Либа Брей
Ясновидците (44)

Смъртта вече няма власт

Мемфис седеше притиснат на пейката в църквата между Октавия и Исая. Отпред на постамент бе поставен ковчега на Гейб, отрупан с изпратени лично от Мами Смит цветя. Всяко местенце бе заето; три редици мъже стояха прави в дъното. Беше задушно и жените си вееха с дървени ветрила, раздадени им от погребалното бюро.

Пастор Браун застана на амвона и привел тъжно глава изрече:

— Неописуемо насилие прекъсна един млад живот в разцвета му. Трудно е да го понесе човек…

Хората плачеха и подсмърчаха, а пасторът говореше ли, говореше за най-добрия приятел на Мемфис, за прекъснатия му наистина перспективен живот. А Мемфис се измъчваше от мисълта за спора им в нощта, преди да го убият. Искаше му се, ако е възможно, да върне времето назад и да се разберат. Искаше му се да го беше спрял да не си тръгва сам. Дали ако си бяха тръгнали заедно, щеше да е още жив? Извади талисмана на Гейб — заешкото краче. Мистър Джонсън му го беше дал малко по-рано с думите:

— Той би искал да е у теб. Ти му беше като брат.

Мемфис стисна силно талисмана.

— Смъртта вече няма власт над брат Джонсън — извика високо пастор Браун.

— Амин — обади се една жена.

— Защото, както е казано в Библията:… та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме срастнати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението. Така казва Бог.

— Алелуя — извикаха няколко души, а после: — Думите Божии.

— Да се помолим сега нашият брат Гейбриъл Роли Джонсън да се приюти в пазвата на Исус Христос и да намери вечен покой. Амин.

— Амин — отвърна множеството.

Хорът запя:

— Нагази във водата, нагази във водата, нагази във водата, Бог ще я развълнува…

Печалните тонове на спиричуъла заляха Мемфис и го повлякоха надолу като тежки камъни. Леля Октавия плачеше в носната си кърпичка и се молеше тихо. От време на време протягаше ръка и стискаше ръката на Мемфис, за да го успокои, но той седеше вцепенен и със сухи очи. Спомни си какво каза Исая на Гейб в дрогерията на мистър Реджи: Ще умреш. Наистина ли Исая бе видял, че нещо ще се случи с Гейб? Ами ако някой е дочул разговора им? Ами ако някой каже нещо на полицията? На всяка цена трябваше да предпази Исая.

След службата погребалната процесия тръгна бавно надолу към Бродуей. Ложата на лосовете^[1] беше дала парите за погребението и бе настояла на достойно сбогуване. С привързани на кръста алени шарфове, хората от ордена водеха процесията. Най-отпред вървеше Папа Чарлс и притискаше шапката до гърдите си. Зад него неколцина от най-добрите харлемски музиканти свиреха на тромпети погребална песен, а хор от жени в черно пееха. Открита платформа возеше ковчега на Гейб към неговото временно място за покой — погребалната къща „Мерик“. Отстрани се точеше верига от репортери, които си водеха записки, снимаха и успяваха точно навреме — когато ковчегът минаваше край тях — да си свалят шапките. Бавно и кротко Мемфис извървя след платформата целия път до погребалния дом. Не беше влизал там от смъртта на майка си и сега просто не можеше да го направи.

— Отивам да глътна малко въздух — обясни той на Октавия.

Тя го потупа по бузата, нарече го „клетото ми момче“ и го пусна да върви. Мемфис се промъкна незабелязано през множеството, опитващо се да зърне поредната жертва на Пентаграмния убиец. Някои бяха просто любопитни зяпачи. Други се гневяха и крещяха на веригата от полицаи, че искат отговори. Нали уж бяха заловили убиеца? Нали онзи уж беше зад решетките? А сега какво? Какво щеше да предприеме полицията, за да предпази гражданите на Ню Йорк? Кога хората щяха отново да се почувстват сигурни? Полицаите стояха и мълчаха.

Мемфис зърна на ъгъла момичето от музея. А не помагаха ли те за залавянето на този убиец, запита се той. Защо все още не го бяха заловили? Обзе го гняв и той се устреми към Ийви О’Нийл и я тупна по рамото. Потрябва й секунда, за да се сети кой е.

— Това сте вие, Мемфис Кембъл.

— Вече знаете ли кой е убиецът?

— Все още не.

Мемфис кимна, а челюстите му се вдървиха.

— Поз… познавате ли покойника? — попита Ийви.

— Беше най-добрият ми приятел.

— Много съжалявам — промълви тя.

Стори му се, че думите й са искрени и наистина съжалява. Не като онези репортери, които казват: „Съчувстваме ви за загубата“, а после те подгонват с въпроса дали най-добрият ти приятел си е падал по наркотици или дали мислиш, че джазът е виновен за случилото се.

