Либа Брей
Ясновидците (16)

Вечното завръщане

Ийви и Джерико седяха на дългата маса с купчини книги, полицейски доклади, рисунки и подбрани вестници пред себе си. Джерико беше запалил масивната каменна камина в библиотеката и огънят пращеше и изсъскваше при всяко впиване на зъби в сухо дърво. Вече цял час се ровеха в стари книги и търсеха нещо, което би хвърлило светлина върху загадъчната окултна същност на убийството. Ийви се чувстваше изморена и раздразнителна. Не й се искаше да мисли какво видя предишния ден, а още по-малко — да го разнищва. Но Уил не даваше признаци, че ще свърши скоро. Той говореше ли говореше, без да спира да се разхожда из стаята, а след него се точеше цигарен дим.

— Добре. Да повторим пак. Какво знаем засега?

— Убиецът е пристрастен към окултното и към религията, най-вероятно към Откровението — отвърна Джерико от мястото си начело на масата.

— И откъде го знаем?

— В записката си той споменава блудница, вавилонската блудница, и звяра, вероятно отпратка към Антихриста.

— Действително — потвърди Уил, — но пасажът е само частично от Библията. Не е точен цитат.

— Не съвпада напълно, но е близко — уточни Джерико.

— Всеки библиотекар или учен ще ти каже, че близкото не е точното. А и не забравяй за магическите знаци. Те са показателни по-скоро за церемониално магьосничество или мистицизъм, отколкото за християнство.

Уил посочи завъртулките по краищата на бележката. На Ийви й изглеждаха просто завъртулки — стилизирани кръстове, нанизи от знаци, фамозни букви и геометрични фигури.

— Сега… — Уил загаси цигарата си в препълнен пепелник и веднага измъкна друга от сребърната табакера, без да спира да обикаля помещението. — Имаме символ, нали?

— Пентаграма — обади се Ийви.

— Да. Нямам художнически талант, затова, Ийви, би ли…

Уил й връчи парче тебешир, което извади от стара кутия за пури, пълна с всевъзможни дреболии. А на Ийви й потрябва известно време, за да разбере, че вуйчо й очаква от нея да нарисува символа на дъската.

— Не, нарисува я с правилната страна нагоре. Обърната, моля те.

Ийви изтри с въздишка звездата с пет лъча и я нарисува отново — този път с два лъча нагоре и един надолу. И не пропусна да измърмори:

— Каква е разликата?

— Казах ти, че обърната означава нещо над Бог. Духът се превръща в плът, а не обратното. А сега змията, ако обичаш.

Ийви завърши рисунката. Получи се доста прилично подобие на змия, ако питаха нея. Не че Уил й благодари. Тя избърса тебеширения прах от пръстите си и попита:

— А какво означава змията?

— Ах, символът наистина е много стар. Змия, захапала опашката си — няма начало, няма край. Просъществувала е във времето и в различни култури. Виждаме я в скандинавската митология под името Йормунганд, в гръцкия уроборос, в гностицизма, у ашантите, в Египет. Изобразява цикличността, идеята, че вселената не се създава, нито се унищожава, а се връща до безкрай, отново и отново.

— Ницше го нарича вечното завръщане — допълни Джерико.

— Означава ли, че ще съм принудена да преживея отново този следобед? — пошегува се Ийви.

Никой не се засмя и тя се зае да рисува модна шапка на главата на змията.

Уил грабна шепа ментови бонбони от една купа, запремята ги в шепа и продължи да крачи, стиснал табакерата в другата си ръка.

— Тогава да допуснем, че нашият убиец има бегло познание за окултното, за магическите символи и за символите в религията като Откровението. Но той споменава вавилонската блудница като „блудница в морето, украсена…“. — Уил направи малка пауза и продължи: — Тази фраза е особена. Може би от религия, която убиецът сам си е създал.

— Как си създаваш религия? — попита Ийви.

Уил погледна над очилата си и обясни:

— Казваш „Господ ми каза следното“ и чакаш хората да се присъединят.

