Либа Брей
Ясновидците (12)

Място на света

Мемфис седеше на старото канапе в задната дневна на сестра Уолкър и чакаше Исая, съсредоточил се върху обърнатите с лицето надолу карти на масата в дневната. Сестра Уолкър вдигна една така, че само тя да я вижда и попита Исая:

— Каква карта държа?

— Асо спатия.

— Много добре — усмихна се сестра Уолкър. — Позна деветнайсет от двайсет. Наистина чудесно, Исая. Вземи си бонбон от купата.

— Другия път ще позная и двайсетте, сестро — заяви твърдо Исая, протегна ръка към купата с бонбони, сложена върху дантелена салфетка на лъсната до блясък маса, взе си два бонбона с мед и разкъса синьо-червената им восъчна хартия.

— Е, ще видим, но днес ти свърши отлична работа. И се чувстваш отлично, нали, Исая?

— Да, гошпожо — отвърна момчето, смучейки бонбона.

— Не говори с пълна уста — смъмри го Мемфис.

— А как инаше да отговоря? Имам шамо една ушта — отвърна сърдито Исая.

Мемфис знаеше, че не е нужно много, за да го ядоса.

— Благодаря ви, сестро — каза любезно Мемфис, без да сваля очи от брат си, който му беше обърнал гръб.

— Разбира се. А сега, Исая, чуй ме. Знаеш какво да кажеш на леля си Октавия, нали?

— Че ми помагате по мат′матика.

— Което и правех, тъй че не е лъжа. По-добре е да не казваш на леля си какво друго правим с картите, помниш, нали?

— Не се притеснявайте — увери я Мемфис. — Няма, нали, мъжле?

— Ще ми се да кажа на всички, за да знаят, че представлявам нещо.

— Ти си нещо, Исая — каза сестра Уолкър и му подаде още един бонбон.

— Нещо друго — подразни го Мемфис, сложи ръка на главата на брат си и го извъртя към себе си. — Имаш глава като футболна топка. Цялата е в издутини.

— Това е мозъкът ми — отсече момчето и се измъкна от хватката.

— Така ли? А аз си мислех, че там криеш бонбони.

Исая замахна силно, но Мемфис избегна удара със смях. Момчето пак нападна и едва не събори една лампа.

Сестра Уолкър побутна и двамата към вратата.

— Добре, господа, изнесете глупостта си навън и оставете къщата ми цяла-целеничка.

— Извинявайте, сестро — каза Мемфис, докато Исая вече го теглеше навън. — До другата седмица.

Вкъщи завариха леля Октавия да ги чака в мрачната всекидневна. Беше с престилка и не изглеждаше щастлива.

— Къде бяхте, вие двамата? Знаете, че вечерята е в шест и петнайсет, и ако закъснеете, не ядете.

— Извинявай, леличко. Сестра Уолкър искаше да е сигурна, че Исая е разбрал задачите — Мемфис направи на брат си знак с очи.

— Маргарет Уолкър — подхвърли осъдително Октавия, размаха към тях черпак и продължи: — Не знам дали искам да продължавате да общувате с тази жена. Чувам напоследък да разправят разни неща за нея и те не ми харесват особено.

— Какво например? — попита настойчиво Исая.

— Като начало, че не ходи на църква.

— Но тя ходи! Член е на абисинските баптисти.

— Ха! — изсумтя Октавия. — Селма Джонсън ходи при абисинците и казва, че Маргарет Уолкър почти никога не прекрачва прага им. Господ не би я разпознал, ако му покажеш снимката й. В църквата ще намерите по-скоро оня луд старец — слепия Бил Джонсън — отколкото госпожица Маргарет Уолкър.

Мемфис се надяваше да отклони леля си от онова, което изглеждаше като начало на конско. Понякога тя подхващаше тиради за хора само заради незначителна обида или дребна неправда.

