Либа Брей
Ясновидците (6)

Градът на мечтите

Момичето беше изтощено и гневно. Цели седемдесет и осем часа тя и партньорът й Яцек бяха препускали с големи леки крачки по време на маратона по танци с надеждите за голямата печалба, ала накрая Яцек заспа и едва не се стовари върху нея. Водещият ги потупа по рамото, за да им даде знак, че за тях това е краят на конкурса, а следователно и на мечтите им.

— Защо трябваше да дойдеш и да заспиш, нещастнико!

Вече вън, тя го сръга в ръката и той залитна, защото едва стоеше буден.

— Аз ли? Подкрепих те четири пъти по различно време. А ти не спря да ми ходиш по краката с тези твои гемии.

— Гемии!

Очите я засмъдяха от сълзи. Опита да го удари, но залитна, изтощена от усилието.

— Стига, Рута, не бъди такава. Хайде да се прибираме.

— Не тръгвам наникъде с теб. Ти си задник.

— Не го мислиш. Да седнем на това стъпало. Сутринта ще вземем влака.

Изтощението, с което толкова дълго се беше борила, най-сетне я сломи.

— Няма да се върна току така с празни ръце и всички да ни се присмиват, че не съм нищо особено и никога няма да бъда — заяви почти ридаейки тя.

Само че Яцек не я чуваше. Той вече спеше на площадката пред входа на един нощен приют.

— Можеш да живееш там, все ми е едно — изкрещя тя.

Повдигнатата над земята ж. п. линия на влака на Трето авеню образуваше клетка над главата й. Рута вървеше на юг по Бауъри Стрийт, за да намери станцията, където по разнебитените стълби не лежаха в очакване скитници. С всяка изтощителна крачка усещаше отровното отчаяние, че се връща с празни ръце в Грийнпойнт, Бруклин — там семейството й обитаваше двустайна квартира в рушаща се сграда на улица, на която почти всеки говореше полски, а пред витрини с провесени по тях kielbasa — полски наденици, старци пушеха. Беше свят, отдалечен от ярките светлини на Манхатън. Погледна към далечната жилищна част на града, към призрачното зарево на Парк авеню, където живееха богатите. Просто искаше своето късче от него, а не да виси пред телефонното табло на второразрядна адвокатска кантора, по цял ден да отговаря на телефони, да прехвърля разговори и да изкарва, колкото да отиде на кино. Рута беше само на деветнайсет и познаваше най-вече нуждата — копнежа за добър живот, който виждаше навред край себе си.

Рута Бадовски. Рута. Мразеше това име, дадено й от родителите й. Беше толкова полско. А тя беше родена тук, в Бруклин, Ню Йорк, САЩ. Ще го смени с някакво по-американско — например Рути или Руби. Руби беше хубаво. Руби… Бейтс. Утре Рута Бадовски ще напусне работата си на телефонистка, Руби Бейтс ще вземе автобуса за театъра на господин Зигфелд и ще се яви на кастинг за танцьорка в ревюто. Един ден името й ще е известно, тогава нека Яцек и другите да я гледат от евтините места и да се пръждосат след представлението.

— Добър вечер.

Рута се смая; гласът я стресна. Присви очи в мрака и попита:

— Кой е там? По-добре се разкарайте. Брат ми е ченге.

— Винаги съм изпитвал огромна благодарност към закона — непознатият излезе от сянката.

Очите й навярно си правеха шега с нея, защото на светлината мъжът изглеждаше почти като призрак. Дрехите му бяха смешни и безнадеждно старомодни: костюм от туийд, въпреки че беше топло, жилетка, пардесю и бомбе. Носеше бастун със сребърна глава на вълк за дръжка. Вълкът бе озъбен, а очите му бяха червени като рубини. Руби — ха! Необяснимо защо, тя потръпна леко. Дойде й наум, че не е на безопасно място. Тези маратони по танци обикновено се провеждаха в отвратителни места, за да не привличат прекалено вниманието на града.

— Това е ужасно място за млада дама да се разхожда сама — сякаш прочел мислите й, непознатият й предложи ръка. — Бих ли могъл да съм от помощ?

Руби Бейтс може и да беше на път да се превърне в изключителна звезда, но Рута Бадовски бе израсла по улиците.

— Все пак ви благодаря, господине, но нямам нужда от помощ — отсече твърдо тя.