Преди Ийви не беше мислила особено за религията. Родителите й бяха католици, станали впоследствие последователи на Епископалната църква. Ходеха на неделните служби, но това бе до голяма степен рутина, като да си миеш зъбите и да се къпеш. Просто го правиш, защото го очакват от теб. Ала Ийви невинаги бе мислела така. В продължение на година след смъртта на Джеймс тя стискаше между дланите си медальона-монета от половин долар и се молеше горещо за чудо, за телеграма с текст: ДОБРА НОВИНА! БЕ ДОПУСНАТА CTPAШHA ГРЕШКА И РЕДНИК ДЖЕЙМС КСАВИЕР О’НИЙЛ БЕ НАМЕРЕН НЕВРЕДИМ В ЕДНА ФЕРМА ВЪВ ФРАНЦИЯ. Подобна телеграма обаче така и не дойде и каквато и религия да се бе зародила в душата на Ийви, тя повехна и умря. Сега тя гледаше на това като на още една реклама за живот, принадлежал на предишно поколение и нямащ нищо общо с нейния.

— Не сме отговорили на най-основния въпрос: Защо? Каква е целта на тези убийства? — попита Джерико и изтръгна Ийви от мислите й.

— Той е чудовище — определи тя. — Нали?

Уил посегна към купа дребни шоколадови бонбони и ги задържа в ръката си, без да ги налапа.

— Действително. Но това е Какво, а не Защо. Нищо не се прави без цел, колкото и извратена да е тя.

— Защо й е извадил очите? — попита Ийви.

— Може да си ги държи за спомен.

Ийви направи физиономия и отсече.

— Спомен е книжна въртележка от Кони Айлънд, Вуйчик.

— За теб — да. Но за един луд? Може би не. Може да му трябват за някакъв ритуал. Според някои култури ставаш безсмъртен, ако ядеш от плътта на врага си. Агорите в Индия ядат месото на умрелите, защото вярват, че от него получават свръхестествена сила, а членовете на племето алгонкини вярват, че който яде човешко месо, ще се превърне в сатанински дух на име Вендиго.

Стомахът на Ийви се обърна.

— Е, добре, в Библията няма нищо за свещен канибализъм — уточни тя.

— А преосъществяването? — попита Джерико. — Яж тялото ми, пий кръвта ми.

— Е, да — съгласи се Ийви. — Със сигурност вече ще гледам на причастието по друг начин.

— Както съм казвал и преди, Америка е млада държава, състояща се от всевъзможни хора. Вярванията непрекъснато се променят и стават нещо ново.

Уил изпуши втората си цигара и Ийви забеляза как пръстите му се насочват към трета, но за щастие той се въздържа. Цигареният дим лежеше като дебела пелена във въздуха.

— Не разбирам нещо. Бележката… — Ийви затършува сред бъркотията от вестници на масата и извади снимката на оставената до тялото на Рута бележка. — Тук пише: „Това бе петата жертва“. Защо петата? Защо не първата?

— Да, обезпокоително — съгласи се Уил и направи кръг около масата, стиснал табакерата в ръка. — Джерико, позвъни, моля те, на детектив Малой и го попитай дали има други все още неразкрити убийства.

— Не мислиш ли, че щеше да го спомене? — обади се Ийви.

— Никога не допускам — Уил даде да се разбере, че това е последната му дума по въпроса.

— Почти е време за лекцията ти в Женската асоциация на Древния орден на феникса — напомни му Джерико.

Уил погледна накриво часовника върху камината, сякаш се канеше да го укори, че показва грешно времето, но после кимна рязко два пъти като учител, който в крайна сметка приема научния аргумент на ученик, и каза:

— Така е. По-добре да отида да си събера записките.

— Остави ги горе — напомни му Джерико.

— А, добре, добре — Уил се задържа още малко, огледа внимателно помещението и додаде: — Не ме напуска чувството, че тук нещо липсва. Нещо важно.

Огънят изрисува сенки по лицето му. Той се отърси от опасенията си и излезе от библиотеката.

На външната врата се почука. Най-сетне посетител! Джерико скочи пръв. По начина, по който хукна, Ийви разбра, че не само тя се тревожи за музея. Чу гласове и след миг Джерико се върна не с някой друг, а със Сам Лойд.

Ийви присви очи и извика:

— Бре, бре, бре. Н ми носиш, предполагам, двайсетте долара.

Джерико погледна Ийви, после Сам, после пак Ийви и попита учуден:

— Познавате ли се?