— Мемфис.

И двамата се обърнаха, като чуха гласа на Тета. Тя тичаше по улицата с наметнато върху костюма палто и със сценичен грим на лицето. Ийви видя как пайетите проблясват при всяка нейна крачка. Тета я прегърна набързо и се обърна към Мемфис.

— Дойдох веднага, щом разбрах.

— Вие… вие двамата познавате ли се? — попита Ийви.

— Него вече го няма — гласът на Мемфис се пречупи. — Гейб вече го няма.

Тета започна да му говори с нежни утешителни думи и Нйви се почувства неудобно да стои ей така, без да каже нищо.

— Много съжалявам за вашия приятел — кой знае защо този път фразата й прозвуча неубедително.

Мемфис я изгледа с мрачна физиономия и заяви:

— Искам да ви помогна да заловите убиеца на Гейб.

— Можеш да направиш нещо — започна неуверено Ийви. — Ще помогне на разследването, ако… бихме имали нещо, някакъв предмет, на покойния… на Гейбриъл. За предпочитане е нещо, било у него в нощта на смъртта му.

— И как ще помогне това? — попита предизвикателно Мемфис.

— Моля те, моля те, довери ми се. И ние искаме да го заловим — толкова силно, колкото теб.

Мемфис извади от джоба си заешкото краче и й го подаде.

— Беше му талисман. Никога не се разделяше с него.

— Благодаря. Обещавам да го пазя — каза Ийви, но Мемфис не я слушаше.

Двамата с Тета се държаха за ръце и вече не виждаха нищо друго освен себе си. Ийви ги остави на интимния им безгласен диалог и се отдалечи.

Репортерите се трупаха пред загражденията, подвикваха за коментари и се опитваха да измъкнат някаква информация, а полицаите стояха като истукани и мълчаха. Т. С. Уудхаус беше най-отпред в средата. Ийви се опита да се промъкне незабелязано.

— О, това не е ли модерната и елегантната? — извика той и я спря. — Трябва да престанем да се срещаме така.

— Защо тогава не си тръгнеш?

— Не си огорчена от оная история, нали?

— И още как! Помолих за услуга, а ти ми се отплати, като открадна информацията ми и я плесна във вестниците.

Т. С. Уудхаус разпери примирително ръце.

— Аз съм репортер, мис О’Нийл. Предлагам реванш. Кажи ми какво имаш за случилото се и аз ще напиша цяла статия за теб. Може би дори ще успея да ти заделя колонка, за да излагаш каквото си искаш. Ще си най-известната млада дама в Манхатън.

— Съжалявам — повече никакви разговори с репортери.

Тя тръгна, а той едва успяваше да не изостава.

— Хайде стига, скъпа. Полицията не ни пуска нищо, освен обичайната дъвка. Знаем, че няма как Джейкъб Кол да е Пентаграмният убиец, освен ако не е способен да пречука някого, както си седи в затвора, или има съучастник. Да… съучастник. Това си го бива!

— Довиждане, мистър Уудхаус.

Т. С. Уудхаус я хвана за ръката, но Ийви заби поглед в него и той се видя принуден да я пусне. После репортерът кимна към струпалите се свои събратя:

— Ония направиха удар, а днес аз нямам никаква история. Не спирах да пиша за музея на вуйчо ти. Опитвам се също да си създам име. Разбираш ли?

Тя разбираше. Разбираше също, че Т. С. Уудхаус би направил всичко, би казал всичко и би притиснал всеки, само и само да си получи историята. Беше грешка да се свързва с него. И беше време Т. С. Уудхаус да си получи заслуженото наказание.

— Прекрасно, мистър Уудхаус — започна тя. — Ние смятаме, че убиецът се ръководи от древен мистичен текст. Ars Mysterium.

— И? — настоя репортерът, почти разтреперан от информацията. — Това е страхотно!

— Не, нито дума за това на когото и да било. Дори на издателя ти.

Ийви прехапа устна, проточи шия, сякаш да се увери, че никой няма да ги чуе, и додаде:

— И очакваме следващото убийство да е довечера на моста „Хел Гейт“. Бъди там с фотографите си.

— Честно?

— Бих ли излъгала такъв почтен представител на пресата?

Т. С. Уудхаус се опитваше да намери баланс между тази история и амбицията си — усилията му ясно личаха по начина, по който чупеше устни.

— Благодаря ти, скъпа — каза най-сетне той.

— Удоволствието е мое, наистина, мистър Уудхаус.

Беше абсолютно отвратителен ден, но след като се раздели с Т. С. Уудхаус, Ийви не можа да не изпита удоволствие, представяйки си как той мръзне на онзи мост в очакване на нещо, което няма да се случи, а другите репортери нямаше да пропуснат да го използват против него.