Ала щом се извърна, за да продължи, глезенът й поддаде и тя потръпна от болка.

— Със сестра ми държим къща наблизо — голям пансион с кухня. Може би бихте желали да почакате там, а? Разполагаме с телефон в случай, че решите да се обадите на семейството си. Сестра ми Брида е направила невероятни пажзки. И кафе.

Гласът на непознатия звучеше дълбоко и успокояващо.

— Пажзки? — повтори Рута. — Поляк ли сте?

Непознатият се усмихна.

— Всички сме, предполагам, мечтатели, и се опитваме да намерим своя път в тази забележителна страна, нали мис…?

— Рута — Руби, Руби Бейтс.

— Драго ми е да се запозная с вас, мис Бейтс. Аз съм мистър Хобс — докосна шапката си, — но приятелите ми казват Джон.

— Благодаря, мистър Хобс — отвърна Рута и почти припадна от изтощение.

— Имам амонячна сол, която точно сега би ви помогнала.

Мъжът накваси леко носната си кърпичка и й я подаде. Рута вдиша. Острата миризма парна леко носа й. Наистина обаче се поокопити. Непознатият й предложи отново ръката си и този път тя я пое. Външно той изглеждаше едър, но ръката му под дебелото пардесю беше тънка като кибритена клечка. Незнайно защо това смрази Рут и тя се отдръпна бързо.

— Вече съм добре. Амонячната сол ми помогна. Но няма да откажа чашка чай.

— Както желаете — той направи лек изискан поклон.

Вървяха, а бастунът със сребърната глава на непознатия тупкаше ритмично по паважа. Мъжът си затананика мелодия, която тя не разпозна.

— Каква е тази песен? Не съм я чувала досега по радиото.

— Да, предполагам, че не сте.

Посочи с лявата си ръка западналата Боуъри Стрийт с нейните християнски мисии, нощни приюти за бездомници, долнопробни хотели, ателиета за татуировки, магазини за снабдяване на ресторанти и западнали работилници.

— … падна Вавилон — Великата блудница.

Той посочи двама пияни, които спяха на площадката пред евтин хотел, и каза:

— Ужасно. Някой трябва да почисти тази измет, да ги върне на границите. Те не са като вас и мен, мис Бейтс — чисти; добри граждани; хора с амбиции; благодетели на този сияещ град горе на хълма.

Без да е мислила преди за това, Рута установи, че кима. Погледна мъжете с непонятно за себе си отвращение. Бяха различни от нейното семейство. Чужди.

— Не са от нашата порода — поклати глава непознатият. — Навремето Бауъри Стрийт представляваше свидно място за най-изумителните ресторанти и театри. Театър „Бауъри“ — онзи велик американски театър, беше трън в очите на елитните европейски театри. В него играеше великият актьор Джуниус Бут, баща на Джон Уилкс Бут. Поклонник ли сте на изкуствата, мис Бейтс?

— Йее, искам да кажа да, аз съм актриса.

Незнайно защо Рута се чувстваше леко замаяна. Улиците сияеха.

— Ама, разбира се! Такова красиво момиче! У вас има нещо съвършено изключително, мис Бейтс, не е ли така? Мога да кажа, че наистина ви предстои да изпълните много важно предопределение. А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери…

Той се усмихна. Въпреки късния час, необикновените обстоятелства и болките в краката Рута също се усмихна. Непознатият — не, изобщо не беше непознат, нали? Беше мистър Хобс. Такъв добър човек, такъв интелигентен, а също и изискан. Мистър Хобс я смяташе за изключителна. Той виждаше у нея нещо, което никой друг не виждаше. Нещо, което баба й би нарекла wrozba, знамение. Искаше й се да заплаче от благодарност.

— Благодаря ви — изрече тихо тя.

— … и на челото й бе написано името: тайна… — каза непознатият и странен огън огря лицето му.

— Да не сте проповедник или нещо такова?

— Сигурен съм, че горите от нетърпение да се обадите на семейството си — рече в отговор мистър Хобс. — Те, без съмнение, се тревожат.

Рута си помисли за тесния им апартамент в Грийнпойнт и се опита да не се разсмее. Баща й сигурно е буден в леглото до майка й и изкашля яростно от дробовете си влагата, цигарите и праха от фабриката. Наблъскани в съседната стая, четиримата й братя и сестри хъркат. Едва ли липсва на някого. И тя не бързаше да се прибере.