— Всъщност дойдох да се видя с господин Уилям Фицджералд. Тук ли е?

— Доктор Фицджералд. И каква работа имаш ти с моя вуйчо?

— Твоя… твоя вуйчо ли? — усмихна се удивен Сам. — Не думай! Виж ти какво съвпадение.

— И какво е съвпадението? — попита, влизайки в стаята Уил.

Беше с шапка и чанта, а на лявата му ръка висеше чадър, независимо от слънчевия ден.

Сам приближи до него и разтърси енергично ръката му.

— Приятно ми е, сър. Сам Лойд. Имам нещо, което смятам, че ви принадлежи.

— Така ли?

— Боя се обаче, че историята няма да ме представи в особено добра светлина. Вижте, снощи отидох в заложната къща с надежда да взема няколко долара за часовника си — времената са малко трудни. И чух човек да предлага някаква стока за продан. Рядко съкровище от Музея на гадните усещания. — Сам вдигна сякаш за извинение рамене и обясни: — Точно така го наричат, професоре.

— Продължавайте — дори вуйчо Уил да се беше разстроил, не го показа.

Сам си отвори чантата и извади масонския кинжал на Корнелиус Ратбоун. Уил го вдигна към светлината, разгледа го внимателно и отсече:

— Да, наш е.

— Предложих на онзи последните си двайсет долара и той ги взе, защото съдържателят на заложната къща не беше склонен да го вземе за повече от десет. Не знаех дали ще получа възнаграждение, ако го върна благополучно. — Сам спря, погледна бързо към Уил, а после към ръцете си и продължи: — Просто си помислих, че едно е да вземеш нещо, за да се наядеш, или да откраднеш от контрабандист, и друго — да откраднеш съкровище от музей. Това не е никак хубаво.

Ийви гледаше с леко отворена уста. Сам й намигна:

— Хей, сестро, по-внимателно там; не ща да останеш без език.

— Ако остана без език, ще знам в чий джоб да го търся най-напред. Най-абсурдната история, която съм чувала. Вуйчик, трябва веднага да го изгониш. Той е мошеник, лъжец, крадец, лъжец…

— Вече го каза — отбеляза Сам.

— Е, казвам го пак! Това копеле ми открадна двайсетте долара на гара Пенсилвания.

— Еванджелин, не всеки е свикнал с бандитския ти чар — смъмри я след пауза вуйчо Уил. — Истина ли е това, младежо?

Сам предложи една примирителна усмивка:

— Вижте, професоре, всичко това е едно голямо недоразумение.

— Каквото си ти самият — извика ядно Ийви.

Сам се престори на засегнат.

— Не исках да го казвам и да причинявам неприятности на младата дама, но тя ми открадна сакото.

— И няма да си го получиш обратно, докато не си получа двайсетте долара.

Джерико застана до Ийви и се извиси над Сам.

— Ей ти, големият. Брат ли си й?

— Не.

Сам погледна първо Джерико, после Ийви и попита:

— Женени?

— Не — отговориха в един глас Ийви и Джерико, но не преди Сам да забележи, че Джерико се изчервява.

— Слушай, сестро, не знам в каква ситуация си тук, защото не съм човек, който да може да съди. Радвам се да те видя жива и здрава с твоя вуйчо и твоя… — той кимна към Джерико — висок приятел. Само се опитвах да извърша добро дело, но виждам, че нито едно добро не остава ненаказано. Тъй че ако просто ми дадеш сакото, ще сме квит и аз ще си плюя на петите. Дори няма да те обвиня в кражба на моя собственост.

Ийви изрече разгорещено нещо и хукна да гони Сам около масата, като пътем събаряше купчини книги и викаше:

— Ще го убия. Кой иска да гледа?

Джерико вдигна ръка.

Уил й препречи пътя и я спря.

— Извинете ме, но съм доста объркан, а също така… — отново си погледна часовника — закъснявам с шест минути и половина за лекцията си. Не уважавам крадците, но ненавиждам лъжци и хора, които ми пречат да си върша ефикасно работата. А сега, наистина ли й открадна двайсет долара? Внимавайте с отговора, млади човече.

За пръв път Сам изглеждаше нервен. Прокара ръка през косата си и пристъпи по-близо към вратата.

