Либа Брей
Ясновидците (37)

Превръщане в ад

Нюйоркската градска библиотека, тази кралица на книгите, господстваше на 5-о авеню между 40 и 42-ра улица. Малко сгради можеха да се мерят с подобна величественост. Точно в единайсет часа преди обяд Ийви застана пред внушителните мраморни стъпала, уверена, че ще намери именно онова, което да разреши с един замах случая с Пентаграмния убиец; при това да го намери за около половин час, не повече. Извади душата на детектив Малой да й разкаже всичко известно му за Джон Хобс — не беше кой знае колко много, но поне я осветли, че онзи бил обесен на някой си септември 1876 година.

Да, сър, това е моята любима./ Не, сър, това не означава може би./ Да, сър, това е моята любима…, тананикаше си тя, докато минаваше покрай единия от двойката лъвове на страж пред входа. „Чудно котенце“, потупа го тя по дясната лапа и влезе. Упътиха я да се качи по вита стълба на третия етаж до обширно, облицовано с дървена ламперия помещение, пълно с рафтове с книги. Библиотекарят — според медната табелка пред него се казваше мистър Мартин — я погледна над „Невинни години“ на Едит Уортън и попита:

— Мога ли да съм ви полезен?

— Със сигурност! — грейна в усмивка Ийви. — Трябва да намеря информация за един убиец — по молба на моя вуйчо, доктор Уилям Фицджералд от Музея на американския фолклор, суеверията и окултното. Сигурно сте чували за нас?

Ийви изчака мистър Мартин да се замисли, сбърчвайки вежди, и да отвърне:

— Не бих казал, че съм чувал.

— Ох! — изпъшка разочарована Ийви. — Добре тогава, какво можете да ми кажете за човек на име Джон Хобс, осъден за убийство през 1876 година? О, да, а и бихте ли били така мил да го направите бързо. Има страхотна разпродажба в „Б. Алтмън“ и искам да съм там преди тълпата.

— Аз съм библиотекар, а не оракул — напомни й мистър Мартин и й предложи лист хартия и молив. — Бихте ли написали името, моля?

Ийви надраска Джон Хобс, убиец, 1876 и му върна листчето. Мистър Мартин изчезна замалко, после се върна с две купчини вестници, закрепени за дебели дървени пръчки и ги постави пред нея. Цялото това количество щеше като нищо да й отнеме седмица работа. Едва ли щеше да пазарува този ден. Или изобщо някога.

— Всичко това ли? — възкликна тя.

— О, не — отвърна мистър Мартин.

— Слава богу!

— Ще се върна с другите след минута.

— Другите?!

— Да, общо четиринайсет.

 

 

В шест и половина вечерта Ийви се върна, залитайки, в музея. Влезе с тежки стъпки в библиотеката, мина покрай масата, където Уил, Джерико и Сам работеха, хвърли шала си на пода и с дълбока въздишка се стовари на кадифеното канапе с думите:

— Умирам от умора.

— Мислех, че отиде в библиотеката — каза Уил.

Тя го изгледа, но той дори не вдигна глава от книгата.

— Защо според теб съм толкова изморена? Който иска да знае нещо за този град през 1876 година, моля да вдигне ръка. Не виждам нито една. Абсолютен шок.

Ийви прегъна на две една възглавница, натика я в ъгъла на канапето и зарови лице в нея.

— Има едно отвратително изобретение, наречено Десетична система на Дюи — система за библиотечна класификация — и трябва да си търсиш нужното в книги и вестници, страница след страница, страница след страница…

Уил се намръщи:

— В това ваше училище не са ли ви учили как да правите проучвания?

— Не, но мога да изрецитирам „Бойният химн на републиката“ докато забърквам мартини.

— Оплаквам бъдещето.

— И тогава идва мартинито — Ийви се прозя и протегна. — Мислех си, че проучването ще е някак по-привлекателно. Прошепвам на библиотекаря таен код, а той ми дава нужната ми книга и ми пошушва номерата на страниците. Като бар с контрабандна пиячка, само че с книги.

— Не виждам никакви книги — изрече нерешително Уил.