— Не искам да ги будя — отвърна Рута и мистър Хобс се усмихна.

Извървяха удивително много странични улици и накрая тя се обърка напълно. В далечината мостът „Манхатън“ се възправи по-застрашително от порта към подземно царство. Започна да ръми.

— Хей, хей, мистър Хобс, още много ли има?

— Ето, пристигнахме. Каляската ви чака — посочи той и Рута видя разнебитен файтон, теглен от стара кранта.

— Струва ми се, казахте, че е наблизо.

— Но вие сте изморена. През останалата част от пътя ще се повозим.

Рита се покатери на файтона; ритмичното полюляване, съчетано с потропването на копитата я приспаха. Накрая разнебитеният файтон спря и тя видя едва ли не превърната в развалини стара, но някога представителна къща, кацнала на хълм, заобиколен от буренясали празни пространства.

Рута се отдръпна и възкликна:

— Но вие споменахте, че имате пансион. Тук няма нищо освен една развалина.

— Скъпа моя, очите ви си правят шега с вас. Погледнете отново — пошепна тихо мистър Хобс.

Той размаха ръка и този път тя видя очарователни, наредени една до друга къщи, топли и уютни. В края на редицата се издигаше великолепна къща от онези, в каквито живеят милионери — хора с имена като Карнеги и Рокфелер. Ей, та самият този мистър Хобс можеше да се окаже милионер! Лекото ръмене се превърна в дъжд. Кадифените й обувки с кристални катарами — най-ценното й притежание, възлизащо на седмичната й заплата — щяха да се съсипят, затова последва мъжа през улицата към място, където да се скрие на сухо. Черна котка й пресече пътя. Рута се сепна и се засмя нервно. Ставаше суеверна като леля си Пела, която навсякъде съзираше лоши предзнаменования. Вратата изскърца на пантите си и се затвори зад гърба й. Звукът я накара да подскочи. Мъжът се усмихна изпод тежките си мустаци, но тази усмивка никак не стопли пронизващия поглед на сините му очи. Мисълта прелетя през съзнанието й, но тя я отмахна като глупава. Беше на сухо и след минута щеше да седне и да даде отдих на изморените си до болка крака.

Тук обаче миришеше лошо. На влага, на гнило и на още нещо — не успя да го определи, но разбърка стомаха й. Запуши си носа.

— За съжаление един клет нещастен котарак се загуби в стените. И благоуханието му се усеща — поясни мистър Хобс. — Но вие сте премръзнала и уморена. Елате и седнете. Ще запаля огън.

Рута го последва в друга стая. Примигна в тъмното и съзря очертанието на камина. Спъна се и протегна ръка да се хване за нещо. Стената под пръстите й беше влажна и лепкава. Тя изтръпна, отдръпна мигновено ръката си и я избърса о роклята.

Мистър Хобс пристъпи към студената почерняла камина и в следващия момент в нея лумна буен огън. Рута се опита да проумее внезапните пламъци, които облизваха вътрешността на камината. Не, каза си тя. Той беше сложил дърва и драснал кибрит. Разбира се. Не си го спомняше, но това би трябвало да е станало. Маратонът направо й разбърка съзнанието.

— Ми-ми-мисля, че все пак трябва да звънна на моите хора. Много ще се притеснят, ако не го направя.

— Разбира се, скъпа. Ще събудя сестра си. Но първо обещах кафе.

Изведнъж чашката се оказа в ръката й.

— Пийте, аз няма да се бавя.

Едрият мъж се поклони, докосна смешната си шапка и изчезна от погледа й. Чуваше го да си тананика, макар да реши, че не харесва мелодията. Кой знае защо от нея я полазваха тръпки. Кафето — силно и горещо — имаше особен привкус, но засити празния й стомах и Рута го изпи до дъно. Не успя обаче да пребори умората й. Тя гледаше огъня, а клепачите й потрепваха. Все по-тежки и по-тежки…

Рута се събуди от рязък шум в главата и с вкус на тебешир в устата. Огънят не гореше. Колко ли дълго беше спала? Беше ли се обадила вкъщи? Не, не беше. Къде беше мистър Хобс? А сестра му? През обувката й пробяга плъх. Рута изпищя и скочи, обзета от странното усещане, че я наблюдават, сякаш самата стая бе оживяла. Можеше да се закълне, че стените дишат. Но това беше невъзможно!