— Ами, един велик човек някога е казал: „Субективността е истина; истината е субективност“.

— Киркегор — смая се Уил и тонът му се смекчи: — Но все пак фактите са си факти.

Сам погледна надолу към обувките си.

— Съжалявам. Исках да й се отплатя и затова, когато видях онзи тип в заложната къща, му дадох последния си цент за кинжала, за да ви го върна. Очаквах да стане нещо като предложение за мир.

— О-о, я си затваряй устата — измърмори Ийви. — Сигурно той го е откраднал.

Сам продължи да гледа надолу.

— Останах без пукната пара, тъй че трябваше да прескоча въртележката на входа за влака и да се кача без билет. Ако искате, извикайте полиция. Всъщност изобщо няма да ви упрекна. Но съм искрен като сенатор, сър. Точно така и намерих кинжала ви. Това, мисля, има значение.

— Чух, че те хранят в „Синг-Синг“ — подметна Ийви. — Три пъти дневно.

— Еванджелин — въздъхна Уил. — Милосърдието започва от вкъщи.

— Както и психическите заболявания.

Уил забарабани с пръсти по гърба на близкия стол.

— Постъпили сте зле, като сте отнели парите на Еванджелин, независимо в колко тежко положение сте били. Но постъпихте много благородно, като върнахте музейната собственост, без да сте задължен да го правите, все пак. Досега не се бях замислял за сигурността на музея.

Уил се почеса по главата и огледа безценните книги наоколо.

— Ако не възразявате срещу забележката ми, сър, не е възможно да си твърде внимателен в наши дни.

— Да, бе — обади се Ийви и го прониза с поглед.

Уил кимна, поразмисли и каза:

— Чудесно. Как бихте погледнали на почтена работа в музея? Има много какво да се направи и може да стоите тук през нощта и да възпрепятствате нежелани кражби.

Ийви се извъртя, за да застане лице в лице с Уил, и извика:

— Но той е крадец, Вуйчик!

— Да, такъв е. Добър крадец ли сте, Сам?

— Най-добрият, сър — засмя се Сам.

— Добър крадец, който си търси работа — унесе се в мисли Уил, а след време каза: — Мисля, че можете да започнете веднага.

— Уил, Ийви е права. Не го познаваш, а и той само ще се пречка — обади се тихо Джерико. — И аз съм готов да пазя, ако се нуждаеш от мен.

— Не го намирам за умно, Джерико — възрази бързо Уил.

Ийви не разбра какво точно има предвид той, но лицето на Джерико се вкамени.

— Винаги можем да използваме допълнителна работна ръка, особено сега, когато разследваме убийство.

— Убийство ли? — възкликна Сам. — Звучи вълнуващо.

— Не е изключено много скоро да разследват твоето убийство, приятелче — предупреди го Ийви.

— Да, добре, наистина се надявам да сте склонен да работите здраво — каза Уил.

— Няма нищо по-добро от почтена работа, както винаги казвам, сър.

Уил отново си погледна часовника.

— Вече закъснявам с девет минути. Джерико, моля те да върнеш сакото на господин Лойд и да го въведеш в работата.

Дълбоко изнервен, Джерико извади сакото на Сам от килера и му го подаде малко грубо.

— Той е огромен — пошепна Сам на Ийви. — С какво го храните?

Ийви го доближи и го уведоми:

— Ще те дебна, човече. Изсвириш ли нещо фалшиво, лично аз ще те изритам. Няма да имаш време дори да си вземеш шапката.

— Е, аз съм много привързан към тази шапка — отвърна Сам, докато си обличаше сакото. — Радвам се да те видя отново, сестро.

— Удоволствието е изцяло твое — изсъска Ийви и хукна да догони Уил.

Чу как зад гърба й Сам си подсвирква „Губя ли си времето с теб?“. Беше фалшиво и Ийви имаше чувството, че той го прави нарочно.

— Вуйчик! — успя да го настигне чак на външната врата.

— Не може ли това да почака, Ийви? Дамите от Древния орден на каквото и да беше там…

— Феникс — подсказа му тя..

— На Феникса ме очакват и ако не хвана такси, ще закъснея безподобно.