— Сместих всичко тук. — Ийви си докосна главата. — И тук.

И тя потупа тефтерчето в ръката си.

— Откраднала си книги от Нюйоркската градска библиотека? — повиши тревожно глас Уил.

— Имай ми малко повече доверие, вуйчо. Водих си записки.

Ийви извади от претъпканата си чанта стенографска тетрадка.

Уил протегна ръка.

— Може ли да ги видя?

Ийви притисна тетрадката до гърдите си.

— А-а, не. Загубих невъзвратими часове от скъпоценната си младост и така и не отидох до „Б. Алтмън“. Тук ще играя на радиоговорител.

Тя се излегна на канапето, качи единия си крак на облегалката и запрелиства страниците, докато не намери нужната.

— Немирния Джон, роден Джон Хобс, е отгледан в Бруклин, Ню Йорк в сиропиталището „Майка Нова“, където е оставен на девет години. Проблемно момче, два пъти бягал оттам и накрая успял — тогава бил на петнайсет. Отново изплувал в полицейските доклади на двайсет и девет, когато една жена го обвинила, че я упоил, и се опитал да се възползва от нея. Какво лошо, лошо, лошо момче!

Тя свъси вежди и Сам се разсмя.

— Въпросната жена обаче била проститутка и делото било прекратено. Бедната мацка.

Ийви прелисти страницата.

— После работил в леярна, откъдето го разкарали, след като го заловили да си прави разни неща за себе си от метала на фирмата. Появява се отново през 1865 година — заловили го да продава опиати на завръщащите се войници, служили във федералната армия. През 1871 година работел за един балсаматор — истински предприемач, а не някакъв контрабандист. Подхванал доходна странична дейност — продавал трупове на медицински училища. По едно време се преправил на спиритуалист и провеждал сеанси в Ноулс Енд, шикозна къща в горната част на града на брега на Хъдсън. Ида Ноулс — собственичката на въпросната къща, останала без мангизи и се наложило да я продаде на жена… — Ийви плъзна пръст до нужното й място, — на име Мери Уайт, богата вдовица, медиум и съжителка на Немирния Джон, която се била сдушила страхотно с Ида след смъртта на родителите на последната. Тази Ида била някакъв зеленчук, дето хич не включвала и шестте цилиндъра…

— Моля? — прекъсна я Уил.

— Била е доста наивна — обясни Сам.

— Защото започнала да пръска всичките си долари за сеанси с Мери и Джон. Така или иначе според дрънкотенето…

— Кое? — попита Уил.

— Слуховете — обади се пак Сам.

— … Джон Хобс държал голямо количество опиати, а и на срещите на спиритуалистите по подхождало да им се вика срещи на спиртниците, защото всички били много ошантавени от някаква долнопробна пиячка, и онова, което правели, можело да накара всеки глупак и всяка гъска оттук до Топека да посегне за амонячната си сол.

Уил протегна ръка и каза:

— Позволи ми.

— Моля.

Ийви му подаде бележките си заедно с няколко статии от вестници, на които вуйчо й погледна с ужас.

— Как ги измъкна от библиотеката?

Тя сви рамене и отвърна:

— Утре ще им ги върна и ще обясня, че ужасно съжалявам, задето съм ги сметнала по погрешка за моя „Дейли Нюз“.

— Майка ти знае ли за наченките ти на криминално съзнание?

— Нали затова ме изпрати при теб.

— Добра работа, маце — ухили се Сам.

— Глупости.

Ийви се отпусна на възглавницата, затвори очи и изрече:

— Утре сигурно ще съм прекалено уморена, за да отида на кино.

Уил закрачи и зачете:

— „…мисис Мери Уайт, доста колоритна вдовица, чийто партньор бил мистър Джон Хобс. Ида продължила да живее там в източното крило и двете с Мери много се сближили. Ида обаче не харесвала особено мистър Хобс. В писма до своя братовчед тя пише: Снощи Мери и мистър Хобс проведоха поредния си спиритичен сеанс в гостната и той продължи дълго след общоприетото за благоприлично време. Присъствах за кратко. Мистър Хобс ми предложи сладко вино, от което се почувствах много странно. Виждах и чувах такива необикновени неща, че не бях сигурна кое е истинско и кое — не. Извиних се и се прибрах да си легна, но ме слетяха много особени сънища.“

„В прекрасния антикварен шкаф той държи заключена старата книга, ала не ми позволява да прочета. Каза ми с усмивка: Това е книгата на моите братя, която моят баща ми даде, преди да ме изпратят в сиропиталището…“

— „Книгата на моите братя“! — възкликна Ийви. — Страхотно!