— Мистър Хобс? — извика тя. — Мистър Хобс?

Той не отговори. Къде ли беше? Къде се намираше самата тя? Защо тръгна с него? Имаше повече акъл от това да тръгне с напълно непознат човек. Но си напомни, че той не е непознат. Той беше мистър Хобс, добрият мистър Хобс, който я мисли за красива и изключителна. Мистър Хобс, който вероятно е родственик на милионери. И билетът към славата и успеха й.

Защо тогава се задушаваше така?

Около нея къщата като че гъмжеше от зло. Ето. Каза го. Зло. Думата й хрумна точно когато мина покрай единствената газена лампа. Цвъртящият й пламък я изпълни със съмнение какво всъщност представляват стените. В един момент бяха пищни златни багри. В следващия Рута гледаше с широко отворени от изненада очи как кирлива хартия се свлича от мазилката на парцаливи ленти. През осветеното от лампата място минаваха кални драскотини. Вгледа се по-внимателно и различи, че са отпечатъци от мръсни пръсти. Не. Не, мръсотия. Кръв. Кървави отпечатъци от пръсти. Само четири. Отпечатъкът от петия липсваше.

Сърцето й заби лудешки, краката й омекнаха. Допусна ужасна грешка. Трябваше да си тръгне веднага. Обърна се и видя как рухна и сетната й илюзия: пред очите й къщата се превърна в тъмна разкапваща се дупка, а гниенето пълзеше по стените към нея. Миризмата я блъсна със силата на юмрук и я накара да си запуши устата. А имаше и плъхове. О, господи, как само мразеше плъхове! Препъвайки се, Рута тръгна напред, сякаш би съумяла да изпревари тъмнината, готова да я погълне. Къде беше вратата? Нямаше я! Къщата я криеше от нея; искаше да я задържи тук.

— … и на челото й бе написано името: тайна, Вавилон великий, майка на блудниците…

Не виждаше непознатия, но го чуваше да си подсвирква тази негова ужасна песен. Оттук би трябвало да има и друг път навън! Далечен прозорец вдясно от нея й вдъхна бледи надежди. Въпреки че беше закован с дъски, от мястото си тя виждаше залитащ скитник да пикае на празното място през улицата.

— Ей! Ей, господине, помогнете ми! Моля ви, помогнете ми! — извика Рута.

Онзи не я чу и тя заблъска с цели длани по дървото. Започна да кърти неподвижните дъски — ноктите й се окървавиха, дланите й се набиха с трески. Очевидно вън пияният скитник си свърши работата и си тръгна в нощта, а Рута се свлече и зарида.

Когато беше на три, майка й я затвори в един куфар, та хазяинът да не разбере, че имат още едно дете и да ги изрита на улицата. Тя седеше в куфара, свита, притихнала в мрака и безкрайно ужасена. Като че ли минаха часове, докато я извадиха. Оттогава усещането, че е в капан, я караше отново да се чувства уплашено дете. Паниката изпразни главата й от логика. В отчаянието си тя заскита из разпрострялата се на вси страни къща. Лабиринт от коридори я вкара в отвратителна стая — всичките й врати водеха към стени. Навред около себе си чуваше противното свирукане на мъжа. Най-сетне забеляза врата, която още не бе опитала да отвори, и хвана дръжката. Подът под краката й изчезна и тя полетя надолу по дълъг улей в мръсна дупка, представляваща мазе. Падна с цялата си тежест върху глезена и той запулсира. Запищя от болка. Пробва да направи крачка, но последва агония и тя отново рухна на твърдия, студен и мръсен под.

Подът горе заскърца. Рута чуваше далечното свирукане на непознатия. Не мислеше вече за нищо друго освен как да оцелее. Замига, та очите й да се приспособят към мрака. Беше паднала много надолу; мазето се намираше много надълбоко, навярно шест метра под нивото на улицата. Беше сигурна, че и цял ден да вика, никой няма да я чуе. Нуждаеше се от оръжие. Повлече се сантиметър по сантиметър, опипвайки наоколо, търсеше нещо, което да й свърши работа. Накрая ръката й се натъкна на гладка пръчка. Макар и лека, щеше да рани успешно око или врат. Притисна плътно пръчката до гърдите си и зачака. Високо над нея с метален звук се отбори врата и в мазето проникна съвсем тънък сноп светлина. Зад една стена видя стълба, но в сегашното си състояние нямаше никакъв начин да се измъкне по нея. Пръчката бе най-доброто й оръжие. Трябваше да направи нещо повече от това да нанесе рана.

