Либа Брей
Ясновидците (26)

Живот и смърт

Мемфис откъсна листа от тетрадката си и го смачка отвратен. Опитваше се да работи върху поемата за майка си и нейното палто от тъга, но нищо не излизаше и той се зачуди дали не е обречен да е пропаднал писател, какъвто и лечител беше.

Вятърът изсвири в есенните листа. Беше април, когато майка му умря, и пъпките на дърветата се превръщаха в цветове, както момичетата се преобразяват свенливо в млади дами. През пролетта нищо не бива да умира. Баща му го събуди. Очите му тънеха в черни сенки.

— Време е, сине — и той поведе сънения Мемфис през тъмната къща към стаята на майка му, където гореше самотна свещ. Майка му потръпваше под тънко одеяло.

— Моля те, сине. Трябва да го направиш. Трябва да я задържиш тук.

Баща му го отведе до леглото. Майка му вече беше само кожа и кости, а изтънялата й коса приличаше на захарен памук. Тялото й не помръдваше. Тя гледаше в тавана и очите й следяха нещо отвъд зрението на Мемфис. Той беше на четиринайсет.

— Хайде, започвай, синко — подкани го пресекливо баща му. — Моля те.

Мемфис се боеше. Майка му изглеждаше тъй близо до смъртта, че не виждаше как би я спрял. Беше проявявал желание да я лекува преди, но тя не му позволи и отсече твърдо:

— Няма да допусна синът ми да носи отговорност за това. Каквото има да става, ще стане — за добро или зло.

Но Мемфис не искаше майка му да умре. Сложи ръцете си на нея. Очите й се разшириха и тя се опита да поклати глава, да отмахне ръцете му, но беше твърде немощна.

— Ще ти помогна, мамо.

Тя разтвори напуканите си устни, за да каже нещо, ала звук не излезе. Мемфис усети как дланите му се затоплят, после потъна, повлечен от неконтролируеми течения. Не ги разбираше. Те обаче отнесоха и двамата в по-голямо и непознато море. Когато, лекувайки, изпадаше в транс, винаги усещаше присъствието на духовете около себе си. Беше спокойно и покровителствено присъствие и той никога не изпитваше страх. Но този път бе различно. Оказа се в натежало от мъгла тъмно гробище. Приближаващите все по-плътно сенки не бяха толкова великодушни. Мършав сив мъж с цилиндър седна на един камък и сви ръце в юмруци.

— Какво ще ми дадеш за нея, лечителю — попита мъжът и на Мемфис му се стори, че самият вятър е прошепнал въпроса.

Мъжът кимна към юмруците си и продължи:

— В единия има живот; в другия — смърт. Избери. Направи избор и можеш да си я върнеш.

Мемфис пристъпи крачка напред, а пръстът му приближаваше все повече и повече. Ляв или десен?

Изведнъж видя в гробището майка си — измъчена и слаба.

— Не можеш да ме върнеш, Мемфис. Никога не се опитвай да върнеш нещо, което си е отишло.

Мъжът й се усмихна и лъснаха зъбите му като миниатюрни ножове.

— Изборът е негов!

Майка му изглеждаше уплашена, но не отстъпи.

— Той е още момче.

— Изборът Е НЕГОВ.

Мемфис се съсредоточи отново върху свитите ръце на мъжа. И потупа дясната. Мъжът разтвори длан и едно току-що родено птиче изцвърча насреща му.

Майка му поклати глава:

— О, сине, сине, какво направи?

Мемфис не помнеше какво стана после. Октавия му разказа, че изпаднал в треска. Баща му го отнесъл в леглото. На другата сутрин се събуди и видя леля си да покрива огледалата. Баща му седеше на своя стол, а мократа му от пот риза се бе залепила за тялото му.

— Отиде си — прошепна той и Мемфис видя в очите му упрек: Защо не я спаси? Цялата тази дарба и ти не можа да спасиш единствения човек, който имаше значение?

