Либа Брей
Ясновидците (35)

Погрешният човек

Мемфис беше разсеян. През целия ден си повтаряше като на запис срещата си с Тета, вълнението от бягството им на косъм от полицаите, погледа й, когато стана ясно, че са се измъкнали — благодарен и леко свенлив. В онзи момент Мемфис не искаше нищо друго, освен да я грабне и понесе в романтична целувка. Всъщност тъкмо мисълта за тази целувка едва не го въвлече в неприятности, защото при сутрешното си посещение във фризьорския салон на мисис Джордан, за да запише залаганията, обърка нейните числа с числата на мисис Робинсън — жената, която мие косите на клиентките.

— Мемфис, къде ти е главата? — упрекна го добродушно мисис Джордан, а той се извини и хукна към „Флойд Брадърс“.

Папа Чарлс беше свикал съвещание в „Делукс“, един от ресторантите, негова собственост, за да обсъдят катастрофалното нападение на полицията предишната нощ. Увери ги, че случилото се е незначително, дребно недоразумение, на път е да бъде разрешено по най-добрия начин и много скоро катинарите ще бъдат свалени от вратите на „Хотси Тотси“. Но си личеше, че зад изисканите маниери и спокойната му реч бушуват нерви. Подсказваше го тикът на брадичката, който беше виждал няколко пъти преди, когато на Папа Чарлс се налагаше да се справи с много пиян агресивен посетител или дрогиран контрабандист. Така или иначе обаче Мемфис мислеше само за Тета.

Тета. Тета. Тета. Беше срещнал момичето на мечтите си — момиче, което сънуваше неговия сън — и то само за да я загуби в тълпата. Тъкмо усети, че съдбата му добива някаква форма, и всичко отново изчезна. Не знаеше къде живее, откъде е; дори не знаеше фамилията й. А натрапливата птица отново се появи, следвайки го по петите.

— Къш! — отпъди я той с ръка. — Махай се!

Сега пък закъсняваше да вземе Исая от училище. Влезе в класната стая с порой от извинения, но брат му не искаше да чуе нито едно. На улицата разгневеното момче зарита едно камъче и в крайна сметка го бутна в канавката, за да си го подритва отново друг път:

— Трябваше да ме вземеш в три!

— Налагаше се да свърша една работа, Ледено човече.

— Каква работа?

— Моя работа. Не твоя.

— Другия път ще си тръгна сам.

— Другия път няма да закъснея.

— Сигурно си бил с Креолската принцеса — измърмори Исая.

Мемфис се закова на място:

— Къде чу това?

— Снощи го видях написано в тетрадката ти — разсмя се момчето. — Мемфис си е хванал момиче! Мемфис си е хванал момиче!

Мемфис сграбчи ръката му и извика:

— Чуй ме сега. Онази тетрадка е лична. Тя е моя. Разбра ли?

Исая вирна брадичка.

— Пусни ми ръката.

— Обещай ми!

— Пусни ме! — Исая се отскубна и хукна по оживената улица.

Беше непредсказуем, като се ядосаше, а и като нищо можеше да разкаже всичко на Октавия.

Мемфис омекна. Нямаше нужда да си изкарва безсилието върху Исая, колкото и да го беше яд на него.

— Не буйствай, Ледено човече. Хайде, нека отидем при мистър Реджи за по хамбургер, а? Ако искаш, ще седнеш на бара на въртящите се столове и ще се въртиш, колкото си искаш. Но не го прави много бързо, за да не си повърнеш хамбургера.

Исая спря. Носът му течеше.

— Искам шоколад — заяви той.

— Тогава ще ти вземем шоколад — обеща Мемфис.

Тревожеше се за малкия си брат. Сестра Уолкър откри съвсем случайно необикновената му дарба. Преди около шест месеца тя се пресели в Харлем и един ден дойде да посети Октавия. Била стара приятелка на майка му и вестта за нейната кончина дълбоко я натъжила.

— Виола беше добра жена — каза сестра Уолкър.

Октавия я изгледа много критично, очевидно не я хареса и каза:

— Странно, никога не ми е споменавала за вас. А ние бяхме толкова близки.

— Е, дори сестрите си имат съкровени тайни.

Мемфис беше сигурен, че това никак не се хареса на Октавия.

Но когато мис Уолкър предложи да се занимава с Исая по математика — предмет, който му създаваше главоболие, при това безплатно, Октавия отстъпи. Един ден, докато сестра Уолкър използваше картите, за да го учи на умножение, Исая започна да ги отгатва, преди да ги е видял, и тя го попита дали може да прави и други неща. Твърдеше, че това било умение и можело да му е от полза в живота. Започна да го насърчава да работи над него, сякаш е учебен предмет. Мемфис не виждаше как умението ще помогне на брат му да се развива и израства в живота като например музикалните умения на Гейб или умението на учителката мисис Уорд да решава математически уравнения. А и ако Октавия разбереше какво всъщност става в дома на сестра Уолкър, щеше да изпадне в невиждан гняв. Но това беше важно за Исая. Караше го да се чувства специален и щастлив като преди, когато майка им беше жива и играеше с тях на криеница, докато простираше прането в градината, която си деляха със семейство Тусан на 145-а улица. Мемфис все още чуваше смеха и думите й: „Добре, а сега да видим дали вие двамата сте толкова добри да приберете тези чаршафи, както добре се криехте между тях.“

Бяха добри времена. Баща му, който свиреше в оркестъра на Джералд Локхарт, се прибираше вкъщи и питаше весело:

— Я да видим сега какво са правили днес братята Кембъл?

