Либа Брей
Ясновидците (30)

Разплатата

Ийви u Мейбъл изкараха нощта в килия в прочутия градски затвор „Томбс“ в компанията на пияни модерни млади дами, проститутки и огромна жена, която ръмжеше като куче, щом някой я приближеше. Майката на Мейбъл пристигна първа — носеше се по коридора с присъщото си високомерие.

— Наистина се надявам, че сте имали време да помислите за своята вечер — каза тя, вперила свиреп поглед в Ийви; беше ясно кого смята отговорен за всичко.

— Довиждане, Ийви — промълви Мейбъл.

Имаше вид на затворник, когото водят към електрическия стол, без да е получил последното ядене.

Някъде след седем вуйчо Уил плати гаранцията й. Когато изплуваха на Уайт Стрийт, тътенът на живота вече бе завладял града — още едно манхатънско утро.

— Трябваше да те оставя по-дълго вътре — отбеляза рязко Уил.

Вървеше толкова бързо, че Ийви го следваше с мъка. Всяка крачка отекваше като гръм в главата й.

— Ужасно съжалявам, вуйчо.

— Имахме споразумение: аз ти давам свобода, а ти стоиш далеч от неприятности.

— Знам и се чувствам като последна тъпачка, задето се оставих да ме арестуват.

Уил размаха пръст.

— Не за това става дума, Еванджелин. Снощи ти умишлено пренебрегна благоразумната ми молба да си останеш вкъщи. Излъга ме.

— Не точно те излъгах…

— Да се измъкнеш, е лъжа.

— Да, но… би ли вървял по-бавно, моля те? Главата ще ме убие.

Утринното слънце бодеше болезнено очите й.

Вуйчо Уил спря до будка за вестници и прокара ръка през косата си. Едно момче размаха вестник пред него, но той го отпъди и продължи:

— Идеята беше ужасна. Аз съм ерген и не съм сведущ как да съм родител или дори вуйчо.

— Не е истина. Ти си страхотно вуйчовски. Ами да, ти си най-вуйчовският човек, когото познавам.

— Вуйчовски не е дума.

— А би трябвало да е. И в речника снимката ти да стои до нея.

— Подмилкването няма да даде резултат, Ийви. Снощи ти забраних да излизаш поради много сериозна причина. Но ти избра да пренебрегнеш благоразумната ми молба.

— О, но, вуйчо…

— И аз специално те предупредих да не се забъркваш в проблеми. Нали? Е, вярвам, вече си напълно наясно, че така просто не може.

— К-к-какво искаш да кажеш? — Ийви почувства как стомахът започва да я боли.

— Най-добре ще е да се прибереш в Охайо. Утре ще позвъня на майка ти — той си погледна часовника и се поправи: — днес, а ти се приготви.

— Но аз за първи път се замесвам в неприятности.

Още щом думите излязоха от устата й, разбра колко глупав е аргументът й — едва ли не обещание за следващи простъпки — и й се прииска да не го бе изричала.

— Моля те, вуйчо. Ужасно съжалявам. Никога повече няма да пристъпя наставленията ти.

Уил се облегна на близкия уличен стълб. Стори й се, че поомеква, затова продължи:

— Ше върша всичко. Ше мета подовете, ще бърша праха от джунджурийките. Всяка вечер ще правя сандвичи. Само те моля, моля те, моля те, не ме връщай в Охайо.

— Не възнамерявам да водя тази дискусия на Уайт Стрийт с човек, който мирише на фабрика за спирт. Ще те придружа до „Бенингтън“ и ти можеш да поспиш и — предлагам ти — да се изкъпеш.

Ийви си помириса палтото и направи гримаса.

— Ше те очаквам в музея в три часа. Тогава ще оповестя решението си. Не закъснявай.

Дълга гореща вана отми затворническата смрад, но въпреки изтощението Ийви беше твърде нервна, за да заспи. Слезе до Мейбъл и почука по своя специален начин на вратата.

— Ей, момичето ми, в беда съм. Заради снощи вуйчо заплашва да ме върне в Охайо. Трябва да намеря начин да го придумам да не го прави. Поомекна, струва ми се, но ако му кажеш, че идеята е била твоя, ще е по-снизходителен и, да, не е цялата истина, знам, бухтичке, но това е абсолютно първокласен критичен момент и… хайде, Мейбси, няма ли да ме пуснеш да вляза?

Мейбъл хвърли бърз поглед към вътрешността на апартамента, измъкна се в коридора и затвори вратата.

— Охооо, тази физиономия ми е позната. Какво криеш от мен? Умрял ли е някой?

— Майка ми обвинява теб за моя арест. И забрани да стъпваш повече вкъщи — изстреля Мейбъл.

Ийви зина от възмущение.

— Арестували са майка ти безброй пъти повече от мен.

— За каузата. Според нея да те арестуват за пиянство в нощен клуб е аморално и знак за капиталистическа алчност — прошепна Мейбъл. — Ти ми оказваш лошо влияние, така каза.

— Господи, надявам се. Обясни на майка си, че ако не бях аз, още щеше да носиш черни чорапи и да четеш потресаващи руски романи за обречени аристократки.