Това беше тогава, а сега Мемфис избърса гробищната кал от ръцете си, оглади смачкания лист и го пъхна в тетрадката. После стана и тръгна да се прибира вкъщи. Докато минаваше покрай старата къща на хълма, му се стори, че чува нещо. Дали беше…подсвиркване? И възможно ли беше? Да, да, подсвиркване, едва доловимо под воя на вятъра подсвиркване. Или беше самият вятър? Мемфис отвори портата и направи две крачки по разбитата пътека. Запита се колко пъти беше чел истории за духове и си беше казвал: Не тръгвай нагоре по тези стълби! Стой настрана от тази стара къща! Но ето на, стоеше в двора на най-старата и най-изоставената къща, на най-страховитата къща, която бе виждал някога през живота си, и се бореше с изкушението да влезе. Изведнъж обаче осъзна колко е абсурдно да стои пред грохналата къща, чиито прозорци бяха заковани с дъски, и той си тръгна. Сети се за убийствата в града и се зачуди защо точно тук и сега това му мина през ума. Отново чу как из празните стаи на къщата се разнася слабо подсвиркване. Мемфис хукна и остави портата да скърца на ръждясалите си панти.

Стигна до Харлем и тръгна по Ленокс авеню с чувството, че е извън времето и мястото с излезлите да се забавляват хора наоколо. Скита се, докато не се оказа на отсрещния тротоар пред огромната къща на бизнесдамата и покровителка на изкуствата Алелия Уолкър на 136-а улица. Отпред бяха паркирани няколко скъпи коли, а на вратата стоеше портиер. Светлините горяха и Мемфис знаеше, че вътре се вихри едно от известните й партита, на което присъстват най-големите таланти на Харлем — музиканти, артисти, писатели, учени. Мемфис си представи, че присъства на някое от тези събирания, и чете стиховете си пред елегантна публика. Но разстоянието между тротоара, на който стоеше, и ярко осветения салон изглеждаше непреодолимо и Мемфис се отърси от красивите си мисли. Хрумна му да отиде в „Хотси Тотси“ или „Гробницата на падналия ангел“ и да види какво става там. Някъде непременно имаше парти. Вместо това обаче тръгна към къщи със свежия спомен за майка си в сърцето. Слепият Бил Джонсън седеше пред входа на една кооперация и свиреше тихо на китарата си, въпреки че наоколо нямаше нито един слушател. Мемфис се опита да се промъкне незабелязано покрай него.

— Кой е там? Кой подминава стария Бил без да каже нищо.

— Мемфис Кембъл, сър.

Устата на слепеца се отпусна в усмивка, която оголи зъбите му:

— Добър вечер, мистър Кембъл. Аз съм страхотно облекчен, че това сте вие, а не идва да ме прибере някой лоу-лоу.

— Какво е лоу-лоу?

— Стара дума от речника на потомците на населението в Акадия. Как му викате вие? Демон?

— Не, сър, никакъв демон. Аз съм.

Бил сгърчи устни като след глътка долнопробен джин, примесен с плюнка, и заяви:

— Лоша вечер за разходки. Не го ли усещате с тила си? Зловещата светлина, а? Злите духове те следват като издигащ се от блато газ.

След преживяното пред къщата горе на хълма и суеверията на слепия Бил Мемфис се почувства нервен и изплашен. Не му се говореше за духове и таласъми.

— Леля казва, че съм безчувствен като дърво, тъй че ще съм последният човек, усетил духове.

Бил обърна лице към Мемфис, сякаш го виждаше:

— Днес при Флойд чух нещо наистина интересно. Чух, че някога си бил лечител.

— Едно време.

— Още ли пазиш духа на лечителя? Можеш ли да сложиш тия твои ръце върху стария Бил и да ми върнеш зрението?

— Нямам повече тази дарба.

Изведнъж Мемфис се почувства много изморен, прекалено изморен, за да удържа думите в себе си, и те се стовариха върху стареца:

— Напусна ме, когато майка ми… Тя беше много болна. Сложих ръце на нея…

Остра болка преряза гърлото му, но той успя да преглътне, и продължи:

— Умря. Умря точно там, под ръцете ми. И заедно с нея умря и каквато и дарба да имах.

— Наистина тъжна история, мистър Кембъл — отсъди след известно мълчание слепият Бил.