— Вуйчо, не можеш да позволиш на Сам Лойд да работи тук. Не и с тези безценни артефакти! Ще те обере тотално.

— Тъкмо тези качества могат да се окажат полезни.

— Какво искаш да кажеш?

— От време на време музеят трябва да… да открива предмети, да издирва истории и хора, преди друг да ги е открил. Деликатно е…

— Очакваш да повярвам, че и други се интересуват от зловещини и прочие?

— Ще останеш изненадана.

— И все пак той е крадец.

— Крадец, който чете Киркегор, е наистина интересен крадец.

— Но, Вуйчик…

— Еванджелин, не всеки започва живота си в уютен дом на уютна улица в Охайо — заключи рязко Уил.

Забележката я жегна. Защо вуйчо й бранеше от нея Сам Лойд — един най-обикновен престъпник? Все пак Сам беше непознат човек, а тя — роднина. Нима роднинството не означава взаимна защита? А той застана на противниковата страна точно както баща й и майка й взеха страната на Харолд Броуди, вместо да защитят дъщеря си. Ако вуйчо й държи да е глупак, това си е негова работа. Би било глупаво от нейна страна да се опитва да попречи.

— Надявам се да си прав за него — примири се Ийви и се върна в библиотеката.

Изгледа Сам малко по-кръвнишки от необходимото, настани се на дългата маса и се разрови из вестниците и полицейските рапорти, за да намери нещо, което би хвърлило светлина върху необикновеното убийство на Рута Бадовски.

В един момент й додея и тя извади Фотоплей.

— И така, Клара Боу бяга с Чарли Чаплин, така ли? — прочете през рамото й Сам.

— Що не го вземеш и сам да си го прочетеш? — озъби му се Ийви, без дори да вдигне глава. — Нали си спец във вземането на разни неща? Всъщност защо не си го вземеш, когато се чупиш оттук?

Сам се изкиска.

— А защо да се чупя от такава чудна сделка? Освен това ще ми е неприятно, че ще ти липсвам, сестро.

— Отсъствието засилва чувствата. Да подложим сентенцията на проверка, а? Ще ти донеса шапката.

— Но не става. Вуйчо ти се нуждае от помощта ми. Погледни всичко това тук — кой да знае, че има толкова много суеверия и талисмани? Като този талисман за любов на индианците холи, например. Ох, по-добре да не ти го давам, сестро. Рискуваш да хлътнеш до уши по мен.

— Това ще е денят.

— Залагам на този ден.

— Значи бъди готов да се разориш.

Той се приведе още по-ниско към нея, така че Ийви виждаше кехлибарените петънца в очите му:

— Признай си, че хареса онази целувка.

— Дължиш ми двайсет долара.

— В брой или с чек? — попита нагло той.

Дори и най-глупавите момичета в Охайо знаеха този жаргон: Сега ли да те целуна, или после?

— Банките вече са затворени, приятелче.

— Тогава чек — кимна Сам и тръгна, подсвирквайки си, към вратата.

Ийви го последва до широката вита стълба към втория етаж на музея.

— Мога ли да ти бъда полезен с нещо, сестро?

— Искам да се уверя, че не си тръгваш с половината музейно имущество.

— Просто трябва да си изгладя връзките на обувките — той кимна към тоалетната горе.

Сам влезе в тоалетната, а Ийви застана пред вратата със скръстени на гърдите ръце.

— Честно казано, бих те поканил вътре, но досега все съм избягвал арести за дребна кражба. Не бих искал да попадна в затвора за извращение.

— Каквото и да ми струва да те изпъдя от музея на вуйчо, ще чакам — закани се саркастично Ийви.

— Прави, каквото намериш за добре, сестро.

В мухлясалата тоалетна на музея Сам си изми ръцете и остави водата да тече. Подсвирквайки си, седна на покрития с напукани керамични плочки под и започна да следи сянката между пода и долната част на вратата: вън Ийви крачеше напред-назад. В крайна сметка щеше да й писне. Той отвори портмонето на Джерико, което задигна, докато русият гигант бе зает около лавиците с книги. Доверчив младеж. Беше опасен навик това, доверчивостта. Сам измъкна петдоларова банкнота и сложи вместо нея две по един долар. Беше най-старият трик — отмъкнеш ли направо пет долара, другият ще те обвини, че си крадец. Но ако му вземеш едра банкнота и оставиш няколко дребни, жертвата ще си помисли, че я е дал за нещо и не помни дали са му върнали ресто.

