протегна ръка, за да стисне нейната, но Ийви я пренебрегна.

— Тук нещо е много тихо — отбеляза Т. С. Уудхаус и изводът му не беше погрешен.

— Просто следобедно затишие.

Т. С. Уудхаус оправи шапката си, сякаш това му бе първа грижа и каза:

— От това, което чувам, тук цари голямо затишие. Всъщност разбрах, че има изгледи следващата пролет градът да затвори това място. Освен ако, разбира се, то не започне да носи печалба.

Ийви прехапа устни и обмисли последните му думи. Чудила се беше как да превърнат музея в място от голямо значение, а сега възможността просто й се предоставяше. Уил беше гений, но почти никакъв бизнесмен. Ако някой трябваше да спаси положението, беше ясно, че това е тя. Щеше да помогне на музея, а ако покрай това помогнеше и на себе си, какво толкова?

— Аз ще сключа сделка с вас, мистър Т. С. Уудхаус. Тук имаме нужда от посетители. Ще ви кажа каквото знам — като анонимен източник — а вие ще напишете колко прекрасен е музеят, какви важни личности го посещават. Можете, разбира се, да споменете, че племенницата, мис Ийви О’Нийл, помага на вуйчо си Уил в разследването на тези ужасни убийства. И ако случайно снимката ми се появи във вестниците, също ще е прекрасно. Не мога да им попреча, нали?

— Не, разбира се — Т. С. Уудхаус се усмихна широко и килна шапката на тила си. — всеизвестен факт е, че вестниците се продават по-добре, ако красиви момичета украсяват страниците им.

— Значи имаме сделка?

— Имаме сделка.

По този повод двамата си стиснаха ръцете и моливът на Т. С. Уудхаус отново увисна над бележника.

— Готов съм, стига вие да сте готова. Знаем, че убиецът оставя окултни символи. Какви са те?

— Пентаграма в кръг от змия, захапала опашката си. Убиецът го поставя на телата им. Оставя и религиозни бележки. Вуйчо смята, че имат връзка с Откровението на свети Йоан.

Моливът на Т. С. Уудхаус пробяга бързо по бележника.

— Това е добро. Убиецът на Откровението! Харесва ми.

— Все още не знаем дали това е истина…

— Няма значение — физиономията на Т. С. Уудхаус изобразяваше непреклонна решимост. — Аз съм пресата. Аз ще го направя истина. Какво друго?

— Това е всичко засега. Очаквам статията, мистър Т. С. Уудхаус.

Той сложи молива зад ухото си, пъхна бележника в джоба си и отново й протегна ръка.

— Беше чудесна, Ийви. Не се тревожи — аз винаги спазвам обещанията си.

Тя се надяваше да е така. Щом не бе по силите на Уил музеят да работи, нищо чудно тя да успее. А и ако иска да остане в Манхатън и след като трите й месеца изтекат, налагаше се да започне да работи за свое място и за свое име. Приятел като Т. С. Уудхаус би се оказал много полезен.