Мейбъл вирна брадичка и попита:

— Какво й е лошо на Ана Каренина?

— Всичко от А до енина. О, слушай, бухтичке, просто ме пусни да вляза и аз ще я очаровам.

— Ийви, недей…

— Петминутна сърцераздирателна история за мен като продукт на буржоазните ценности на средната класа и как системата на един корумпиран свят ме погубва, и тя ще започне да организира поход в моя защита.

— Никога ли не знаеш кога да спреш? — сопна се Мейбъл. — Понякога си толкова себична, Ийви. За теб всичко е игра — всичко трябва да е все в твоя полза, и изобщо не ти пука какво иска някой друг,

— Не е вярно, Мейбъл.

— Така ли? Снощи исках да си тръгна…

— Но тогава щеше да изпуснеш цялото удоволствие. И вкъщи да страдаш и да си казваш, че е трябвало да останеш. Щеше да съжаляваш, познавам те, Мейбси…

— Наистина ли? — изстреля в отговор Мейбъл.

Сякаш й удариха шамар. Ийви просто искаше приятелката й да се отърси от контрола на майка си и да се забавлява. Да го удари на живот като истинска млада дама. Не беше ли така?

— Достатъчно, Ийви. Изморена съм и отивам пак да си легна.

— Мейбси, аз… не съм си и помисляла… — промълви Ийви с треперещ глас.

— Никога не си помисляш. Това е проблемът.

Отвътре долетя звънливият глас на мисис Роуз:

— Мейбъл, скъпа? Къде си?

— Идвам — извика Мейбъл, прибра се и затвори вратата.

Ийви постоя още малко, загледана във вратата. Почука отново по своя си таен начин, но приятелката й не отвори, и тя тръгна за срещата с Уил. На път към музея се опита да се отърси от мислите за разправията с Мейбъл, ала се оказа невъзможно. Двете никога не се бяха карали. И думите на Мейбъл й причиниха болка. Другите, така наречените „нормални“, говореха за нея по този начин. Но не и Мейбъл. Не и най-добрата й приятелка.

В музея се чуваха гласове. Досущ като брат близнак на Уил, Джерико показваше спокойно и научно колекцията на двойка посетители, редки напоследък. Изглеждаха отегчени.

— Тези джунджурии ще те преследват ли, ако ги пипнеш? — попита жената.

— О, не. Те са напълно безвредни — чу тя Джерико.

Каква пропусната възможност! Ако тя ги развеждаше из музея, щеше да измисли история, която никога да не забравят, тоест да ги накара пак да дойдат.

Сам прелетя бързо и леко покрай нея по дългия коридор на път към залата с колекцията и й се усмихна ведро.

— Ей, сестро, радвам се да видя, че вуйчо ти те е измъкнал от пандиза.

Ийви се намръщи.

— Заряза ме там в клуба, измамник такъв. Много позорно от твоя страна.

— Ти не мислеше за мен, когато се навря в оня асансьор. Не се прави на по-добра, кукло. И у теб се спотайва малък крадец.

Ийви му затръшна вратата и седна в кабинета на Уил да чака съдбата си. Ами ако той наистина реши да я изпрати вкъщи? Всъщност не си беше позволявала да допусне подобна мисъл; просто приемаше за дадено, че ще го придума. Ала ето — мисълта й влезе под кожата и й съсипа спокойствието.

Точно минута преди три Уил влезе в кабинета. Закачи си шапката и палтото на закачалката и започна дълго и бавно да си сваля ръкавиците. В тишината Ийви се гърчеше от притеснение. Най-после той седна на работния си стол с висока облегалка, сложи ръце върху бюрото и я погледна замислено. Ийви преглътна и в гърлото й се събра слюнка, но тя потисна кашлицата.

— Позвъних на майка ти; беше на официален обяд в своя клуб. Оставих съобщение, че трябва да ми се обади. Утре вечер има влак за Зенит. Ти ще бъдеш в него.

Ийви изпъшка.

— О, вуйчо, моля те. Не можеш да ме изпратиш вкъщи. Още не.

Усещаше как сълзите изгарят крайчетата на очите й.

— Стореното-сторено — Уил потърка мястото между веждите си. — Беше глупаво от моя страна да си мисля, че ще се справя. Аз съм стар ерген с установени навици.

— Не, не си — възрази, подсмърчайки Ийви. — Много съжалявам. Всичко ще е прекрасно. Ще видиш. Просто ми дай още една възможност. Моля те.

Гласът й се изтъни до умоляващ шепот.

— Решението ми е окончателно, Еванджелин — каза внимателно Уил и състраданието му бе по-лошо от гнева му. — Ще ти бъде по-добре там, у дома, с твоите приятели.

— Не, няма.

С опакото на ръцете си, Ийви си избърса сълзите, но те не спряха.