Носът на Мемфис потече заедно със сълзите и той бе щастлив, че старият човек не може да го види как плаче.

Слепият Бил кимна все едно водят поверителен разговор:

— Но ти не си сторил нищо лошо на майка си, само си се опитал да й облекчиш болката. Слушаш ли ме? Понякога това е благодат.

Изрече го тихо и Мемфис беше благодарен за добрината му.

— Искам да ти дам нещо.

Старецът затършува из джоба си и извади лактов бонбон. После намери опипом ръката на момчето и го притисна към дланта му със сухите си напукани пръсти.

— Дръж. Пази го, защото някога ще ти потрябва закрилата на Папа Легба.

— Папа кой?

— Папа Легба. Той пази портите на Вилокан — царството на духовете. Стои на кръстопътищата и ако си се загубил, знае как да ти помогне да си намериш пътя. Само му остави нещо сладко.

Леля му Октавия би получила удар, ако чуеше какво говори Бил. Веднъж ги накара да пресекат улицата, за да избегнат магазинче с перденца в червено и черно на дебела стъклена витрина, изпълнена със свещи и светии с африкански лица. Малък надпис рекламираше: ПРЕМАХВАНЕ НА ПРОКЛЯТИЯ И ПРЕЧКИ КЪМ ЩАСТИЕТО.

— Никога не се приближавайте до вуду — отговори тогава тя на въпроса на Исая защо се отклоняват с няколко пресечки от пътя си, и не престана да реди тихо молитви.

Мемфис взе нерешително бонбона. Беше някак неестествено тежък.

— Леля ми казва, че трябва да се молиш само на Исус.

Слепецът изсумтя и се изхрачи.

— Ти си мислиш, че богът на белите ще ти помогне? Мислиш, че е на наша страна?

— Не мисля, че който и да е бог е на наша страна — отвърна Мемфис, готов да получи упрек.

Вместо това старият човек кимна многозначително, а ъгълчетата на устните му се сбиха в усмивка на горчиво съгласие.

— Това навярно е най-искреното нещо, което някога сте изричали, мистър Кембъл. Да му се не види, доста по-добро от чара и брилянтина, дето обикновено използвате.

Той се разсмя с бурен хриптящ смях и започна да се тупа по крака и тогава всичко — и разговорът, и бонбонът, и преживяното там, при къщата на хълма — се стори на Мемфис толкова безумно, че той не се сдържа и също се разсмя неудържимо. И двамата се запревиваха като глупаци.

— О, леле, леле, леле! — извика слепият Бил, тупайки се по гърдите. — Не стават ли точно така нещата на тоя свят, а? Късметът се обръща в нещастие, нещастието — в късмет. Игра на зарове между този свят и другия — нас, заровете, ни подхвърлят ли, подхвърлят. А сега си вървете вкъщи, мистър Кембъл, и си починете. Че да имате друг шанс за битка в надпреварата. Време за разкаяние бол. Излизайте и се забавлявайте, докато сте още млади.

— Ще го направя, сър — отвърна Мемфис, защото междувременно се отказа от намерението да се прибере.

Слепият Бил беше прав — Мемфис беше млад, а млада беше и нощта. Така че той пое към „Хотси Тотси“.

Бил се заслуша в отдалечаващите се стъпки на момчето. Искаше да му каже колко е щастлив, задето дарбата го е напуснала.

И какъв късмет е това. И колко благодарен трябва да е, че лоши хора не са разбрали за нея. Бил бръкна в джоба си за дребни, за да си купи нещичко за ядене. Пръстите му напипаха монета от десет и още една от пет цента. Не беше много. Само ако можеше да се откаже от хазарта! Но такава му бе орисията. Не можеше да устои на риск и шанс било на карти, залагания на числа, зарове, бой на петли или конни надбягвания. Но в сънищата си продължаваше да вижда онази къща с облаците и кръстопътя. Още не си го беше изяснил, но и това щеше да стане. Отстрани на пощенската кутия на къщата имаше изписано число. Беше сигурен, че ако успее да го види, числото ще се окаже ключът към голямата печалба. А веднъж сдобил се с парите, щеше да започне да подготвя отмъщението си.