Сам извади от джобовете си два малки сребърни пепелника, които успя да задигне незабелязано. Надяваше се по-късно да ги продаде за няколко долара на един непочтен съдържател на заложна къща на Бауъри Стрийт. А междувременно ги уви в една от кърпите за ръце и ги скри зад тоалетната чиния. Имаше големи планове, а плановете струваха пари и време.

Сянката на Ийви изчезна. Сам открехна леко вратата и видя, че коридорът е празен. Затвори, спря крана и се загледа в отражението си в голямото огледало. Два кичура тъмна коса се спускаха отстрани на изпъстрените му със златисти петънца очи.

Дръзкият поглед в тях бе изчезнал, сменен от поглед на твърда решимост. „Радвам се да се запознаем. Аз съм Сам Лойд. Кажете ми къде е тя и…“

Сам спря. Въпреки че беше отрепетирал многократно сцената в съзнанието си, никога не беше сигурен какво ще каже, когато този ден настъпи. Знаеше единствено, че няма да се хвърли слепешката в тази работа. Вдигна си крачола, взе пристегнатия с ремък към крака му револвер и го повъртя в ръцете си — провери цевта и доколко е натегнат спусъкът. После отвори патронника и го завъртя. Все още беше празен. Пепелниците щяха да стигнат, за да го напълни. Тази работа в музея беше чист късмет — къде-къде по-лесна от лов на клиенти по Таймс Скуеър с трикове. Налагаше се само да се задържи известно време — достатъчно дълго, за да разбере кой трябва да плати за случилото се със семейството му. И те щяха да си платят.

Отражението му в огледалото беше навъсено. Изглеждаше по-стар за своите седемнайсет години. Оправи си яката, смени намръщеното изражение с жестока усмивка, вдигна револвера и се прицели в отражението си в огледалото.

„Радвам се да се запознаем. Аз съм Сам Лойд. Кажете ми къде е тя и може би ще ви оставя живи“.

Чу стъпки в коридора и прибра бързо револвера в кобура му. Вратата се отвори и влезе Джерико. Сам се престори, че си мие ръцете и попита:

— Случило ли се е нещо?

— Изглежда съм си загубил портфейла.

— Гледай ти. Кофти работа, приятелче. Да ти помогна ли да го потърсиш?

Джерико присви очи, преценявайки предложението, и отвърна.

— Благодаря.

Сам обиколи с Джерико музея и като се правеше, че търси усърдно, посочваше местата, където един портфейл би се скрил. Стигнаха до библиотеката и той го изтърси от крачола си близо до една от безбройните етажерки. Не вървеше той да го намери неочаквано. Редно беше Джерико да си мисли, че сам си го е открил.

— Погледна ли тук, великане?

Джерико се намръщи на думата великане, изкачи се по спираловидната стълба на втория етаж, мина от лавица на лавица и зърна портфейла.

— Ето го — извика той, разтвори го и се намръщи. — Готов съм да се закълна, че имах пет долара. А тук са само два.

— Лоша работа. По-добре внимавай за тия двата — посъветва го спокойно Сам.

 

 

Ийви прелистваше книга със заглавие Религиозен плам и фанатизъм в централен и западен Ню Йорк. Авторът изглежда целеше да приспи читателите и тя изпитваше затруднение да запомни нещо от прочетеното. Затова просто прелистваше страниците, докато някъде към края не попадна на илюстрация със същия онзи символ от убийството. Под нея пишеше: „ПЕНТАГРАМАТА НА БРАТСТВОТО“, БРЕТРЪН, НЮ ЙОРК, 1832.

Звънна телефонът и звукът отекна високо в празния музей. Ийви подби крайчето на листа, за да покаже по-късно находката си на Уил, и изтича да се обади.

— Задръжте така, ще ви свържа — каза операторът.

Нещо прищракна, чу се съскане и сред пращене в слушалката се чу гласът на Тета.

— Ей, Ивъл, Тета се обажда. Все още ли искаш да видиш шоуто?

— И още как.