На Мемфис му липсваше миризмата на бащината му лула в предната стая и понякога, когато минаваше покрай магазина за цигари на Ленокс авеню, се спираше просто за да възкреси поне мъничко милия спомен.

— Грижи се за Исая — заръча майка му.

Останала само кожа и кости, тя не ставаше от леглото, а погледът в очите й беше празен.

— Обещай ми.

И той й обеща. След три дни я погребаха в гробището Уудлон. Оркестърът на Джералд Локхарт се премести в Чикаго и баща му замина с тях с намерението да ги вземе при себе си, щом спести достатъчно пари. Но те изглежда все не бяха достатъчни и момчетата продължаваха да живеят в задната стая у Октавия. Единствено Исая остана от онова щастливо време, когато семейството им живееше заедно; когато трябваше просто да влезеш в някоя стая, за да чуеш как някой се смее, или да извикаш:

— Кой чука на вратата ми?

Затова Мемфис не изпускаше нито за миг брат си. Не беше сигурен, че ще го преживее, ако с момчето се случеше нещо.

Но всичко това бе минало и той нямаше намерение да мисли постоянно за него.

Предишната вечер с Тета му даде нова надежда. Тя беше някъде там, в този град и Мемфис възнамеряваше да я търси и отново да я открие.

В дрогерията той и Исая седнаха на бара, мистър Реджи взе поръчката и сложи два хамбургера на скарата. Обръщаше ги с шпатулата си, а те цвърчаха успокояващо. После мистър Реджи им ги сервира в чинии заедно със сода за Мемфис и шоколадов шейк за Исая. Момчето веднага се зае лакомо с шейка и по брадичката му потече сладолед.

— Май съм точно на време — изникна изневиделица Гейб, тръсна се на стола до Мемфис и си отхапа голяма хапка от хамбургера му, после заяви гръмко: — Ей, Кембъл, тъкмо ти си човекът, когото търсех. У Алма ще има парти. Отиваме. О, и ще си вземем добра пиячка.

Гейб му подаде пачка банкноти.

— Не пред Исая — прошепна му Мемфис.

— Той не знае за какво говорим. Наслаждава се на шейка си.

— Не знам какво? — попита момчето.

Мемфис хвърли на приятеля си поглед, който говореше: „видя ли?“

Гейб сви устни и скръсти ръце на гърдите си.

— Ей, малкия, да нямаш някакви там вълшебни уши?

— Не, но имам способности.

— Исая — извика Мемфис, за да го спре.

— А, така значи. Сега разбирам — подразни го Гейб.

— Хайде на бас, че знам колко пари имаш в джоба си — Исая направи цял кръг със стола си.

— Исая, Гейб няма време за твоите игрички — прекъсна го рязко Мемфис. — Яж си сандвича.

Момчето присви очи. Мемфис познаваше отлично този поглед: след него обикновено трябваше да се очаква неприятност.

— Имаш две банкноти от пет и един долара и две монети от по двайсет и пет цента. Освен това адреса на жена на име Цимбелин.

Гейб си изпразни джобовете и очите му едва не изхвръкнаха.

— Откъде знаеш?

— Казах ти! Имам талант. А и мога да пророкувам.

— Изобщо не го бива да прави такива неща. Исая, престани да разправяш празни приказки — Мемфис стрелна брат си с остър поглед.

— Ще разправям каквото си искам — озъби се в отговор момчето.

— Ще разправя каквото си иска — захили се Гейб. — Кажи ми още нещо, малчо.

— Понякога виждам бъдещето на хората.

— Исая, престани веднага. Така или иначе вече трябва да си вървим…

— Я задръж, брато. Момчето иска да ми предскаже бъдещето. Е, кажи ми, Исая, ще стана ли изгряващата звезда на Оке Рекърдс?

— Трябва да пипна нещо твое.

— Мистър Реджи, сметката, моля — извика Мемфис. — Колко ви дължим?

— Изчакай минутка, Мемфис — отвърна мистър Реджи, понесъл две чинии.

— Казвай — прошепна Гейб и протегна ръката си към Исая.

Момчето я взе в своята и се съсредоточи, но след дълга пауза я пусна бързо и се отдръпна с широко отворени очи.

— Какво видя? Не ми казвай, че е нещо страшно — пошегува се Гейб.

— Нищо не видях — отвърна Исая и Мемфис дори не го поправи.