— „Нo аз не вярвам на нито една негова дума.“, — продължи Уил, — „защото той лъже с такава лекота, с каквато се смее. Лъже, за да печели симпатия или да плаши. Веднъж ми каза, че стига да поиска има силата да превърне всичко в ад. Из къщи се носи отвратително зловоние, сякаш всички стени се разлагат, и чувам ужасяващи шумове. По всяко време на деня и нощта идват и си отиват хора. Повечето прислуга ни напусна. Боя се, че тук става нещо безобразно, скъпи братовчеде. О, моля те да изпратиш властите да проверят, защото съм твърде болна да се справя сама с това.“

Уил прегледа откраднатите от Ийви статии и притихна.

— И как в крайна сметка е свършил този Немирен Джон? — попита Сам.

— Ида Ноулс изчезнала — Ийви се наслаждаваше на ужаса на историята, — ченгетата пристигнали да разследват; Немирния Джон се опитал да ги баламоса с приказки, че тя била избягала с някакъв наркоман, а те с Мери не посмели да изплюят камъчето от страх да не й съсипят репутацията, защото — Ийви сложи мелодраматично ръка на челото си — я обичали като сестра.

— Купища тъпотии — отбеляза Сам.

— Ти го каза, братко. Полицията също не повярвала на нито една тяхна дума. Ченгетата претърсили къщата и открили десет мъртви тела, за които мистър Хобс си признал, че са свързани с работата му да снабдява медицински училища с трупове. Полицията обаче не била никак сигурна и за това.

— Ето всъщност откъде идва песента — каза Джерико.

— … Мигом гърлото ти ще пререже, кокали ще събере, / и за няколко жълтици на пазар ще продаде. — изпя Ийви като шансон.

— „Продължили претърсването“ — зачете високо Уил — „и намерили трупа на жена, която носела брошка, принадлежаща на Ида Ноулс.“

Ийви отпусна отчаяна ръце и извика:

— Ти ми открадна великия финал, вуйчо.

Уил не обърна внимание и продължи:

— Въпреки че той и Мери тържествено декларирали неговата невинност, въз основа на писмата на Ида и на брошката й Джон Хобс бил обвинен за убийството й, както и за убийството на онези десет души, чиито тела били намерени в къщата, и осъден на смърт чрез обесване.

— Чудя се дали са продали тялото му на някое медицинско училище — пошегува се Сам.

Уил извади цигара от сребърната си табакера и затършува за запалка из джобовете си и по бюрото, отрупано с книги и бумаги.

— Погребан е в гробище за бедняци. Нито едно погребално бюро не го искало, а и той нямал близки роднини, които да предявят претенции за тялото му.

— Допускаш ли да има някаква връзка с нашия убиец? Например да е запознат с тази история. Да следва историческия факт, така да се каже? — попита Ийви.

Сам се пресегна към купчина книги, взе сребърната запалка на Уил с инициалите му и му я подаде. Уил си запали цигарата, изпусна дим през ноздрите си и се произнесе:

— Продължавам да мисля, че се ловиш за сламката, Еванджелин. Ще допусна известна взаимна зависимост…

Ийви започна да брои на пръсти:

— Кометата. Книга на Братството. Песента…

— Как изобщо разбра за въпросната песен? — попита Джерико.

Тя погледна Уил, който й отправи предупредителен поглед, и отвърна:

— Женска интуиция.

— Хобс говори за „Книгата на моите братя“ — въобще не е същото — поправи я Уил. — Семантика.