— Прекрасно. Ще оставя два билета за теб и за Мейбъл за довечера. След това има парти в Гринуич Вилидж, в случай че няма да просрочите времето си за лягане.

— Никога не си лягам преди призори.

— Това се казва добро момиче! И слушай, Ивъл, издокарай се с най-шикозните си парцали.

— Ще са най-шикозните, които някога си виждала.

Ийви заподскача от радост в празния кабинет на вуйчо си. Най-после! Тази вечер тя и Мейбъл щяха да излязат с Тета и готината й компания. Затананика си едно джазово парче и се върна с танцова стъпка в библиотеката.

— Какво се случи току-що с теб? Да не си спечелила титлата „Мис Америка“ или нещо от сорта? — попита я Сам.

Той прибра книгата на Ийви в купчината, която трябваше да бъде върната на място.

— Тази вечер съм гост на мис Тета Найт на най-новото представление на мистър Зигфелд в театър „Глоуб“, а после и на частно парти.

— Ефектно. Имаш ли нужда от кавалер?

— Частно парти! — пропя Ийви.

Тя се протегна и свали шала и шапката си от лапата на препарираната мечка, където ги бе окачила.

— Слушай, чудех се дали някой от вас знае нещо за това?

Сам посочи изрезка от вестник за момиче със сънна болест.

Ийви хвърли поглед и завърза шала си на хлабава фльонга.

— Една от странните изрезки на вуйчо. Той събира тия малки стари истории за призраци. Това му е работата, предполагам. Защо питаш?

Сам се насили да се усмихне.

— Никаква причина. Просто искам да съм в течение.

Ийви излезе от музея и тръгна покрай Сентръл парк. Над дърветата и покривите на десет пресечки по-нагоре се виждаха готическите шпицове на „Бенингтън“. Беше приятен късен следобед и тя усети внезапен прилив на оптимизъм — чувството, че всичко е възможно и че може да изтръгне от въздуха най-съкровените си желания, като магьосник монета.

На вестникарска будка момче рекламираше късното издание, изреждайки на висок глас заглавията, но Ийви, твърде погълната от мисли за прекрасната вечер, която я очаква, не обърна внимание. Мечтаеше си какво точно ще облече и прелетя покрай майки, суетящи се около децата си, и покрай уличен латернаджия с маймунка, облечена като пиколо. Маймунката тракаше със зъби и крещеше на минувачите, докато те не пускаха някое и друго пени в тенекиената й кутийка. Две момичета в еднакви рекламни пелерини подадоха на Ийви листовка на заведение.

— Какво е това? — попита тя.

— За нощен клуб „Найтхоук“. Правим парти по случай Соломоновата комета.

— По случай какво?

— Божке, кометата? — обясни със силен нюйоркски диалект по-високата. — Минава през Ню Йорк след две седмици. Появява се на всеки петдесет години. Предполага се, че ще е… как му викаха, Бес?

— Събитие от божествено значение — изрече внимателно другото момиче. — Като вълшебство или нещо от сорта. И всички заклинатели и петдесятници го смятат за знак. Във всеки случай клубът прави първокласно парти във връзка с кометата. О, палтото ти е върхът!

— Благодаря — отвърна доволна Ийви.

Разгледа листовката. Представляваше карикатура на вихрено танцуващо модерно момиче, а питието от чашата й се разплисква. Над нея величествена комета описва дъга над Ню Йорк. Художникът й беше нарисувал лице, което се смееше на симпатичното момиче, а опашката й пръскаше искри над града.

— Няма да пропуснете най-магическата нощ в годината, нали? — попита по-високата.

— За нищо на света — отвърна Ийви.

Соломонова комета. Събитие от божествено значение. Дали пък няма да й донесе късмет? Във всеки случай се отваряше прекрасна възможност за парти. Стиснала листовката, тя продължи весело пътя си с мисълта за вечерта и за другите, които предстояха. На ъгъла изчака полицаят с бели ръкавици да даде път на пешеходците. Той наду сбирката си и пришпори тълпата. Ийви зави към къщи.

Зад нея малкият вестникопродавец размахваше високо над главата си късното издание и обявяваше на висок глас заглавията за всеки, който би дал пет цента:

— Специално издание! Специално издание! Лудият заплашва отново да убие!