Уил вече произнасяше реч — нещо от сорта как някога бил млад и безгрижен, изобщо все неща, които възрастните казват, когато нанасят смъртоносен удар, въобразявайки си, че маскираните им като съпричастност лицемерни брътвежи ще бъдат добре посрещнати. Ийви обаче почти не слушаше. Никога не му е казвала за умението си да чете по предмети, съобрази тя. Той не го знаеше. Нямаше представа на какво е способна — че би могла да използва уменията си и да му помогне да намери Пентаграмния убиец. Нали в края на краищата успя да зърне нещичко, като взе катарамата на Рута Бадовски? И онова, което видя, навярно имаше някакво значение.

— Трябва да ти разкрия нещо — прекъсна Ийви драматичния му монолог за отговорността. — Така и не ти казах какво се случи в Зенит. В какви точно неприятности се замесих.

— Нещо, свързано с колективната ви игра и оклеветяването ти ли?

— Не беше игра.

— Наистина, Мйви, няма нужда.

— Не, има. Моля те.

Уил отстъпи и тя събра кураж.

— На въпросното парти си намерих белята, защото отгатнах някои неща. Мисля, че съм ясновидка. Като Либърти Ан Ратбоун. И ако съм права, мога да използвам уменията си, за да ти помогна да разрешиш случая.

Уил я гледаше смаян, но Ийви не му даде възможност да каже каквото и да било и припряно продължи:

— Помниш ли как ми прилоша там, първия път, при тялото на Рута? Не заради гледката, която, разбира се, беше ужасяваща. Катарамата на едната й обувка се беше измъкнала от каишката и аз просто понечих да я оправя, да направя нещо… добро. Сигурно съм я стиснала силно — по-силно, отколкото ми се е искало, и… — Ийви издиша тежко. — видях разни работи. Просто защото държах нещо нейно.

Отзивчивостта на Уил се бе свела до две силно стиснати от отвращение устни.

— Това най-вероятно е някаква твоя тактика да останеш по-дълго в Ню Йорк, но не съм предполагал, че ще паднеш толкова ниско, да търсиш изгода от убийствата на две невинни…

— Опитвам се да ти кажа нещо важно — почти изкрещя Ийви, за да го накара да спре. — Моля те. Просто ми отдели пет минути от своето време. Само за това те моля.

Уил отвори джобния си часовник:

— Добре. Имаш пет минути… започвай.

Това беше. Ако не успееше да убеди вуйчо Уил, щеше да се окаже на първия влак за Охайо. Трябваше да му даде доказателство.

— По-бързо ще е, ако направо ти покажа. Дай ми нещо свое — носна кърпа или шапка. И не ми казвай нищо за нея.

— Ийви — промълви с въздишка Уил.

Тя познаваше тази въздишка. Почти винаги вървеше с името й и с разочарование, тъй че се налагаше да сдържи напиращите сълзи. Защо да я приема на сериозно? Момиче, което се шляе по партита, модерна мацка с пълен набор от странности и натъпкан с кристални бижута и цветни чорапи гардероб.

— Моля те, вуйчо — пророни тя тихо. — Моля те.

— Добре — отстъпи Уил, огледа наоколо и се спря на ръкавица. — Ето. Остават ти точно четири минути и половина.

Ийви притисна ръкавицата между дланите си и се съсредоточи. Тиктакането на вуйчовия й часовник я разсейваше. Опита се да се абстрахира от него и се концентрира върху ръкавицата, но нищо не излезе и първите ледени пръсти на паниката я сграбчиха.

— Три минути — обади се Уил.

Тя стисна зъби. Не проумяваше как и кога сработва умението й, само знаеше, че сработва — по свой си начин и когато си науми.

— Остават две минути и половина…

Образите започнаха да се размотават бавно и тя поде:

— Ръкавици за седемдесет и осем цента в „Уулуърт“. Било е студено, а ти си бил загубил едната си ръкавица. Загубил си дясната и на този чифт, лявата държа в ръцете си. Продължаваш да сваляш дясната и да я забравяш някъде.

Ийви отвори очи. Уил продължаваше да си гледа часовника.

— Може да е случайно попадение. Или логика. Ръкавици на тази цена в „Уулуърт“ не са изключение. Често ме виждаш да си оставям дясната ръкавица, където не й е мястото. Никакво доказателство. Остава една минута.

Ийви беше изморена, отчаяна и доста ядосана. Отново затвори очи. Този път сцената бе по-ясна. Видя смееща се жена с черна коса и черни очи и с кожен маншон. Съвсем в твой стил, Уилям. Вечно с една ръкавица по-малко, изрече тя след жената.

— Спри — извика с леден глас Уил, но тя бе вече вътре. Виждаше едва ли не и вятъра. Младият Уил едва се крепи на кънките, а красивата жена се смее. Ийви се засмя неволно.

— Виждам я. Стои до ледена пързалка… в тъмнозелено палто… в снега…

— Спри, Ийви.

— Много е красива и… щастлива… много щастлива… може би най-щастливият ден в живота й…

Уил изтръгна ръкавицата от ръката й и я стресна. Беше се надвесил над нея целият пламнал и гневен.

— Казах да спреш — почти изрева той.

Тя се обърна и избяга от музея, без да обърне внимание, че Сам вика след нея.