— Gesundheit, с други думи. Ще ви кажа нещо, което ще ви побърка — изрече Ийви, доволна от тяхното внимание, макар Уил да изглеждаше по-скоро изнервен, отколкото обзет от напрегнато очакване. — Споменава се случай с изчезнали хора и неразкрито убийство през 1875 година. Намерено е тяло със странни знаци по него!

— Преди петдесет години — пресметна многозначително Уил. — А и не знаеш какви са тези знаци. Не разбирам какво общо има това с нашия случай.

Ийви въздъхна.

— И аз също. Но е интересно.

И тя забарабани с пръсти по масата, опитвайки се да направи връзка, която обаче изчезна като дим.

— Какво е станало с оная жена на Хобс, Мери Уайт? — попита Сам.

— След като го обесили през 1879 година, тя се омъжила за шоумена Хърбърт Блоджет. Изнесли се от Ноулс Енд. На едно място се споменава, че паднала от кон и страдала от лошо здраве, но оттогава — нищо друго за нея.

— Сигурно е умряла — предположи Сам.

Изведнъж из целия музей се разнесе ужасно тропане. Ийви хукна към вратата, отвори и видя повече от десет души, подредени прилежно на опашка. Мъжът най-отпред вдигна високо „Дейли Нюз“, вестника на Т. С. Уудхаус, и обясни:

— Дошли сме да видим за какво е целият този шум.

 

 

Само за няколко дни след първата статия на Т. С. Уудхаус, последвана бързо от втора, а после и от трета, в музея се развихри невиждана от години дейност. Уил получаваше отвред покани да чете лекции — от частни клубове до обеди на дами от висшето общество. Колкото и той да се опитваше да се придържа към научен подход, всички искаха само едно — да узнаят повече за убийствата. В най-изисканите квартали на Ню Йорк, обитавани от каймака на обществото и твърде претенциозни, за да приемат страха, се отваряха „Убийствени клубове“, където сервираха коктейли с имена Пентаграма отрова, Вуду елегантност и Коктейл на убиеца — силна смесица от уиски, шампанско, портокалов сок и смлени череши, от който на следващата сутрин на човек му се искаше да умре. Убийството се превърна в още един повод за пиене и танци цяла нощ. Беше отлично и за бизнеса. Треската около Пентаграмния убиец обзе всички и Мйви възнамеряваше да извлече голяма полза от това.

По време на туровете й из музея обикновено ленено боне се превръщаше в шапчица на салемска вещица, обвинена, че танцувала с дявола в гората. Купа, напълнена сутринта с вода, и поставена на масата между две запалени свещи, беше благословия от монаси, за да разпъжда духовете от помещението. Тя изработи малък олтар и постави в него частта от кост на китайския железопътен работник редом със снимката на дух, направена в западен Масачузетс. После разказваше на наивните посетители, че костта е на момичето от снимката, а духът й все още витаел из музея. При тези нейни думи Сам тайно задействаше духало, завесите се раздвижваха, а преситените дами и елегантните им кавалери зяпваха от почуда и ликуваха, развълнувани от близостта си с дух.

През един такъв следобед Уил се върна от лекция и завари музея претъпкан от посетители, нетърпеливи да влязат в помещението с всевъзможните експонати. Опита се да се приближи, но един младеж му прегради неочаквано път и извика:

— Чакай си реда, дядка.

Уил надзърна над главите на две докарани млади дами и видя Ийви да обяснява многословно:

— Трябва, разбира се, да сте изключително внимателни край тези предмети. Те са неимоверно могъщи. Не бихте искали да ви преследват, след като си тръгнете от тук, нали?

— Нима могат да го правят? — попита жена отпред, която изглеждаше уплашена.

— О, да! — отвърна Ийви. — Но тъкмо затова в лавката ни за сувенири продаваме амулети. Те са копия на древни символи, които, казват, отпъждали злото.

Ийви вдигна малък сребърен диск.

— Лично аз винаги нося няколко на себе си. Невъзможно е да сте напълно в безопасност, особено с окултен убиец на свобода в този град.

— Ийви — изрева Уил от коридора. — Ако обичаш, да поговорим за малко насаме?