Ако покажеш снимката на еди кого си на Господ, той не би го разпознал. Барнабъс Демсън няма акъл колкото Бог влага в курабийка с форма на животно, ако питате мен. На Корин Колинс не й е работа да преподава в неделното училище. Ами че тя не може да се оправи и със своите деца, които тичат насам-натам като шайка глупаци сред абсолютни идиоти. Знаете ли, срещнах Суси Теръл в магазина за зеленчуци и тя се държеше така снизходително с мен. И то след като й направих сливов пай, когато майка й беше болна. Той се чудеше какъв незначителен грях е извършила сестра Уолкър, че да настрои така леля му против себе си.

— Разправят, че преди години Маргарет Уолкър се замесила в някаква неприятност — продължи Октавия. — Лежала в затвора и дошла тук, за да започне нов живот. Ако не беше стара приятелка на майка ви, дори не бих я поздравявала.

— Сестра Уолкър е била пандизчийка? — опули широко очи Исая.

— Не знаеш дали е истина, затова не бързай да го повтаряш, ледено човече — предупреди го Мемфис.

— Не си наясно с всичко, Мемфис Джон — изрече гневно леля Октавия. — Ида Хамптън ми каза и аз предполагам, че тя много по-добре от теб ги разбира тия работи.

Мемфис се зачуди дали Ида Хамптън си е направила труда да уведоми някого за дребната си страст към хазарта.

— Чух, че се занимавала с всевъзможни работи, дето са неправилни.

„Не са правилни“, поправи я неволно наум Мемфис.

— Може би дори с вуду.

— Сестра Уолкър не се занимава с вуду. Тя помага на Исая да брои и да смята.

— Е, хубаво, но не знам дали е добре за вас да имате вземане-даване с нея — леля Октавия се обърна към Исая с ръце на кръста и много сериозно попита: — Върши ли нещо такова с теб, Исая? Да те кара да правиш магии с карти или да ти слага ръцете на кристална топка и да говориш с духове? Нещо такова, а?

Мемфис се опита да предупреди брат си с поглед: Не казвай нищо…

— Не, лельо.

— Гледай ме в лицето, когато го казваш. Гледай ме право в очите и повтори.

Исая помръдна леко глава, за да надзърне зад Октавия и да вижда Мемфис, но леля им разбра и се отмести така, че попречи на погледа му.

— Не гледай към брат си. Аз те питам. Гледай в мен.

Мемфис затаи дъх и дори чу как кръвта тупти в черепа му.

— Тя ми помага с мат′матиката — отвърна Исая.

За миг леля Октавия не помръдна, а после рече:

— Е, добре, но внимавайте с нея, чухте ли?

Мемфис изпусна на малки порции въздуха в дробовете си.

— Да, лельо — отвърнаха в един глас двамата.

— Мемфис, знам, че няма да позволиш брат ти да се замеси в дяволски работи. — Октавия заби поглед в него. — Не и след всичко, през което това семейство премина.

— Не, лельо, няма.

Тя задържа още няколко секунди погледа си, после наля студен чай в чашите им.

— Обещах на майка ви да се грижа за вас. Бял ден няма да видя, ако на някой от двама ви се случи нещо.

Взе в шепите си лицето на Исая и го целуна по главата.

— Отивайте да се измиете за вечеря. Мемфис, тази вечер ти четеш молитвата. А след вечеря можеш да вземеш Библията от бюфета и да поучиш малко.

Мемфис не отговори и Октавия извика високо от кухнята:

— Чуваш ли ме, Мемфис Джон Кембъл?

— Да, лельо — измърмори той.

Някой ден щеше да вземе Исая и двамата да си тръгнат от къщата на леля им. Миха се докато получиха одобрение от леля Октавия и седнаха със склонени глави около старата дървена маса. Тя беше сватбен дар, изработен от дядо им, дърводелец, за младата му булка.

— Благодарим ти, Господи, че ще ни насищаш с твоите земни блага… — изрече думите Мемфис без никакво чувство.

Не мислеше, че е благодарен за вечерята, а за изобилието, което се надяваше да получи за себе си. Молеше се за своето място на този свят: собствените му думи в книга и четене в салон на Стривър Роу на една маса с Уитман, Кълън и Хюз.

— … в твоето име се молим, Исусе Христе. Амин.