Брат му го гледаше с онези много големи очи и Мемфис знаеше, че, е видял нещо, което го е изплашило.

— Хайде, грабвай си палтото, Ледено човече.

Само че Гейб не мирясваше.

— Давай, давай. Кажи какво видя за твоя стар приятел Гейбриъл, а?

— Под моста… не минавай под моста — отвърна тихо Исая. — Той е там.

— Какъв мост? Кой? Какво ще ми се случи, ако го направя?

— Ще умреш.

— Исая! — изръмжа Мемфис. — Той няма това предвид, брато. Просто се забавлява. Кажи, че съжаляваш, Исая.

Все така с широко отворени очи момчето премести поглед от Гейб към брат си, после отново към Гейб и промълви тихо:

— Извинявай, Гейб.

— Ти само се забавляваше ли, човече? — попита го Гейб.

— Точно така — прошепна Исая с набедена глава.

Лицето на Гейб се отпусна в усмивка, отчасти на облекчение, отчасти на досада.

— Малки братчета — поклати той глава, тупна Мемфис по гърба и му напомни: — Не забравяй за оная, другата работа, ясно?

— Няма — отвърна Мемфис.

Слепият Бил Джонсън седеше в ъгъла с паница супа в ръце, която Реджи бе така добър да му даде. Супата беше рядка, но топла и той ядеше бавно, наострил ухо към сцената на бара. Паницата вече беше празна и той стана, метна, сумтейки, китарата на гърба си и затропа с бастуна навън към улиците на Харлем. Въздухът миришеше на надвиснал дъжд. Бил не обичаше дъжд. Напомняше му за Луизиана, за времето, когато беше син на изполичар, имаше две здрави очи, по цял ден береше памук, а дъждът мокреше до кости човек, мъчещ се да си изработи нормата. Напомняше му за деня, когато собственикът, мистър Смит, го наби с ремък, понеже свири на китара, вместо да бере памук, и за това как по-късно половината му реколта се съсипа, а подпухналото тяло на мистър Смит, подуто като торба изгнил ориз, намериха в реката. Плъзнаха слухове, че на Бил Джонсън не може да се има доверие, че по нещо прилича на гущер; че той стоял на кръстопътя нощем и сипел клетви срещу Папа Легба — посредника между боговете и хората. Че е плюл върху кръста. Че е продал душата си на дявола.

В деня, когато мъжете в тъмни костюми пристигнаха в бивака, валеше. Похабената реколта бе привлякла вниманието им. Говореше се за вероятността да го е сторил Бил Джонсън; бил способен да умъртви от състрадание старо куче, но щом е гневен, ако държи в ръката си пеперуда, тя ще умре. Мъжете в тъмни костюми седяха в гостната на мисис Тейт преднамерено спокойни и търпеливи, усмихнати и безкрайно любезни и пиеха лимонада от запотени чаши.

Доведоха им Бил. Тогава той бе висок метър и осемдесет, мускулест и як двайсетгодишен мъж с гладка тъмнокафява кожа и без позорните печати по тялото, които предците му бяха носили посрамени. Бил седна на стар тръстиков стол с ръце на коленете, а мъжете започнаха да задават въпроси: Иска ли да помогне за запазване на сигурността на държавата? Би ли желал да попътува с тях, за да поговорят?

Жадуваше да се махне от онези поля, да се измъкне от Луизиана и от мъжете с бели качулки, които подпалваха нощта с техните кръстове. Затова замина с мъжете в тъмни костюми, седнал на задната седалка на колата им с перденца на страничните прозорци. Направи, каквото искаха от него. Каза им как това изхабява тялото му, показа им как се превива гръбнакът му, как посивява косата му. Беше само на двайсет, но изглеждаше на петдесет. Мъжете разцъфтяваха в същите онези любезни усмивки и казваха:

— Само още един път, Бил.

А когато зрението му се сви до точици мътна светлина, която накрая стана черна, те го отпратиха без нищичко освен китарата, белег на кожата и ръкостискане, придружено с предупреждение да си трае. Не виждаше, тялото му бе употребено и съсипано. А дарбата му — ако онова можеше да се нарече дарба — като че ли също го напусна. Колко пъти бе вил към небето и молил да си я върне отново? После преди три месеца най-неочаквано усети първите трепети на надежда. Сега се нуждаеше само от точната искра, която да задейства дарбата му.

Братята Кембъл изхвръкнаха от дрогерията на Реджи и звънчето над вратата иззвънтя. Бил ги чуваше, че се карат. По-малкият Кембъл имаше дарбата — беше съвсем ясно, а по-големият държеше това да остане в тайна. Беше умно от негова страна. Да разкриваш такива тайни на когото ти падне, не водеше до нищо добро. Рискуваш да попаднеш на погрешния човек. На някого, за когото дори не подозираш, че е опасен.

Първите дъждовни капки цопнаха на черните очила на Бил и той се намръщи. Проклет дъжд. Почеса неволно белега на лявата си ръка и затропа с бастуна си надолу по хълма.