Тя се насили да се усмихне и отвърна:

— Разбира се, доктор Фицджералд. Това е професор Фицджералд, куратора на музея и най-изтъкнатият учен по въпросите на нещата, които излизат изневиделица в нощта. Както ви е известно, доктор Фицджералд помага на полицията в издирването на ужасния убиец, тероризиращ града. Както и аз.

Изпълнени с вълнение, всички обърнаха като един очи към Уил.

— Разкажете ни повече за престъпленията, молим ви, професоре — провикна се млада жена. — Наистина ли им изпива кръвта и облича дрехите им? Истина ли е, че извършва тези чудовищни убийства като присъда срещу Сухия режим?

Уил погледна свирепо племенницата си, която се зае моментално да чисти въображаемо петно на стената.

— Ийви, веднага в кабинета ми! Сега. Незабавно!

— Разбира се, вуйчо… о, доктор Фицджералд. Дами и господа, ще се върна след минута при вас. Моля ви, бъдете внимателни. Не би ми се искало да обезпокоите духовете. Всеки, който желае да се бръкне за талисман, моля да се обърне към нашия сътрудник мистър Сам в лавката ни за сувенири.

— Еванджелин! Веднага!

Ийви затвори зад себе си вратата на малкия кабинет. Дървото трептеше от бърборенето на превъзбудените посетители.

— Да, вуйчо?

— Какво правиш, за бога? — Уил запали цигара, грабна шепа ядки и застина в нерешителност кое от двете да си сложи по-напред в устата.

— Водя турове.

— Виждам. И какви врели-некипели разправяш на тези хора?

— Създавам атмосфера! О, вуйчо, най-сетне имаме човешки тела в това място. Тела, които плащат. Бихме могли да вдигнем чудна шумотевица тук.

— Не се интересувам от шумотевица. Аз съм учен.

— Добре. Няма да ти го налагам.

— И откога имаме лавка за сувенири?

— От снощи. Не е нужно да припадаш — не продаваме никакви ценни артефакти. Използвам уреда ти за релефен печат и восъчния ти печат, за да ги поставя върху станиол. Voila! Получаваш талисмани.

— Това е непочтено.

— Не, това е бизнес — поправи го Ийви.

Уил заговори, но тя вдигна умоляващо ръце.

— Ох, вуйчо, когато Лъки страйк ти продават цигарите, казват ли: „Имаме тютюнев продукт в кутия за вас“, а? Не, нали? Те казват: „Лъки страйк са вашите цигари“ и ти показват картинки на красиви хора на красиви места, наслаждаващи се на тези цигари така… сякаш правят любов!

Уил едва не си изкашля дробовете.

— Моля?

— Карат те да ги желаеш. Трябва да ги имаш. Защото всеки, който е някой, ги пуши, тъй че е по добре и ти да пушиш точно тях, човече, иначе си губещ. Точно това правя в нашия музей.

— Нашият музей?

Уил върна ядките в купичката и смукна дълбоко от цигарата си. После я насочи като пръст към Ийви и заяви:

— Няма да продаваш повече „талисмани“. И ще се придържаш към фактите. Ясен ли съм?

— Както желаеш.

Тя отвори вратата към тълпата и започна високо:

— Насам, моля. Влизаме в трапезарията, където вероятно са се правели сеанси и може би са привиквани духове.

Обърна поглед назад към Уил и продължи:

— И макар да не сме напълно сигурни, според слуховете самият президент Линкълн е общувал тясно с отвъдното там, на онази маса.

Уил загаси нервно цигарата си и веднага запали нова.

— Попитайте ме колко пари изкарахме днес — усмихна се с грейнал поглед Ийви на Сам и Джерико.

Беше пет и половина и само преди десет минути отпратиха последния посетител.

— Колко?

— Достатъчно, за да си платим сметката за тока и даже ще ни останат достатъчно за чаша чай. Е, за гореща вода.

— Свърши отлична работа — похвали я Сам.

— Всички свършихме отлична работа — поправи го тя.

В празния музей отекна тъпият звук на месинговото чукало. Ийви погледна часовника и промълви с уморена въздишка:

— Почти е време да затваряме. Махай се.

— Искаш ли да ги разкарам? — попита Сам.