Октавия подаде съда с месо и сладки картофи.

— Искам вие двамата да сте много внимателни навън. Чухте ли за оная работа под моста?

Момчетата поклатиха отрицателно глава.

— Надявах се да не сте. Разбрах от Бетси Уоткинс, а тя го чула от Дилайла Робинсън, дето мъжът й работи на доковете. Обадил й се преди малко. Жена била разпокъсана на части от луд.

— Това е неподходящ разговор за вечеря — каза Исая, докато дъвчеше картофи.

— Махни си лакътя от масата. И не говори с пълна уста. Това е неподходящо — сряза го Октавия и прилежно си намаза масло на парче хляб. — Не знам накъде е тръгнал този свят. Имам чувството, че се е забързал към Страшния съд.

Мемфис мразеше, когато леля му говореше така. Тя никога не пропускаше възможността да се притесни, че краят е близо, и никога не пропускаше възможността да тормози всички с мислите си.

— Е, все едно, аз искам вие да сте внимателни. И не искам, Исая, да ходиш сам където и да било, след като се стъмни. Ще имаш грижата за това, Мемфис, нали?

Мемфис преглътна картофите и възкликна:

— Аз ли? Марвин остави грижата на теб, не е ли така?

— Не ми говори с този тон. И не казвай на баща си Марвин.

— Това му е името, нали?

— Всъщност, днес получих писмо от него.

— Връща ли се? — попита Исая.

Октавия включи своята внимателна и щадяща усмивка и Мемфис вече знаеше какво пише в писмото, без дори да го е чел.

— Не още, детето ми. Все още се устройва.

— Той се устройва близо три години — Мемфис тръсна лъжица боб в чинията си.

— Човекът се убива от работа и праща пари за вас двамата. Не знаеш всичко, Мемфис Джон.

— Какво е станало с жената под моста — попита Исая.

Мемфис хвърли злобен поглед на леля си.

— Не мисли сега за това. Яж си боба. И си изпий млякото, защото иначе няма да пораснеш.

— А после ще трябва да ти казваме Скаридката. Старата Скаридка Кембъл — пошегува се Мемфис, опитвайки се да отвлече вниманието на брат си. — Толкова недорасъл, че хората ще го носят на филийка хляб. Толкова невероятно недоразвит, че дори поповите лъжички ще го съжаляват.

Исая се разсмя и разля малко мляко. Октавия започна да им се кара, но не се сдържа и също се разсмя. А Мемфис продължи историята и тя се завихри лудешки, сякаш ги вплиташе в едно и в този момент ги задържа с помощта на конци от думи.

 

 

В тихата си кухня сестра Уолкър пусна радиото. То запращя, засъска и се върна към живот с мъжки глас, изреждащ предимствата на системата „Паркър дентал“. Остави го да работи и драсна клечка кибрит под чайника. Работата с Исая беше обещаваща. Много обещаваща. От много отдавна не беше срещала човек като него. Но си наложи да не изпада в прекален възторг. Знаеше отлично, че такова обещание може да пламне, а сетне да стихне и да изчезне напълно, какъвто беше случая с Мемфис.

Сестра Уолкър се върна във всекидневната и запали лампата. Светлината разпъди вечерните сенки от стаята. Тя свали картина на Париж от куката на стената и я сложи в краката си. В мазилката зад картината се откри малък, едва видим квадрат. Сестра Уолкър го отмести и извади от дупката в стената дебела папка. Седна на канапето и заразгръща съдържанието й. Искаше да провери дали не е пропуснала нещо. Чайникът в кухнята писна. Сестра Уолкър се сепна и се разсмя при мисълта колко е плашлива. Прибра листовете хартия в папката, върна я в стената, закачи картината и се увери, че е идеално центрирана. Горещият чай успокои туптенето в гърдите й, докато преглеждаше изрезките от вестниците.

Ако не се лъжеше за Исая Кембъл, силата се връщаше. Какво означаваше това? Колко други като него имаше? На какво бяха способни?

И колко време щеше да мине, преди да ги открият?