Мистър Хобс затвори вратата и светлината изчезна. Рута отново потъна в пълна тъмнина — точно както в куфара. Насили се да диша спокойно, а й се искаше да крещи с пълен глас. Стъпките на непознатия барабанеха глухо, но равномерно към нея и тя осъзна, че той вече не носи бастун. Песента му отекна в мазето. Сега обаче той добави и думите: „Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал./Мигом гърлото ти ще пререже, кокали ще събере,/и за няколко жълтици на пазар ще продаде“

Дълбоко в гърлото на Рута заседна слюнка; беше твърде уплашена, за да преглътне. Изведнъж в старата камина лумнаха пламъци и изпълниха стаята с оранжева светлина, която хвърли страховити сенки.

Рута избяга зад превърнала се в прозрачен парцал завеса, провесена на забравено въже за пране, и започна да наблюдава оттам. Не виждаше мистър Хобс, но продължаваше да го чува.

— … Вавилон великий, блудницата, украсена и хвърлена в морето, мръсотията на земята. И това беше петото жертвоприношение, разпоредено от Господ Бог.

Езикът й натежа. В крайчеца на очите й нахлуха обезпокоителни неща, но щом извърна глава, изчезнаха. Левият й крак се бе сковал.

— И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Йоан, видях светлия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, натъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: Ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях — техен Бог. Слушаш ли, Руби?

Тя стисна здраво пръчката и притихна.

Мъжът хвърли нещо в камината и огънят припламна ярко.

— И Седящият на престола рече: ето, всичко ново творя. Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят; на жадния Аз ще дам даром от извора на Живата вода. Който побеждава, ще наследи всичко, и ще му бъда Бог, а той ще Ми бъде син.

Мъжът обикаляше стаята и говореше:

— А на страхливи и неверни, на мръсници и убийци, на блудници и магьосници, на идолослужители и на всички лъжци делът им е в езерото, що гори с огън и жупел. Защото само избраните ще се вдигнат със Звяра. И светът ще стане на пепел.

Той се намираше в далечния край на помещението; разбираше го по гласа му. Погледът на Рута се замъгли, стомахът й се сви. С ужас осъзна неспособността си изобщо да си движи краката. Какво ставаше с нея? Припомни си навлажнената кърпичка и кафето и сърцето й заби лудешки. Какво имаше в тях? Погледна отново пръчката в ръцете си и видя, че всъщност е кост. Рута изпищя и я пусна отвратена. Завесата се отмести рязко и мистър Хобс се изправи над нея като свирепо божество.

— Не се смущавай от вида ми, скъпа. Едва започвам да се проявявам.

По ръцете и шията му имаше странни татуировки — някакви непонятни символи. Те се набръчкваха и издуваха. Плътта му се движеше, сякаш нещо се плъзгаше под кожата. Страхът успя да намери глас само на родния й език, затова тя зашепна молитвите на полски.

Мъжът се намръщи.

— Молитви? Мислех, че си модерно момиче за модерно време.

Камината го осветяваше в гръб и непознатият приличаше на мрачен демон. Вече и ръцете й се вдървиха. Зъбите й затракаха.

— Мммоля ви. Моля ви. Ннняма да кажа на никого.

— Но ще го сториш.

Непознатият я затегли за безчувствената ръка.

— Казах ти, че ти предстои да изпълниш много важно предопределение и сега ще го сториш. Ти, Руби Бейтс, си началото на края. Джон Немирни, Джон Немирни,/вечно със престилка, ножа остър вирнал…

Той стигна до стената зад камината и я заопипва с бледите си като кости пръсти. Отвори се тайна врата към друга — тайна — стая.

— Не, не, не — зашепна на полски Рута, сякаш можеше да застави вратата да остане затворена.

— И Живият; бях мъртъв и ето, Жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта.

Усмихна й се и тя видя в очите му огън и безконечен черен водовъртеж. Пикочният й мехур не издържа.

— Ритуалът започва отново — обяви непознатият и я дръпна в тайната стая.

Единственото, което можа да направи, беше да запищи.