— Не, сама ще се справя. Джерико, дръж Сам под око тук — намигна им закачливо тя.

Вън на стълбите на музея стоеше Мемфис и гледаше втренчено масивните дъбови врати. Интересуваше се от това място откакто сестра Уолкър спомена за Ясновидците и за сестрата на Корнелиус Ратбоун, Либърти Ан. А сега не беше сигурен дали изобщо трябваше да идва тук. Чудеше се дали този доктор Фицджералд би хвърлил светлина и върху случващото се с Исая, и върху странния символ в собствените му сънища. Дори не познаваше тези хора. Какво би могъл да каже, че да не изглежда глупак? А и можеше ли да им се довери? Знаеше само, че музеят не е отворен за чернокожи. Постъпката ти е лишена от всякакъв разум, Мемфис, мърмореше си той, сякаш леля Октавия беше наблизо. Тъкмо се канеше да си тръгне към метрото, масивните дъбови врати се отвориха; в рамката им се появи дребно хубаво момиче с руси къдрици и големи сини очи.

— Боя се, че музеят се затваря след десет минути — извини се тя.

— О, разбирам. Съжалявам, че ви обезпокоих — промълви Мемфис, проклинайки се за напразно похарчените пари за метро.

— Е, хайде, влизайте. Но ви предупреждавам: имахме тежък ден и по някое време просто ще си събуя обувките.

Мемфис я последва в огромната тъмна къща с ламперии по стените и прозорци с цветни стъкла. Приличаше повече на катедрала, отколкото на стара заможна къща.

— Ийви О’Нийл на вашите услуги.

— Мемфис Кембъл.

— Е, мистър Кембъл, като имаме предвид, че разполагаме само с десет минути, ще ви предложа съвсем бегъл поглед на помещението с колекцията, макар вероятно да проявявате специални интереси. Изберете си — вещици, духове или вуду свещеници?

Мемфис извади тетрадката от раницата си.

— Да си призная, мис, прочетох за вас във вестниците и си зададох въпроса дали бихте ми обяснили какво означава този символ.

Той й показа рисунката на окото със светкавицата. Ийви я разгледа внимателно и поклати глава.

— Ужасно съжалявам, но ако дойдете друг ден, ще има време да се поровите в библиотеката ни и да се опитате да го откриете.

— Благодаря ви! Непременно ще дойда.

Остана разочарован, защото продължаваше да не намира отговорите. Почти на вратата спря и се обърна.

— Има ли още нещо, мистър Кембъл?

— Да. Ъъ, не. Малко ми е неудобно да питам, но… Знаете ли, на север от мястото, където живея, има стара къща. Просто пълна развалина, но съм чувал, че някога била прекрасна.

Момичето му се усмихваше търпеливо — така човек се усмихва на слабоумна старица — и Мемфис отново си даде сметка колко смешно е цялото му начинание. И все пак изпитваше потребност да уведоми някого за въпросната къща, дори да беше чисто и просто игра на въображението му и той да изглеждаше глупак. Стоеше и си играеше с катарамата на раницата си.

— Понякога ходя там горе и… напоследък в тази стара къща има нещо странно. Сякаш в нея се живее и… Звучиш налудничаво, Мемфис. Просто се чудех дали имате някакви книги за Ноулс Енд, дали не ви е известно нещо за нея. Развалина е, тъй че…

— Какво казахте? — възкликна момичето и отвори широко очи.

— Казах, че е развалина…

— Преди това. Ноулс Енд ли споменахте?

— Така се нарича къщата. Или се е наричала много отдавна. Сега не е нищо повече от паяци и гниещи дъски.

Погледът й го караше да се чувства неудобно. Видя и как й треперят ръцете.

— Бихте ли изчакали тук, мистър Кембъл? Няма да се забавя и секунда.

Ийви О’Нийл забърза по коридора, а токчетата й чаткаха по мраморния под. Мемфис стоеше в празното фоайе, стискаше шапката си и изведнъж си помисли: „Ами ако тя си мисли, че съм Пентаграмният убиец?“

Не я дочака да се върне. Измъкна се навън и тича пресечки наред. Позабави ход едва когато усети удивените погледи на белите по улицата. Застави се да тръгне с умерена крачка и да лепне на лицето си онази своя очарователна усмивка, сякаш за него няма тревоги на този свят. Сърцето му обаче биеше до пръсване. Все така усмихнат, Мемфис сви зад един ъгъл и налетя върху едно момиче. Подхвана я, за да не падне, и промълви:

— Ужасно съжалявам.

— Давай, моли за прошка — чу се познат дрезгав глас.

Мемфис се засмя. Сърцето му отново заби, но този път от чиста радост.

— О, това не е ли Креолската принцеса?

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин, Поете — заключи Тета.

 

 

В музея Ийви се върна с Уил, Джерико и Сам, но нито във фоайето, нито на улицата имаше следа от Мемфис Кембъл.

— Беше точно тук! — въздъхна тежко тя. — И, вуйчо, говореше за Ноулс Енд! Не ти ли се струва необикновено?

— Сигурна ли си, че не е бил репортер? — попита Уил.

— Дори и да е, изглеждаше искрен. Попита ме за един символ — око със… ох, виж, ще ти го нарисувам.

Тя нарисува око със светкавица и му го показа. Сам застана близо до нея и поиска да се увери:

— За този ли символ те попита?

— Как каза, че му е името? — поинтересува се Уил.

— Мемфис. Мемфис Кембъл.

— Знаете ли какво означава този символ, професоре? — попита Сам, който гледаше с огромен интерес окото със светкавицата.

Уил хвърли бегъл поглед на рисунката и отсече:

— Никога не съм го виждал. А сега ви моля да не ми пречите, защото имам работа.

Завъртя се на пети и ги остави във фоайето.

 

 

Мемфис и Тета седяха в дрогерията на мистър Реджи в Харлем на яйчен крем и говореха ли, говореха. Тета имаше чувството, че не е говорила толкова, откакто е срещнала Хенри. Забавляваше Мемфис с истории за смехотворни хорица от шоу бизнеса, а Мемфис й разказа за залаганията и колко кисел може да бъде Исая, но Тета разбираше колко неудържимо обича той малкия си брат. Разговаряха дълго — двамата загубиха представа за времето. Тета си пропусна репетицията, но го подмина с пренебрежение.

— Ще им кажа, че в метрото е имало пожар — заяви тя.

— Наистина ли не искаш още нещо? Сандвич или супа? — попита я Мемфис.

— За последен път ти казвам, така ми е добре.

Даваше си сметка, че всички ги наблюдават. Щом вдигнеше очи и улавяше погледите им, те се залавяха трескаво с приборите или се преструваха, че четат вестник.

Искаше му се да я пита за толкова много неща. Откъде е? Дали все още сънува окото? Мислела ли е за него от онази нощ насам? И тя ли е лежала будна, загледана в тавана, представяйки си лицето му, както той нейното?

— Момиче на Зигфелд, така ли? — беше всичко, което изрече.

— Ами след като разбрах, че мястото за поет е вече заето — пошегува се Тета. — Като стана дума за поезия, чел ли си „Морни блусове“ на Лангстън Хюз?

— И дълго в нощта напяваше той песента./Звездите изчезнаха, загасна и луната — изрецитира усмихнат възторжено Мемфис.

— Певецът спря и си легна,/а морните блусове ехтяха в главата му./Той спеше като скала или като мъртвец — довърши Тета. — Никога преди не съм чела нещо толкова прекрасно.

— И аз.

Всичко наоколо сякаш изчезна — дрънченето на чинии отзад, звънтенето на касата, тихите разговори на посетителите — останаха само Мемфис и Тета. Ръката й се плъзна леко към неговата. Той също премести своята на сантиметри, колкото върховете на пръстите им да се докоснат.

— Тази събота у моята приятелка Алма има парти. Би могла да дойдеш, ако искаш — предложи той.

— Искам. — отвърна тя.

Дрогерията отново се върна в шумния живот. Възрастен мъж мина покрай тях и ги изгледа намусено. Тета и Мемфис отдръпнаха ръцете си и притихнаха.